„ТИ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ ПАК ПРИ ТЯХ…”
.
Името на поета, белетриста и публициста Николай Левков (Nikolas Levkov) е познато в родината с романа му „Земята плаче” – 2005 г., издателство ‘Светът утре’, Париж – София, и със стихосбирката „Изгнание и спомени” – колекция ‘Аквариум Средиземноморие’, София, 2003 г. И двете заглавия са част от палитрата на българската емигрантска литература, доколкото това понятие все още е актуално. Защото до политическия вододел на 1989 г. свързвахме смисъла на тази литература най-вече с възрожденските заглавия, родени в странство до Освобождението, и отчасти, след него – предимно с книгите на емиграцията ни в СССР. Този период приключи през 1944-та. След идването на „народната република“ забeгналите зад граница бяха кичени с всякакви епитети, а приносът им в духовното развитие не можеше да „се забележи” по откровено конюнктурни съображения. Сега времената са други, новата емиграция е изцяло икономическа и тя се влива в диаспората ни по света, без да познава „ония” времена. От които обаче можем да научим много, в това число – и от перата на различни български автори, пръснати в разни страни по света.
Сред тях е и Николай Левков, роден през 1933 г. в Бургас и напуснал България в средата на миналия век. Той се установява в Париж, където следва литература и история в Сорбоната. Десетки години работи за Радио Франс Интернасионал, където се издига до главен редактор и директор на отдела за чужди езици. Постига и една от най-големите си мечти: в България да има клон на RFI. Левков е Кавалер на Почетния легион и Кавалер на ордена за изкуство и култура на Френската Република.
Романът му „Земята плаче”, издаден първо на френски език през 1958 г., е свързан с колективизацията на земята в България. Сюжетът е много сходен с разказаното от Ивайло Петров в неговата повест „Мъртво вълнение”. Но докато при Петров над взривоопасните процеси с отнемането на ниви и пр. се възправя „мъдростта“ на властващата Партия, то героите на Левков – мислещи и непокорни, имат само една алтернатива: изгнаничеството. Левков е достоверен и убедителен разказвач, разбиращ същността на трагедията, пред която са изправени селяните в онези вече далечни, злощастни години.
Героят му Георги се превръща в олицетворение на осъзнатото непокорство, причините за което светът трябва да узнае: „Георги гледаше селото. Ето къде расна той. Ето къде писа стихчета за бряста. Той мислеше, че никога вече няма да може да пише за нежност, за красота и селски легенди. Друго щеше да описва перото му: опразнените къщи, смъртта на героите, лудостта на властниците, старият селянин с единия крак в гроба, но пак дигнал гордо глава: „Аз съм селянин!”. Тези селяни, приседнали някъде под скалите в планината, стиснали пушки между колената! Тръгнаха те да бранят селската поругана чест и свобода… Те щяха да плащат за цял един народ данък на свободата!”. Или, както отбелязва в предговора към българското издание писателят Тончо Карабулков, това е книга „за една трагична и осъдена епоха, която никога не трябва да се върне вече”.
Емигрантска в същността си е и лириката на Левков. В „Изгнание и спомени” тя е обхваната от цикли с многозначителни заглавия – „Копнеж”, „Простори”, „На майка ми”, „Завръщания”. Същността им е отзвук от психологическата нагласа на автора изгнаник и се среща почти навсякъде в образците на българската задгранична поезия на ХХ в. Авторите, в това число и Николай Левков, се доверяват на неизстиналите спомени и на трепетни възприятия от време оно, запечатани завинаги в съзнанието им. Неприкрита е обичта на твореца към останалата назад във време и в географски измерения родина. Тя извиква разностранни чувства – носталгия, умора от скиталчеството, надежда за скорошно връщане, ретроспективна изповедност за детството и нявгашните щастливи години. Левков много умело вплита в поетичната си палитра образи и инвенции от природни картини. Те сякаш са гоблени, изобразяващи живота, през който само минаваме. На път за къде? Отговорът е нееднозначен – всеки човек се ражда с мисия, която не винаги съзнава, но която изпълнява до знайния биологически финал. Природата в тези стихове е своеобразен олтар. Пред него се изплакват болки и тъги, съмнения, разочарования. Пак пред него сме най-искрени, защото сме част от дълбокия му смисъл. Кодиран от Твореца в далечните времена на току-що заченатото човечество:
Дъждът ръми безспирно и в тънката му мрежа
като сянка, на ивици, все пушекът струи,
и барата клокочи пораснала и пак процежда
талазите си мътни край голите скали.
А горе там – на хълма, стоят във здрачината
като души бездомни окапали брези –
унесени, приспани, листата разпиляли
като въздишки мъртви на своите мечти.
/„Есен в Белово”/
Поетичното творчество на Николай Левков е символистично, но основано върху реализма на изживяваната орис. Дълбоко философско и разсъдъчно. Човечно. Устремено към извисяване над грубостите на делника и заредено с надежда, че все някога емигрантството ще свърши. Скиталецът ще се завърне по трънливия и толкова желан път обратно и ще се успокои. А най-добре е всичките митарства да се окажат кратък лош сън, изтрит завинаги от човешкото съзнание. И личността, брулена от ветровете на неизвестното, да застане пред родния праг, на който го чака майката. Също символ, бих казал задължителен за литературата, писана в неволя. Майката е олицетворение на добротата, на всеопрощаващата обич и на силната защита, която носи любовта. За майката децата си остават винаги деца, и тя продължава да ги пази от злото, дори когато е немощна и грохнала, и когато е далече, чрез спомена, който носят за нея. Неволно се сещаме за притчата за блудния син, но блуден ли е той в поезията на Левков? Или носител на протеста, че светът не е добре устроен? И често злото надделява над доброто, а хармонията между човеците е отвлечено понятие… Някой е жертва в обществените противоречия и някой, като скръбен лик от икона, продължава да се взира в пустия път към дома. Този някой е майката:
Склони изплакан взор и от сърце
стопли го с някой спомен, кой плахо ще прегърнеш.
Тъгата ще тежи в прострените ръце –
заспи и забрави, че няма да се върна!
/„Мамо”/
Много са темите в творчеството на Николай Левков – за (не)чаканото вече посещение в родината, за копнежа по отлетелите години, за приятелството, за любовта и ролята на поезията в човешкия делник. В него са и стихове, провокирани от конкретни политически събития, имащи днес по-скоро познавателна стойност. Светът сега разбира се е друг, без възпиращи граници. Или е същият в някои отношения… но го виждаме най-вече като неизбродими места за реализация на материалните си мечти. За да ги няма днес обаче онези граници, чието забранено пресичане превръщаше толкова хора в невъзвращенци или даже във „врагове на народа“, нека не забравяме за съдбите и приноса на идеалистите сред политическата ни емиграция. Които не можеха да се върнат в родината, но продължаваха да се борят за нея и нейното бъдеще, не само за собственото си настояще. За техните мечти, тъги, стремежи и борби. И за висотата на техния дух.
Сред тези идеалисти е и Николай Левков, чиито изгнанически спомени продължават да ни вълнуват. И който е актуален и днес с посланията си, като това в стихотворението „Как искам”:
Как искам да те видя, роден кът –
такъв, какъвто помня те от винаги,
с безбрежна шир, път чезнещ подир път,
села приспани, тихи и задимени.
Прав си, поете – трябва да обичаме България. Където и да се намираме, каквото и да правим по света. На това ни учи твоето творчество, а и на друго: да не забравяме какви сме, за да не бъдем дърво без корен. А иначе, т.нар. емигрантска литература има разбира се място в българската литературна история. Имената, които са я съграждали, тепърва ще бъдат популяризирани, а заглавията на книгите им – будещи интерес. Сред тях са и книгите на Николай Левков, чиито достойнства не могат да бъдат изброени и изчерпани с тези кратки редове.
Георги Н. Николов
