Разкази от книгата на Ивайло Диманов „Шлиферът на Леонардо“
.
НЯМА НИЩО ПО-ЛОШО ОТ ХУБАВОТО ВРЕМЕ
Лято е! Птички пеят, грее юлското слънце, децата играят безгрижно, без да си дават сметка, че един ден ще пораснат, ще почнат да плащат парно и ток. В такова време едни се женят, други отиват на ешафода, което е същото. А на мен ми се пие.
Някой звъни. Кирчо е, приятел от детинство. С бутилка гроздова.
Сякаш сам Господ го праща.
Спретвам бързо салатка, прехвърляйки наум поводите за тост.
– Наздраве! Да пием за нашето истинско приятелство!
– Не съм ти никакъв приятел – изфъфля Кирчо.
– Как така? – опитвам да спечеля време и мисля наум.
Не му дължа пари, с жена му… Не, с нея не съм! Приятел е, все пак.
– Какво става бе, Кирчо?
– Не съм Кирчо, викай ми поп Кръстьо! Време е да ти кажа цялата истина, защото вече не издържам. И без това ще отворят и моето досие, по-добре е от мен да научиш. ..
– Какво да науча? – недоумявам аз.
– Аз съм твоят информатор! Осем дебели папки съм напълнил с доноси срещу теб. С двайсет и три страници повече от “Война и мир”…
– Много бе, братко. Не беше такъв отличник!
– Много-малко, това е. Ето служебния ми пистолет, вземи и ме застреляй! Но искам да знаеш защо навремето не замина с фолклорния ансамбъл в твоята любима Италия…
– Ти ли беше?
– Аз… Писах, че готвиш атентат срещу папата. Те пък после взеха, че наистина стреляха. И стана една… Мен, естествено, ме наградиха. Орден “Зорки очи”, втора степен. Дори колегата Николай няма такъв. А срещу теб започна тайно и трайно разследване. Затова те съкратиха от работа, взеха те запас в медения месец, първата ти стихосбирка излезе чак след десет години. Помниш ли провалената ти дисертация?
– Помня, разбира се, как мога да забравя такъв провал!
– Моя е заслугата! И жилищния ти проблем, и диабета, и изпращането ти кореспондент в Каспичан, вместо в Париж…
– И Париж?!
– Да. В годините на демокрацията също донасях. Писах например, че не харесваш поезията на Сугарев, че не отиде да скачаш пред “Александър Невски”… Хайде, вземи пистолета и ме застреляй! Да кажем “не” на страха.
Слушам го втрещен, очарован и леко замаян. А той се смее.
– И ако ти кажа защо – ще паднеш от смях! Помниш ли ония съученички от десети клас. Мими и Цецка, дето ходехме с тях? Ти свали Цецка, която имаше страхотни гърди! Ей това не можах да преглътна…
Взех пистолета и вместо в най-добрия си приятел, го опрях в слепоочието си.
Господи, каква ирония! Заради едни цици да провалиш целия си живот!
И гръмнах.
.
.
.
ГРАЖДАНИН НА СВЕТА
Човек и добре да живее, един ден свършва парите.
Гушнах телевизора и право в отсрещната заложна къща.
– Не става! – отсече служителят. – Складът е пълен с битова техника. И плазма мъкнат, и системи за домашно кино, и лаптопи. Дори една тъща оставиха. Без да й искат пари, на доизживяване… Завчера някакъв тип предложи националната сигурност, ама кой ще я вземе…
– А органи не ви ли трябват? – плахо попитах аз. – На Запад много се търсят.
– Мерси – рече момчето, – имаме си роял, чембало. Само орган липсва в тая менажерия!
– Не бе, приятел, не музикални, а човешки органи! Сърце, черен дроб, шол, шкембе-чорба, схващаш ли? Спазаряваме приемлива цена, ти плащаш, аз подписвам декларация и като умра, взимаш съответната карантия. О’кей?
След половин час сделката приключи.
Разпродадох почти всичко. Викнахме лекар да освидетелства доброто ми здраве. Подадох му здравноосигурителната си книжка, а вътре нещо и за него. Щом видя Джордж Вашингтон, той мигом забрави за Хипократ.
Така успях да пробутам черния си дроб барабар с цирозата! Срещу двеста и петдесет долара. Много изгодно продадох и сърцето. С митрален порок, перикардит и ревматоиден артрит. Гръдната жаба спазарих отделно. Шитнах целия си гръбначен стълб, а ишиаса и лумбагото оферирах като екстри.
Най-трудно ми бе да пробутам водата в дясното коляно. Но накрая и нея взеха. При тия цени на „Софийска вода“…
Сега съм богат.
Вярно е, че когато умра, близките ми ще срещнат известни затруднения около погребението, тъй като ще разполагат само с тазобедрената ми става, лявото ухо и бейзболната шапка.
Дори белите дробове ще липсват.
Размених ги срещу чифт бели манастири.
Въпреки всичко сделката има и своите добри страни.
Американецът, който купи черния ми дроб, всяка седмица праща кашон изключително качествен бърбън. За да не пия родни ментета.
Възрастна канадка бди над жлъчката и ме храни със сочни цитрусови плодове. Мутри крачат редом с мен и вардят конвертируемото ми тяло, возят ме с „Чероки“, да не би случайно да пострада я ахилес, я дамарче.
Приживе не успях да пътешествам, но като умра, ще стана гражданин на света! Сърцето ми отива в Англия, бъбреците – в Япония, роговицата на едното око – в Австралия, ретината на другото – в Мексико. Дори далакът, тая стара ръждясала валдхорна, спечели екскурзия до Малдивите.
Ще заживея втори живот, прегърнал двете полушария!
И с насмешка ще си спомням дните, в които бях жив, но… българин.
.
.
.
СИНЯТА ПТИЦА
Веднъж, съвсем случайно, успях да уловя Синята птица.
И викнах от радост тогава: „Ей, хора, ето я птицата на човешкото щастие, за която мечтаеше Метерлинг… Радвайте се, приятели, вече ще бъдем щастливи и добри!”
Песимистът ме прекъсна: „Добре де, какво си се развикал? Хванал някаква си синя птица и реве от радост. И какво от това? Ще намалеят ли инфарктите? А сметките за парно? Не. Тогава за какво е тоя шум?”
Журналистът попита: ”Това ли е Оная птица? От Онази приказка? Ами ако е болна от птичи грип?”
Ученият промърмори: „Не може да бъде! Абсурд! Вероятно птицата е фалшива, а той с положителност е мошеник.”
Завистникът процеди: „Аз и преди ви казвах, че не е в ред, ама вие не вярвахте. Ето на, докъде я докара!”
Бизнесменът предложи: „Продай ми я, братко. На теб за какво ти е, та ти нямаш пари дори за кафез…”
Крадецът извика: „Дръжте го, открадна ми Синята птица!”
Далтонистът се изсмя: „Каква Синя птица бе, това е най-обикновена жълта птица!”
Свещеникът изсъска: „Анатема!”
Финансовият министър ме обложи с данък „Чартърни полети”.
Главният прокурор ми връчи призовка, а в един вестник със затихващи функции излезе уводна статия, озаглавена „Ето кой взриви синята идея!”
Жена ми се разплака: „Как все ти, бе? Как някой друг не се хвана да върши подобни дивотии, ами все ти оправяш света…”
Въздъхнах.
Помилвах птицата, после я пуснах и тя уплашена изчезна в синия безкрай. И хората заживяха спокойно и щастливо.
.
.
.
ДОЛЧЕ ВИТА
Напоследък животът стана крайно интересен.
И привлекателен.
А какво беше преди?
Всеки ден едно и също – пиеш, ядеш и спиш. Скука!
Сега не е така.
Сега, благодарение на демократичните промени в цялата страна, животът стана много по-интересен.
Сега обядвам и не съм сигурен, че ще вечерям.
Отивам на работа, но не знам дали не е за последен път.
Лягам да спя и не съм съвсем уверен, че ще се събудя.
Фаталната неизвестност повишава количеството адреналин в кръвта ми и аз се чувствам опиянен и влюбен. В живота!
Влизам в магазина и се нареждам за хляб. Идва редът ми и с удивление научавам, че междувременно, докато съм чакал на опашката, цената на хляба се е повишила три пъти. Във връзка с новите цени на петрола.
– Инфлация, господине! – вдига рамене хлебарят и смъква новата ми вратовръзка, тъй като парите, които имам, не стигат за хляб.
Без вратовръзка се диша по-свободно.
Връщам се у дома. Апартаментът – напълно опоскан.
Няма дори един стол, на който да седнеш.
За сметка на това има писмо. От жена ми е:
„Сбогом. Взимам само най-необходимото.“
Ясно, казвам си, инфлация на чувствата, и отивам да видя кой така настойчиво звъни.
Инкасаторката от „Софийска вода”.
Влиза направо в банята, отваря водомера.
– Вие всеки ден ли се къпете?
– Разбира се – отвръщам аз. – По два пъти.
– Що за разточителство? Не знаете ли новите цени на водата? – възмущава се инкасаторката и ми връчва сметка, според която последните три месеца съм се къпал във водите на Ниагарския водопад.
Подавам й цялата си заплата.
– Това е! Нямам повече пари.
– Как да нямаш, този костюм от шантунг ли е?
– Ми да…
– Ето, още сто лева! Сваляй, сваляй, не ме гледай.
Събличам костюма и се чувствам някак неловко.
– Жалко, че жена ти е изнесла цялата покъщнина и няма какво да ипотекираш…. А слипът ти гръцки ли е?
– Да, но… моля ви се! – възпротивявам се аз.
– Сваляй, сваляй, не се притеснявай, аз съм служебно лице! Ето, виждаш ли, че няма нищо страшно. Браво, още пет лева! Чакай, я се усмихни! Я сега кажи „А-а-а!“
– А-а-а-а…
– Ей, каква хубава усмивка! Тия коронки нали са златни? О, имаш даже и мост! Виждаш ли, а ми разправяш, че нямаш пари. Дай клещите!
… Изофщо, жифотът стафа фсе по-хубаф.
И прифлекателен.
.
.
.
В ПОЛИТЕ НА “ВИТОШКА”
Над тихия, смълчан квартал, една измършавяла звезда догаряше едва-едва, като забравена на Бъдни вечер свещ.
Новият ден настъпваше уверено и малцината ранобудници няма как да не са забелязали бодрата физиономия на Първолета Граматикова, която чакаше на крайната спирка първия сънен трамвай.
Оптимизмът на младата филоложка, подплатен с две следдипломни квалификации и магистърска степен по пъблик рилейшънс, бе подклаждан с бойкия рефрен на „Марсилезата“ и една случайна вестникарска обява с вакантно място за детегледачка.
Това бе сто шейсет и четвъртата обява за работа, на която Граматикова откликваше, но числото й се струваше съдбоносно.
Нещо й подсказваше, че този път ще успее.
Когато трамваят погълна първите пасажери, съкратената преди шест месеца учителка още припяваше „контр ну дьо ла тиранийо“, а сърцето й бе изпълнено с мечти и копнежи…
Половин час по-късно научи, че всъщност мястото за детегледачка е заето, но във фирмата имало свободна позиция за компаньонки.
Очевидно Първолета Граматикова не разбра значението на думата и невинно попита дали ще е предимство фактът, че владее перфектно английски и френски. Отговориха й, че френският ще е с особено предимство, а тя попита още дали ще е предимство опитът й по социална педагогика.
Отговориха й, че става дума за здрав секс, а тя изведнъж се почувства като на държавния изпит, когато за първи път през живота си извади пищов да преписва. И съвсем естествено я хванаха…
Първолета Граматикова излезе с поруменели бузи.
Жена с такива бузи днес можеш да срещнеш само в платната на Владимир Димитров-Майстора…
Излезе Първолета Граматикова на улицата и първом опипа тясната си блузка от ликра, от която всеки момент щяха да хвръкнат два диви гълъба, отнасяйки разтупканото й сърце накъдето си пожелаят.
После се успокои и реши да сложи край на своя мизерен живот.
Да, но как?
Нямаше пистолет, нито въже.
А и смелост достатъчно нямаше…
Да легне на ж.п. релсите, а?
Не, няма смисъл! При това разписание на влаковете по-скоро би умряла от скука или пневмония, отколкото от прегазване.
Първолета Граматикова реши да скочи от Лъвов мост.
Застана зад кърпената опашка на лъва и погледна надолу.
Много е ниско, най-много да счупиш крак, отгатна намеренията й възрастен циганин, който продаваше „оригинално” уиски „Джони Уокър“ за пет лева.
С това е по-сигурно, намигна той и й подаде едно шише от своята маркова продукция.
Цяла вечер Първолета Граматикова очакваше смъртта, надигайки час по час полупразното шише, но вместо смъртта, призори й се яви такъв тежък махмурлук, който се явява на Распутин, когато му сервират пресолени пелмени…
Животът не е това, което е, но ако трябваше да избира между дайкири и харакири, бившата учителка би избрала и двете. С много течен аналгин.
Призори Първолета Граматикова взе всичките си дипломи, накъса ги на малки книжни парченца и тържествено ги пусна в тоалетната чиния.
После седна на компютъра и написа с едри главни букви:
„ЕРОТИЧНИ МАСАЖИ ОТ БАКАЛАВЪР ПО САЙОНДЖИ. ЦЕНА 50 ЛВ.”
Сетне принтира обявата и излезе навън.
Над булевард “Витоша” една измършавяла звезда догаряше едва-едва, като забравена на Бъдни вечер свещ. Новият ден настъпваше уверено и малцината ранобудници няма как да не са забелязали бодрата физиономия на Първолета Граматикова, която чакаше своя първи клиент.
.
.
.
ШЛИФЕРЪТ НА ЛЕОНАРДО
Брадясалият мъж се надвеси над изкопа и погледна надолу. Два метра и половина встрани от останките на древен тракийски некропол блестеше малка глинена плочка с някакъв странен, едва различим надпис:
А ДОЛЕ КРАВА ГАСИ ПОЖАРА
С ТЕКИЛА И МЕЗЕ ОТ НОЩНО ЕХО
Какво ли можеше да означава този на пръв поглед глуповат текст?
Крава гаси пожар с текила.
Дотук добре. Ако кравата е махмурлия, защо да не угаси пожара с нещо подобаващо? Е, текилата не е най-подходящото, но една крава едва ли има избор. Колкото до мезето от нощно ехо, тук прозираше поетична фриволност, томителен повей от ранната лирика на Лилиев, примесен с индийския символизъм на Сугарев.
Мезе от ехо. И клатушкаща се крава, вероятно метафора на пиянството на един народ. Странно…
Еврика! Та това е анаграма.
Божественият камък всъщност представляваше код към всички тайни на най-древната цивилизация. Какво ли можеше да означава?
Чрез разместване на буквите младият археолог получи истинското послание, кодирано в загадъчния текст:
ЛЕОНАРДО, КОГА НАЙ-ПОСЛЕ
ЩЕ СИ ЗАЖИВЕЕМ КАТО ХОРАТА?
Очевидно този въпрос не бе отправен към археолога, още по-малко към някой от новите коалиционни министри. Авторът едва ли се е надявал някой от тях да даде компетентен отговор.
Но кой ли би могъл да го стори?
Може би отговорът съществува, също тъй хитро кодиран.
Вероятно има още някакъв знак. Някакъв тайнствен код, който да разплете невероятния шифър на вековете.
Младият учен се замисли. Криптограмата от разшифрования текст го хвърли в историческа меланхолия и нездрава апатия. Очевидно социалните проблеми са непреходна традиция по тия земи, щом хората копнеят да заживеят като хората. Мъжът си наля една пещерска в бракуван лакримарий, в който някога оплаквачките на незнаен тракийски бизнесмен събирали сълзи за протокола. Сега вместо сълзи издълженото съдче събираше меката топлина на метиловия алкохол.
Къде би могло да е скрито посланието?
В Старосел? Едва ли! Анаграмата е писана значително по-късно.
Във Велики Преслав, у г-жа Мозер, или пък в Свещари? Надали. Магистрала „Тракия“? Перперикон? Невъзможно. Там по-скоро ще изскочи някой плейбек на Орфей, отколкото шифърът на Леонардо.
Археологът се плесна по челото и мигом хукна към гарата.
След няколко часа той разглеждаше графитите в тоалетната на Народното събрание. Почука плахо по фаянсовите плочки, грижливо подредени с тънка фуга помежду им. В прогресия 8-5-3 последната плочка кухо изтропа. Археологът внимателно я извади и в тъмната кухина откри тайнствено скривалище.
Какво ли имаше вътре?
Златото на гетите, чудотворното биле на Бендида или ключът към безсмъртието на Залмоксис?
Археологът бръкна в тайнственото скривалище и ръката му напипа някаква странна материя. Измъкна я отвън. Приличаше на дълго яке от тънка промазана тъкан, по-скоро шлифер. Бръкна в джобовете и в единия от тях откри листче, грижливо сгънато на четири. Най-отгоре с едри печатни букви бе изписан нов непонятен текст: ТУК ОКО НА ВОЛЯ.
Странно. В парламента и око, и охолство – всичко е на воля. Какво ли всъщност означава?
Отново анаграма!
Да, очевидно този шифър криеше отговора на въпроса кога най-после ще заживеем като хората?
Размествайки буквите една по една, най-после младият археолог успя да прочете: НА КУКОВО ЛЯТО.
.
