Горчивият опит и сладкият плод: „Разкази от оня свят“ на Виктор Хинов

Виктор Хинов е роден през 1967 г. в София. Завършил е Медицинска академия – София през 1991 г. Седем години работи като ортопед-травматолог в ИСУЛ (сега болница „Царица Йоанна“). През 1998 г. заедно със съпругата си Стела и с двете си дъщери емигрира в САЩ. Заселва в Индианаполис, Индиана. В началото на емигрантския си живот д-р Хинов е продавач на риба, сменя няколко различни работи, но заедно с тях си взема и изпитите в САЩ за лекар и за специалността Фамилна медицина. През 2005 г. започва работа като фамилен лекар.

По време на емигрантския си живот в САЩ, д-р Хинов започва да пише разкази, които публикува от 2007 г. в сайта „Откровения“*. През тази година, след като вече е натрупал много написани истории и сюжети, той издава и първата си книга, наречена „Разкази от оня свят“**.

„Когато си мислех за цената на книжката, ми дойде следната идея – споделя авторът. – Цената на едно произведение е справедливо да бъде определяна от купувача или ползвателя му. В моя случай, това е моят читател. Затова аз реших да не слагам цена, а да оставя читателя сам да определи колко според него трябва да струва моята книжка. Реших да оставя цената на съвестта на читателите. За мен е удоволствие ако някой просто се реши да изпрати електронно писмо с думите благодаря за книжката. Но даже и ако читателите нямат време или желание за писма, важното е, че моите разкази ще стигнат до тези, за които са предназначени. Стига да разтворите книжката ми и тя да ви се стори интересна – и тя е ваша.“

.

Предлагаме на вниманието на читателите една малка част от историите, написани от перото на един български емигрант в САЩ. На един български лекар, чийто талант на разказвач и наблюдател на видимите и невидими страни на живота се е отключил далеч от Родината, през нелеките пътища и битки на емигранта. В разказите на д-р Хинов познавачът на болестите на тялото се е превърнал и в познавач на болестите и стремленията на духа. В неговите истории се срещат герои от различни националности и култури, преплитат се тъгата, носталгията, хуморът и трезвото знание. И сред всичко това неусетно горчивият опит от извървяния път на автора се превръща в сладък плод за читателя.

„…оня свят си е само за емигранти. Защото емигрантът е този, който прави избор. Изборът отличава емигранта от всички останали. Изборът да живее в друга държава, сред друга култура, да общува на друг език, да слуша друга музика, да танцува с други хора, да яде друга храна, да се смее на други шеги, да обича друга страна. Не е емигрант онзи, който не е заобичал страната, в която е емигрирал. Той все още не е пристигнал, или, както един приятел се изрази, той е „човек, останал на самолета от България за Америка“. И не е емигрант онзи, който е забравил страната, в която се е родил. Той е ренегат.“ – казва авторът в първия разказ „от оня свят“, сложен вместо предисловие на книгата.

„…Може би защото му е толкова мило за това малко парче земя на гробището, където бяха погребани неговите баби и дядовци. Защото усеща как те, отдавна отишли си от този свят, бдят над него и го обичат. А тук, тук земята е мъртва за него. От тази земя не може да се развие това мощно дърво на рода му, образът на което присъстваше незримо в живота му. Корените са там. А тук са цветята – двете му дъщери. И той. Малко клонче от грамадно дърво. Все още намиращ начина да черпи сили от коренището, останало толкова далеч. И така. Тук или там?“ – пише той в разказа „Дилема“.

Част от разказите в сборника на Хинов са свързани и с негови непосредствени впечатления от Чикаго, за който авторът казва: „Обичам Чикаго, защото там можеш да видиш не само целия свят, събран в един град, а и миналото, настоящето и бъдещето на този свят на едно. Гордея се, че родният ни Български дух е намерил мястото си в този невъобразим конгломерат от култури.“

Пожелаваме успех на книгата на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“, който тя несъмнено ще има – и то не само сред емигрантите, познаващи от собствен опит „присаждането“ на човешкото съзнание от една страна, природа и култура – в друга. Но и сред всеки мислещ и искрен читател, който посегне към нейните страници и се изкуши от написаното в нея.

–––––––––––––––––-

Приказка за Майката на Българите

Майката на Българите е жена в разцвета на силите си, според едни; немощна стара баба, според други; и невръстна девойка, според трети. Тя е родена в малко планинско селце, в голям морски град или в древно селище на Дунава, а може би в равното Тракийско поле, кой знае. Едно обаче е сигурно, че тя е Майката на всички Българи, където и да се намират те по света. Тя не малко е поживяла на този свят и доста е поизпатила. Това обаче не й пречи да обича всичките си деца все така пламенно и нежно.

Те, нейните деца, са буйнички и непослушни, но нали знаете, колкото по-голяма хаймана, толкова повече на Мама на сърцето. Все си има Майка България грижи с децата. Ту ги някой обиди, ту пък те самите започват да се карат и обиждат по-зле от чужди душмани. Много врява вдигат децата й напоследък. На какво ли не се нагледа Майка им. И брат брата убива, и девойки се предлагат за удоволствие на похотливи чужденци, и завист, и подлост, да ти се обърне душата. Някои от нехранимайковците пък откраднали и продали майчиното си имане за жълти стотинки, а пък майчините си дрехи заменили за цветни безвкусни парцалки от чужбина. Поливали с мръсотия майчиното си име и се предлагали за доведени деца на други майки. Казвали, че по-добре с мащеха, отколкото с такава бедна и дрипава просякиня, която един Big Mac не може да им купи, а все им слага попарка от вчерашен хляб с натрошено сиренце да кусат.

Гледала Майка България, слушала, а сърцето й майчино се пълнело с мъка. Обичала тя децата си и толкоз. Не можела живота да си представи без тях. За тях само живеела. От залъка си късала, за да не ходят те гладни. Самата дрипава ходела, ала на тях все ще изплете по някое пуловерче или чорапи да не студуват. Нищичко си нямала, освен децата. Не мирясвали обаче небрагодарните деца и все повече натъжавали обичната си Майка.

Не издържало сърцето на Майка България от напиращата в него мъка и се пръснало на хиляди малки парченца. Разхвърчали се тези парченца от кървящата й плът по света. Където паднели, след време пониквали чудни цветя. Толкова красиви били те, че чужбинците ахкали от почуда. Не можели да се нарадват на красотата и благоуханието на чудните цветове. Никога по чужбинско не били виждали такова нещо. Долети парченце месо, още кървящо. Падне на земята. Не говори, нищо не разбира. Боклук някакъв, сигурно няма да го бъде, дано да не е опасно или заразно, мислят си чужбинците. То в чужбините боклуци, колкото щеш, та не смогват да ги изхвърлят всичките. Позабравят за парченцето, а след някое време погледнат – то пуснало коренче, листенца му поникнали, на английски срича и все към слънцето гледа. Малко е то, но е донесло на Майка България живеца и упоритостта. Не го закачат, викат си: може от тоя боклук културно растение да се получи. Разбира се бая време комай ще му трябва и не ще може да се мери с нашите цветя, отгледани под грижите на модерните технологии и наторявани с най-силните торове. Позамотаят се още чужбинците и кога погледнат пак, що да видят – немощното диваче надраснало най-красивите и големи техни цветове, издигнало здраво стебло (сега и да поискаш, не мож’ го откъсна), а на края на стеблото пъпка напъпила. Брей, я го виж какво беше, а пък сега напъпило и готово да цъфне, казват си. А като се разпукне пъпката, онемеят от учудване пред красотата на цвета.

Прекрасен е този цвят! В центъра му плод завързва. Той прилича на малко червено сърчице. Това сърчице тупа с ритъма на милионите Български сърца по света. Свива се от болка по всеки споминал се в България близък, радостно тупти, когато ново бебе изплаче у дома. За бебенцето веднага се стъкмява пратка с подаръци. Изпраща се, независимо, че това струва три пъти повече от самите подаръци, които между другото ги има и в България. Радва се сърцето на всяка нелегално пренесена бутилка ракия или щафета луканка. Всеки прослушва народна музика, а вестниците български се четат от кора до кора. Няма българска къща без мартеници за първи март или без кокичета, насадени в градинката…

Американски баби

Най-обичам Чикаго рано сутрин. Огромният мегаполис, който никога не спи, ме потиска вечер с невъобразимите си задръствания. Не се чувствам съвсем на мястото си в бляскавите нощни клубове и скъпите ресторанти. Някак си бездушни ми се струват тези места. По това време повече ме привличат малките Български, Италиански, Гръцки или Полски кръчми. В тях усещаш присъствието на големи емигрантски диаспори. Толкова мощни, че могат да изместят Американската култура и дух и да наложат себе си в средата на един от най-американските градове на хиляди километри от страната-Майка. Обичам вечер да попивам Българския дух в някое ресторантче, сръбвайки Сливенска Перла, хапвайки печен суджук, салата „Снежанка” и люти чушлета, сред звуците на нашенска реч, премесена с чалгата от телевизора, да усещам миризмите на тютюн и български манджи. А Неделя сутрин в Чикаго харесвам да ставам рано. Видът на града се променя. Необичайно е спокойствието и полупразните улици. Чикагци са частично още по леглата си или на църква за сутрешните служби. Приятно е по това време да се закуси в някое кафене.

Така се озовах веднъж в “Panera Bread”. Има такава верига от закусвални. Продават най-вече американски гевреци, наречени “bagels”, които може да ти препекат. Имат десетки видове най-различни гевреци и също толкова видове сирене крема, за да си ги намажеш. Продават сладкиши, сокове и разбира се кафе, а на обяд можеш да получиш супа, сандвич и салата. Бях си седнал на масата и лениво отпивайки от кафето, наблюдавах хората около мене. Млада, руса жена, седнала до камината, текстваше (пишеше sms-и – бел.ред.) по мобилния си телефон. Зачудих се за момент защо си пие кафето сама. Бабата на съседната маса не текстваше на никого. Пийваше си от кафето и четеше сутрешния вестник. Представих си как е дошла тука, просто за да бъде сред хора. Зачудих се дали има някъде семейство, деца. Може би те са в други щати и и се обаждат от време на време. Сигурно идват да я видят по Thanksgiving или 4-ти юли.

– Харесва ми колата ти – чух някой да казва зад мене с дрезгав глас. Обърнах се и видях един стар Американец, който говореше на жена, приблизително на неговата възраст, седнала сама на масата зад мене. Обърнал се бях точно навреме, за да доловя доволната усмивка, пробегнала по лицето на жената. И тази усмивка нямаше нищо общо с автомобила й. За Американците похвалата на колата е най-вече интерес, изразен към собственика. Зад мене се очертаваше лек неангажиращ флирт.

– Аз карах Кадилак преди – каза жената усмихнато. – От онези, големи Кадилаци. Мъжът ми го купи, още когато беше жив. Обичам големите коли.

– Да – съгласи се старецът. – И аз харесвам големите Кадилаци. Много са удобни и имат страхотно мощни двигатели. Но сега виждам, че си се обзавела с Тойота.

– Вярно – смути се жената. – Никога нямаше да си купя Тойота, ако не беше тази цена на бензина. Пък и програмата на Обама “Cash for Clunkers”.

Сетих се за програмата, по която се дават парични помощи на хората, които искат да сменят старите си автомобили с по-големи двигатели, и да си купят по-икономични коли. Практически се получи смяна на старите големи американски автомобили за малки японски икономични колички. И това е спонсорирано от Американската държава.

– Кадилакът беше страхотен автомобил – продължи жената. – Напомняше ми за мъжа ми. – Когато карах Кадилака си, се чувствах царица на пътя. Мощен, голям автомобил. Комфорт и респект. Това е Кадилак за мене. Е, – каза тя малко по-късно – предполагам, че Кадилакът е автомобил за богат човек. Който може да си позволи Кадилак, не се страхува от цената на бензина, нали?

– Така е, миличка – обади се още една баба от съседната маса. – Синът ми си дойде наскоро от Ирак. Дадох му да покара моя Бюик. Гледам – бензинът не му свършва толкова бързо, както когато го карам аз. Питам сина си защо става така, а той се смее и ми вика: Ама като не си махаш крака от педала за газта, така ще е. Ще караш кротко. А къде е, питам, кефът от карането, ако не натиснеш педала докрай, та да изръмжи оня ми ти Бюик, и всичките тези смешни малки колички, дето са се навъдили в последно време, да ти дишат прахта…

Тримата старци избухнаха в смях. А аз си представих дядото и двете баби преди 40 години. Лудият седми десятък на миналия век, както го наричат тука. Америка е на гребена на вълната. американският бизнес е най-печелившият, американските технологии – най-прогресивните, стандартът на живот – най-богатият. Младежите се състезават с мощните си лъскави возила по широките пътища на огромната страна. Големият американски автомобил е не само символ на сила и комфорт. Той е символ на Америка. Той е Америка. Тези хора са били диви, горди и непокорни, като мустангите, обикаляли прериите на Запада. Опълчвали са се срещу собственото си правителство, когато са смятали това за нужно, и са успявали да накарат това правителство да ги слуша. Принудили са армията да се изтегли от Виетнам. Често съм се чудил, дали американските политици от онова време не са се боели за собствените си вратове, за да докарат толкова скоро армията вкъщи. Защото мъжете са били мъже и жените – жени. И Американското знаме е било палено от Американци по американските улици пред Белия им дом. Защото Америка – това е свободата на избор. И ако това знаме не защитава свободата на избора, то то не е Американско.

А сега тези младежи са просто едни американски баби и дядовци. И са принудени да продават паметта за славната си младост. Принудени са да карат точно тези малки автомобилчета, на които толкова много са се подигравали преди. Малките и тесни европейски автомобили заливат шосетата на Америка, както социализмът завзема политическото им пространство. Младите американци се прехласват по Европа и Азия, слушат I-pod, произведен в Китай, и се възхищават на азиатските красавици във видеоклиповете. За тях тяхната страна е целият свят. А Америка е обречена да изгние по гробищата за коли. Духът на Америка, скрит в ръмженето на 8-цилиндровия двигател на Кадилака, няма да има наследник. И когато си отидат тези Американски баби, Американците ще си спомнят за този дух горе-долу, колкото ще си спомнят Българите за Бригадирското движение или Руснаците за Артек.

Обичам Чикаго, защото там можеш да видиш не само целия свят, събран в един град, а и миналото, настоящето и бъдещето на този свят наедно. Гордея се, че родният ни Български дух е намерил мястото си в този невъобразим конгломерат от култури. И някак си все ми се струва, че огромният Кадилак ще намери своето място някъде там, при звездата, свалена от бившия Партиен дом, нагана на Дзержински, пречупения кръст на националсоциалистите, Наполеоновата шапка, парния локомотив на Британците, холандското лале, френската кралска лилия и нашето Черешово топче. Все символи на отминали епохи. И, както казват тукашните хора: не позволявай миналото да диктува бъдещето ти, а му позволи да стане част от това, което си.

Дилема

За пореден път си мислеше – да се върне или да остане тук. Имаше малко време между пациентите, погледна през прозореца навън и се замисли пак за същото. Сигурно този пореден разказ в интернет възбуди носталгията му. Разказът беше написан майсторски. Ставаше въпрос за Българите, борили се за независимост по сръбските земи след освобождаването на България от турско робство. Прапрапра внукът на Български войвода в наши дни, повярвал, че е Македонец, отива на гробището да разбие надгробния камък на прадедите си. Единственото нещо, по което съседите му го познават, че е Българин.

Тази история му напомни един случай преди 12 години. Беше кацнал на Чикагското летище преди 3 седмици и оттогава водеше живот на емигрант в Индианаполис. Имаше толкова много неща за научаване и вършене. Но той беше добър в това. Беше много добър в справянето с нещата. И колкото повече, толкова по-добре. Жилище, социална осигуровка, банкова сметка, работа за него и жена му. Купуване на кола, ориентиране в нов град и най-вече английски. Английски и пак английски. Главата го цепеше от толкова много английски. Но нямаше как. Тук е Америка и се живее с Американци. Разбира се, имаше и Българи. Но той намерено странеше от тях. На първо място му бяха казали, че Българите в чужбина понякога били недружелюбни или даже опасни. А на второ място гордостта му го караше да се оправя сам. Не обичаше да зависи от никой и за нищо. Харесваше да се запознава с Българите, но само дотам. Не молеше за помощ. Просто си говореше с тях и ако се прокрадне някоя информация важна за него в разговора, запомняше я. Така попадна и в Българската църква „Свети Стефан“. И точно там срещна бай Димитър и баба Василка. Българи, емигрирали в Америка от Сърбия преди 40 години. И бай Димитър му каза тогава: „Ако беше Българско, никога нямаше да си тръгна.” Беше учител там в сръбско този бай Димитър. Беше учил децата на Българско четмо и писмо и беше преследван затова, че е Българин. Беше наказван, че пише и говори на Български.

Тогава за пръв път видя по-различно отношение към емиграцията.

Иначе от България ги изпратиха като късметлии, заминаващи да си приберат печалбата от тотото. „Оправихте се вие!” беше мотото, с което България ги проводи в странство. Него, жена му и двете невръстни дъщери. Само майка му си поплака, ама тайно, да не я види никой. Само тъст му изпсува, че няма да си вижда внучките. Ама и двамата го приеха безропотно. Срам ги беше, че не са успели да им „осигурят” живота в България и не смееха да протестират.
А бай Димитър простичко каза: „Само да беше Българско, никога нямаше да си отида от там.“

И за него, и семейството му емигрирането не беше лесно решение. Той никога преди това не се беше местил в друг град, да не говорим в друга държава. Страх го беше, но любопитството му надделя. Освен това много държеше да покаже на всички, че може да се оправя сам и да се погрижи за семейството си без помощта на роднини и близки.
И се погрижи. И се оправи. Какво му костваше, си знаеше само той. Цената беше голяма и продължаваше да се плаща.

Най-лесно се оказа да плати цената на труда. Работеше по 80 часа седмично на 3 работи. Другите заспиваха на волана в средата на трафика от такова натоварване. Пропиваха се. Отказваха се. Но той идваше от корав род. Селяни от Тетевенския Балкан. Още като малък Баба му Велика го беше научила да копае земята. Забиваш лопатата, натискаш, обръщаш, раздробяваш бучките пръст, после отново забиваш лопата, натискаш и обръщаш и отново, и отново, докато не залезе слънцето. Тъпа работа е това копането, ще кажат. Ще кажат и ще се откажат. А той можеше да копае цял ден. Да преодолява умората и болката в кръста и да продължава все същото. Забиваш лопатата, натискаш, обръщаш, раздробяваш. Така правеше и тука. Ставаше и тръгваше. Едната работа, другата, третата, малко сън и пак отново. Няма кафе, няма кино, няма диско, няма почивка. Отпуска не видя за три години. Пестеше я, за да има да учи за изпити. Защото тъпа работа можеше да работи, ама не беше тъп.

Беше учил за лекар в Българско и тука също искаше да стане такъв. Казваше си: „Аз съм добър лекар. Тука също има болни хора. Умен съм и мога да се справя със тукашните изпити”. Това пък беше хъсът, който беше наследил от Дядо си Йордан. Роден в помашко село в Делиормана, седмото дете на беден селски учител, дядо Йордан изучил за печатар, едновременно работейки в строителството в София, а по-късно завършил за инженер в Русия, бидейки там безпаричен емигрант. Безпаричието било такова, че му се наложило да продаде единственото си палто и да изкара лютата московска зима само по тънко сако. Само който е бил в Москва на -20 градуса през зимата, може докрай да оцени за какво става въпрос.

Емигрантският живот в повечето случаи е безпаричен. Освен ако нямаш някой спонсор от вкъщи, в който случай не си точно емигрант, а по-скоро турист. Има в Америка доста български туристи. Новобогаташите от родината понякога намират за по-безопасно да изпратят чедата си някъде по-далече от силовите групировки. На него баща му му даде 2000 долара, когато го изпращаше. И му каза: „Тези пари са за билети за самолета за тебе и семейството ти. Никога не ги харчи. И си винаги добре дошъл обратно при нас с Мама.“

Сметката му в банката никога не падна под тези 2000 долара. В България не знаеше цената на парите. Беше възпитан в леко презрение към тях. Истинските комунисти вярваха, че премахването на парите е само въпрос на време и хората трябва да работят, за да са полезни на другите, а не за да им се плаща повече. А около него имаше много истински комунисти. Дотолкова истински, че не им пукаше и досега не им пука кой какво мисли за техните убеждения. Просто си живеят, както смятат за правилно, и не натрапват на никого мнението си.

Това добре, но в Америка не може да се живее, без да си броиш стотинките. Просто не става. Ако не си турист, разбира се. Е, тука му помогна дядо му Иван. Безимотен селянин, цял живот той пестеше и броеше стотинките. Знаеше цената на парата и когато се премести в големия град. Та така и той по примера на дядо си започна да пести. Да си прави сметката даже и за най-малките разходи. Приятелите му в България се чудеха на новото му умение, което им се струваше толкова нетипично за човека, когото познаваха преди. А той си знаеше. Това е генът на Дядо, който е бил заспал досега и се е пробудил под влияние на Неволята. Тя, Неволята, е най-големият учител.

Та взе си той изпитите, записа специалност, изкара и нея. И като започна да работи, разбра, че не е достатъчно да си добър лекар. Трябва още да си добър човек. Хората идват да видят лекаря, но остават при Човека. И нямаше по-добро място, откъдето да дойде тази човещина, освен от Баба му Зося. Наполовина Рускиня, наполовина Полякиня, тя беше въплъщение на тази славянска душевност, която столетия наред не е позволявала на руските селяни да преглътнат залък на софрата си, ако тя не е споделена от някой изгладнял просяк.

Та така се оправи той в Америка. Сам без чужда помощ. И след 12 години вече беше лекар с приличен доход, живееше със семейството си в спретната двуетажна къща в спокоен квартал, потънал в зеленина.

Така и не престана да си задава същия този въпрос през всичките тези 12 години: Тук или там? Да остана тук или да се върна там? Та какво имаше вече там? Родители, Брат, едно приятелско семейство, незнайно защо все още поддържащо връзка с него, братовчед му. Тук имаше работа, пари, положение, жена, деца. Имаше приятели. Не много. Но истински. Защо ли му трябваше да се зачита в български литературни сайтове? Да се впечатлява от разкази, като този преди малко прочетения? Защо ли?

Може би защото не се беше оправил сам. Може би защото му е толкова мило за това малко парче земя на гробището, където бяха погребани неговите баби и дядовци. Защото усеща как те, отдавна отишли си от този свят, бдят над него и го обичат. А тук, тук земята е мъртва за него. От тази земя не може да се развие това мощно дърво на рода му, образът на което присъстваше незримо в живота му. Корените са там. А тук са цветята – двете му дъщери. И той. Малко клонче от грамадно дърво. Все още намиращ начина да черпи сили от коренището, останало толкова далеч. И така. Тук или там?

„Докторе, имате пациент” – обади се сестрата. Той се изправи и се запъти към стаята за прегледи. Животът се завъртя отново. А Дилемата остана.

.

––––––––––––––––––––––––

* В сайта „Откровения“ Виктор Хинов публикува свои произведения под псевдонима „B“.

** „Разкази от оня свят“ е отпечатана в 100 екземпляра. Издателство Izdavam.com само е отпечатало книгата. Авторът я е изпратил до следните книжарници в България: „Български книжици“ – София; „Форум“ – Пловдив; „Алфа“ – Плевен и  „Приятели“ – Велико Търново. Книгата може да се намери и в Amazon.com.