В българския литературен свят се появи богат на творчески послания гост – преведеният от португалски роман на Илко Минев „Преди да замлъкна”, С., ИК „Синева”, 2014 г.
.
Книгата на Илко Минев „Преди да замлъкна” е негова първа творба. Посветена е на предците му – евреи (писателят е евреин по майка и българин по баща), спасили се по чудо от ужасите на Втората световна война в различни краища на света. Както сам авторът отбелязва: „Време е да се поучим от уроците на миналото и да не позволим никога повече идеологически, икономически, расистки, етнически, религиозни и всякакви други предразсъдъци да оправдават диктатури, концентрационни лагери, холокост, изтезания и какви ли не други престъпления срещу човечеството. Историята ни учи, за нещастие, че винаги са се намирали кандидати за подобни престъпления и че днес те също не липсват”.
Минев е роден през 1946 г. в София. По политически причини емигрира в Белгия, където завършва стопански науки. По-късно се мести в Бразилия, където деловитостта и знанията му са оценени и той успява да се реализира. Г-н Минев е бил почетен консул на Кралство Холандия в град Манаус, щат Амазонас, в продължение на три десетилетия. В град Манаус, чийто почетен гражданин е от 2012 г., Илко Минев живее и днес.
Сюжетът на книгата започва с „узаконените” гонения на българските евреи през 40-те години на миналия век. Нека припомним нерадата съдба на 50 хиляди наши сънародници, които можеха да бъдат избити в лагерите на смъртта. И ролята на обществеността у нас, водена от изявени представители на Православната църква, общественици и политици, която предотврати замисленото отвратително деяние. Затова заместник-председателят на тогавашния ни парламент Димитър Пешев, екзарх Стефан и патриарх Кирил имат своето място днес на Алеята на праведниците в музея „Яд Вашем” в Израел. Но до това заслужено признание на помогналите за спасението на застрашените от изтребление ще изтече много време. В годините на Втората световна война главният герой Лико Хазан и брат му са хвърлени в трудов лагер, от който Давид успява да избяга при партизаните. Пътищата им ще се пресекат отново след десетилетия, когато двамата са натрупали сериозен житейски опит. Единият – в митарства, а другият – прозрял несъвместимостите на изповядваната от него идеология с действителните ценности на съвремието.
Главният герой е спасен по повеля на Алберт Гьоринг – брат на Херман Гьоринг, за когото малко се знае. А още по-малко, че в спасяването на евреи той е своеобразен аналог на Оскар Шиндлер. Разказът на Минев постепенно се обогатява с нови и нови герои: Леон Фархи, Берта, господин Йомер, семейство Рахамим и цяла галерия бежанци, устремени към свободата и правото си на живот. Описанието на плаването с кораба „Ямайка” от Гибралтар до Бразилия не може да се чете равнодушно и може би единствен светъл лъч по редовете му е любовта на Лико и Берта. Проверена сред трудности, които не всеки може да понесе. Тази особено тъжна глава от повествованието се затваря със стъпването на прокудениците на свободна земя – в новата родина, където младото семейство отваря поредна страница във вече общата си съдба, основно в град Манаус.
Несъмненият талант на Минев да разказва увлекателно ни води през различни успешни начинания на двамата млади, съчетание от деловитост и почтеност. За раждането и израстването на децата Даниел и Сара, за живота в далечната еврейска диаспора. Едновременно с това книгата е подплатена с много полезна историческа и географска информация за Амазония, за която, поради нейната отдалеченост, знаем малко и днес. Отделните теми – обществени, икономически и лични, са предадени в развитие, като всяка следваща глава постепенно се надгражда в общото повествование. Сякаш на цветна кинолента, върху която събитията се редуват, задъхано се гонят и взаимно се допълват. Самият им ареал по света се разширява, а с него и актуалността на разказа. В неговата палитра авторът включва и скъпите на сърцето му люде от младостта, пръснати върху картата на планетата. Но на водещо място е обичта му към България и разбира се, на останалия в нея Давид.
Съдбата на родината неизменно вълнува Илко Минев. Затова тоталитарната й орис го хвърля в мрачни разсъждения, от които няма как да избяга. Братът, заемащ в нея висок пост, скоро ще бъде „уличен” като враг на народа. Отрезвяването му за реалностите на деня е тежко, придружено с незаслужен затвор. Той трябва, заедно със сина си Олег, да избяга от душната идеологизирана обстановка, за която преди, воден от мечтите си, се е борил. На помощ идва Макс Хаим от Виена и след много перипетии братът и племенникът също поемат въздуха на свободата. С времето единият ще ръководи кибуц в Израел, а другият също ще се пресели в Бразилия. Междувременно щастието и нещастието, както навсякъде, вървят ръка за ръка в антагонистичното си равновесие. Децата на Лико създават свои семейства, появяват се и внуци. Умира любимата Берта, която до последния си дъх храбро се бори с болестта. Може би като кратка утеха идва Лаура, за да изчезне по-късно без следа. Но своето място в големия род на Хазан заема плодът на кратката им, закъсняла обич – Ребека. Животът си върви и, както отбелязва авторът, ние само минаваме през него. Но дали ще оставим следа и каква ще е тя в съзнанието на оставащите след нас хора, зависи основно от делата ни.
„Преди да замлъкна” в жанрово отношение не е само исторически, нито мемоарен роман, или пък повест, възкресяваща нечия съдба. Той е ярко съчетание от задълбочен размисъл с дълбок психологически привкус на посланието, изведени чрез теми, засягащи всеки от нас: за мира и войната, за ролята на отделната личност в съдбата на планетата и на емиграцията – за облагородяването на такова екзотично място, каквото е Бразилия. Книгата е своеобразна сага за смисъла на живота между доброто и злото, между правото на човека сам да кове щастието си и борбата му с тъмните сили, обслужващи разноцветни в политическо отношение диктатури и властелини. Над всички чувства все пак доминира оптимизмът. Вярата, че негативното, което ни съпътства, може да бъде преодоляно с много вътрешни сили, с откритост и честност към околните. С убедеността, че всяко усилие си струва, щом е направено пред олтара на общото добруване, в името на хармонията и добросъседството. И едновременно – щом отделната личност знае на какви цели да се посвети, за да се вгради успешно в предните редици на обществото, за чиито просперитет ратува.
Много са достойнствата на първия засега роман на Илко Минев „Преди да замлъкна”. Тематичната му рамка е широкомащабна, повествованието – ярко и пластично. Книгата всъщност представлява географска сцена, върху която героите разкриват своята гражданска, социална и интимна същност. Своята роля в обитавания от тях свят, рушен, или съграждан чрез делата им, чрез морала им и нравствените им закони. „Винаги съм знаел – отбелязва Минев – че животът е пълноценен само ако създадеш семейство и деца, ако засадиш поне едно дърво, ако напишеш една книга. Направих всичко това само за да открия, че още по-важно е да отгледаш и възпиташ децата, да поливаш младите дървета, докато пораснат, и книгата да е само начало на интересно и увлекателно разказана история. Вложих докрай моите познания и усилия, за да осъществя този сън”. Няма съмнение, че авторът успешно е изпълнил предначертаната мисия. С една уговорка – че „Преди да замлъкна” не трябва да е единствената му творба. Очакваме и други, които като тази да бъдат мост между българската и бразилската литературни традиции днес.
Романът всъщност е ярко допълнение към списъка от заглавия на български творби, създавани в диаспората. Особено в страни от Латинска Америка – като например в Аржентина, Колумбия, Боливия, Уругвай и т.н. В „Послесловие” към творбата Румен Стоянов отбелязва: „Невероятно, ала факт: в навечерието сме на 100-годишните българо-бразилски литературни отношения. А то ще рече и 100 години българско литературно присъствие в Бразилия. Впрочем, бразилистиката ни е още по-стара: през 1859-а „Цариградски вестник” пуска в осемнадесет подлистника повестта „Преселението в Бразилия” от непосочен автор, но германец, и по този начин преводачите Михаил Зафиров и Йосиф Дайнелов, без да го целят, стават наши първопроходци към необходната страна…”
Днес емиграционните процеси отново са факт, без да бъдат придружавани от чак такива невероятните трудности, като описаните в книгата. Но посланията по страниците й остават в сила – че където и да се намира, човек трябва да се стреми към разбирателство с останалите хора. Да бъде честен и открит с тях, и винаги да се ръководи от нравствената ценностна система, която наистина изповядва. Заедно с труда, тя е гарант за просперитет в живота и мерило за неговата стойност, когато си отиваме от света. Читателят би останал доволен от прочетеното в романа, чието мото е: „Бъди човек навсякъде и при всякакви обстоятелства!”. Така, както и нашият сънародник Илко Минев, чиято първа творба разгръщаме с интерес, е минал през своите ведоми и неведоми митарства.
.
Георги Н. Николов
