Емигрант

29 thoughts on “Емигрант”

1. Главното за което споменавах е, че думите на Виктор, поне на мен изглеждат, че текат като бистра река направо от сърцето. Рамки винаги е имало и са ги налагали съвсем остро. Има ги и сега, но не ги виждам, даже и ако би печатал думи като дядо си. В нашия свят резултатите от написаното са фактор в пътя на автора. Това не го интересува. Споменах миналото, за да се почуства силата на свободата му днес. При него не виждам и не усещам чуждо присъствие. Може и да греша.

2. Господин Петров, радвам се, че усещате писанията ми по този начин. Всяко общество налага своята цензура. Ако вас са ви спирали преди десети за обикновен разговор на улицата, моят дядо са го пребивали преди девети в полицейското управление на „Лъвов мост“ за отпечатване на неправилни думички, в печатницата, в която е работил,
   В наше време професор Янков, Кольо Босия и Иво Зартов са арестувани, затваряни, и устите им са запушвани пак за същото – изричане и отпечатване на „неправилните“ думички.
   Всеки решава сам за себе си дали да говори „правилно“ или така, както му идва от вътре. Аз просто имам късмета да живея в държава, която не я интересува какво пиша на български за българи и да се познавам с хора, като Мариана, които редактират без да цензурират и публикуват всяко откровенно мнение просто защото това е тяхно призвание.
   Не виждам смисъл в словото ако то не носи душата. Ако престанем да рисуваме словесните картини на душевният ни мир, по-добре да онемеем.

3. Мариана,

   Ще си позволя да синтезирам нашите думи с един ред от Хайне.
   Das ist eine alte Geschichte, aber immer neu. (Това е стара история, но винаги нова.)
   Въпрос е докога. Ще намерят ли българите сили да махнат чадърите, които висят над главите им вече седемдесет години? Ще изгрее ли слънцето? Отговора прилича на мъгла.

4. И аз съм закачила малко това време в България, когато и най-незначителният текст, за да се публикува в един вестник примерно, трябваше да мине през няколко подписа, често и през няколко варианта, за да не би някъде нещо неправилно идеологически да остане и да се споменава в него. Цензурата тогава си беше съвсем в реда на нещата, узаконена един вид. И някои търсеха форми на „езопов“ език, за да кажат едно или друго нещо по по-завоалиран начин и да може то някак си да мине. Но за съжаление, колкото и различно да е сегашното време, колкото и много и различни медии да има сега, цензурата придоби други форми и зависимостите станаха други.

5. Мариана, както винаги сте права. Явно моя грешка, да сложа в един гьол всички редактори. Ако беше верно за Вас, надали текста на Хинов щяхме да го четем. Вашия глас звънти хубаво в нашата объркана емигрантска смес.

   Когато писах за „редакторите“ главно имах пред вид старото време, когато всичко и всяка реч бяха редактирани от БКП. Това са „редакторите“ в кавички. Мисля, че ги има и сега понякога. Помня една директорка на училище как ми разправи, как са я мъмрели и заплашвали, че не е прочела точно „редактирания“ текст за почване на учебната година и казала няколко свободни думи. Това беше време и когато съществуваха списъци с хората на които им е „разрешено“ да говорят с чужденци. Помня на Дондуков, когато един чужденец ме попита къде е неговия хотел, веднага след това ме задържаха за „проверка“. За подобни „проверки“ съм чувал и от мои приятели.

   Сега младите, които „мечтаят“ за онова „хубаво време“, съвсем не вярват, че такава държава е можела да съществува и хората са могли да я търпят. Лошото е, че малко са тези, които царуваха при онази система, (и знаят злото добре), имат и сега смелоста да го кажат. За това историческо време пишат главно писатели, като Траянов и други, когато истината, която всички знаят, изглежда като литературна измислица. Все има „академици историци“ от БАН, които не „знаят“, не „могат“ и не „искат“ да пишат за това, защото за да бъдат там, главното условие бе да са готови да „редактират“ историята.

   Но това са стари истории от един стар човек.

6. Много хубаво мнение, г-н Петров, но не биха да слагате всички редактори в един кюп. Не бъркайте понятието „редактор“ с някакви други понятия.

   Тук впрочем можете да видите цялата книга на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“, която е една от качените книги в нашата онлайн книжарница със свободен достъп – http://books.eurochicago.com/ebook/%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BE%D0%BD%D1%8F-%D1%81%D0%B2%D1%8F%D1%82/

   Част от тази книга е и разказът „Емигрант“.

7. Тази книга ме съсипа. Имам много години на четене зад гърба си. Може би стотици хиляди страници на пет езика. Три университетски дипломи. Но всеки автор по вече или по малко когато пише мисли за парите, славата и какво ли не. А виктор Хинов пише за това, което тече от сърцето му. Кристално чисто. Непокътнато от мненията на редактори, продавачи, броячи и какви ли не „литератори“. Думи които се намират в всеки нас, но не ги казваме. Сигурно, ще се намерят и „критикари“ и какви ли не да го снишават, защото честната чиста мисъл и дума са страшни за тях.

8. Благодаря, господине.

   Естествено, че Бог е напълно свободен в действията си и не е ограничен от нищо, включително от географията. Ако човек заложи на духовното (нека засега оставим това по-общо понятие, за да избегнем полемиката), тогава всъщност залага на живота; в противен случай се самоубива, без често да знае това. В този смисъл, човек може да е изряден самоубиец и без да е подал нос навън дори от родния си град.

   Освен това, Вашият коментар, и този на хората над Вас не е заявка за груба полемика и избягва дуализма „сгеших-не сгреших“.

   Но, може би, вече помъдрели всички ние от емиграцията ще се съгласим, че за заживелият в духа човек наистина, географията няма значение, но също така (и именно заради това)- че човек, избрал да понесе невзгодите на месторождението си е достоен за дълбоко възхищение. Но не е само това – ако човек е заживял в духа, той в известен смисъл става, ако мога така да се изразя „хронически щастлив“, независимо от това, което го заобикаля. И именно за това намирам особено нужно и ценно такива хора да пръскат това особено, неизчерпаемо щастие именно там, където сънародниците им са най-изкушени от обезверяване и най-затънали в битовизъм.

   Естествено, изминаха години, хората се устроиха, свикнаха, раните от раздялата може би са позаглъхнали и т.н.. При това положение, грубо е да се издигат апели за завръщане, ако човекът чувства, че за него лично това не е нужно. Но това, според мен, не променя обстоятелството, че заживелите в чужбина имат задължението да помагат с всички сили на своята Родина – не толкова да засияе и заблагоденства (не обичам социалните утопии), а чисто и просто, за да изпълнят синовния си дълг.

   Приятен ден, господине

   Димитров

9. Константин, прочетох и прочувствах статията ви „Преселеничество“.
   Бог е навсякъде и може да намери път към сърцата човешки без зависимост от местожителството им. Знам, че го разбирате и няма нужда да ви го казвам. Пиша ви го само за да ви дам представа за това къде се намирам лично аз в духовно отношение. За момента не смятам, че обратна емиграция в България ще ме приближи по-бързо до Бог и покоя на духовното равновесие. Също така не смятам, че това че живея в Америка ще ми попречи да постигна такова духовно спокойствие, ако ми е дадено това щастие в този живот.
   Определено обаче считам, че живот без духовност е смърт преди смъртта, независимо какво е материалното ти състояние. Имам издадена книга с разкази от емигрантството ми озаглавена „Разкази от оня свят“. Статията ви ми помогна да видя още по-дълбок смисъл в това заглавие от този който виждах до сега.
   Константин, аз чувствам, че съществуването ми има смисъл различен от обикновенното материално задоволяване и физиологично размножение. Не знам дали ми е дадено да разбера какъв е този смисъл, но знам със сигурност, че докато дишам ще го търся.
   Написаният от мен разказ – есе „Емигрант“, който ви е довел тук и направи възможно нашето задочно запознанство е плод на това търсене. Даже ако това е единственото следствие от разказа ми аз съм стократно възнаграден за написването му.

   С уважение!

   Виктор Хинов