Разказ от Виктор Хинов*
.
Когато заминавах, брат ми ми каза: „Абе, Америка е малко като оня свят. Който е заминал, не се е върнал обратно.“ Това запомних. Имаше и един друг човек. Той не ми беше брат. Но това, което ми каза, също не забравих през всичките емигрантски премеждия. „Знам – рече ми – че всеки те съветва да заминеш и да не се обръщаш назад. Но аз ще ти кажа – решиш ли да се върнеш, хич да не ти пука какво ще кажат хората. Който си мисли, че не си се справил, да ходи той да опита. Ако не ти харесва, не му мисли много и се върни…“
Десет години по-късно все същите мисли. Да стоя или да се върна. „Къде ще се връщаме – сърди се жената. Аз тук второ висше завърших, работа имам. В България наемат на работа само фолк певици по 18-20 годишни, след пластична операция на гърдите. А и ти къде ще докараш този доход в България? Децата ни са момичета на 12-14 години. Опасно е да ги караме да живеят в онази разюздана бандитска действителност.“ И майка ми плаче, че не съм при тях, ама си крие сълзите пред мен и ми нарежда: „Стойте си в Щатите. И къща си имате, и работа, а пък и доходите ви са достатъчни да си идвате на почивка в България.“
На почивка в България е хубаво. Ресторанти, хотели, всички роднини и приятели се събират да те посрещнат. Нямаш време от срещи, разговори и партита да се огледаш, да поговориш за истинските неща. Да чуеш какво им тежи на хората и как живеят. Да споделиш на теб какво ти е. Емигрантът в България бързо научава, че не е добре да се оплаква. Веднага те режат: „Ти пък какво искаш? Правиш куп пари, имаш къща, кола, пътуваш си по света.“ Или пък си мислят: „Този некадърник и там не може да се оправи. Аз да бях на негово място…“ И мислите им се изписват на лицата. Питаш ли за работа, направо ти се скарват като на малко дете: „Каква работа бе, джанъм. Ние тук едвам си припечелваме хляба. Я си гледай Америката“. Най-популярни са приказките тип „сапунена опера“. Да, има малко зор, малко трудности, но най-накрая българинът-емигрант преодолява всичко и им скрива топката на тъпите американци. Оттам-нататък живот в разкош от български тип. Спортни коли, цицорести мацки, екзотични пътувания. Най-важното е да съобщаваш кое за колко си го купил. Това дава възможност на слушащия да каже утре на жена си: „Тоя американец плаща луди пари за глупости, пък ми се заоплаквал. Аз да бях на него…“
За българите – американец, за американците – емигрант. Оставаш си човек от самолета над Атлантическия океан. Нито си тук, нито си там. Четеш разкази на нови български писатели. Като бисери в калта. Истински, изстрадани. За реалната България, за обикновените хора. Разбираш колко се е променило всичко. Няма я твоята България, емигрантче. Зачиташ се в американски писатели. Безкрайно интелигентни, начетени, чужди. Разбираш ги със мозъка, но не и със сърцето. Интелектуално удоволствие, но на сърцето му е нужен Чудомир…
Никога в България не съм харесвал хорото. Не го разбирах. Тук само го усетих истински. Не да го водиш, да го играеш е истинското удоволствие. Без да знаеш и без да си учил. Виждал съм как чужденци се хващат на българско хоро. И да знаят стъпките, можеш веднага да кажеш, че не са българи. Обичам този момент в хорото, когато то става едно цяло. Едно голямо припкащо и тропащо, толкова Българско Хоро, в което няма аз и ти, той и тя. Няма тази или онази група, и кой какво казал за другия, и онзи как го погледнал и какво му отвърнал. Изчезват разликите в образованието, доходите, социалното положение. Сега разбирам защо на чорбаджийските щерки майките им забранявали да се хващат на хората. Да си подчертавали положението.
В България се стремях да съм различен. Тук искам да съм част от нещо. Па макар и един от хората, останали в самолета…
.
––––––––––––––––––––––––––––
* Разказът е включен в първата книга на Виктор Хинов „Разкази от оня свят“. Повече за тази книга, както и други разкази от нея, можете да прочетете тук.
.
Постановката Ви по начало ми допада – ако съм разбрал добре, става дума, независимо от изборът/изборите на всеки един от нас, да запазим (ще го кажа направо)духовното измерение в живота си.
Аз лично смятам, че народностната самоличност е едновременно и канал, и гарант за духовната енергия. Не съществува човек ей-тъй – съществува човек с определено име, роден в определено време, в тяло с определени черти, на определено място, от определени хора, наследник на определени хора, в определено обкръжение и в определено общество, споделящо определени общи черти.
В тази определеност е заключено особено послание, а именно, че ние сме свободни, не когато я надхвърляме, а когато я приемем в себе си. Силни сме, когато сме конкретни. Което не означава, разбира се (чувствам, че не на Вас трябва да обяснявам това), че определеността по само себе си е самоцел, а че именно от една ясна определеност можем да застанем с лице към света и да бъдем НЯКОЙ, следователно, свободни.
Не се отклонявам много от казаното от Вас в първата част; само, надявам се, доведох нещата до тяхната яснота.
А що се отнася до това, по стар бг обичай да се екстраполират надеждите за св.б/ще върху младежта, емигрантите, огледалните българи в квазер М и т.н. – това е, меко казано, утопично. Пък и някак си романтично.
България – това е аз – тук и сега. България е днес. Този хол. Това писмо и този, именно този сняг. Това е арената на войната, на битката за България. Другото е от лукаваго.
А ние, боя се, още търсим пищовите в силяха на дядо си, или кажи ми сестро дей Стамболов или Буров.
Ще постигнем себе си, когато постигнем Родината в това, което не е онзи гръмовен разказ от учебниците, а в дребното и ежедневното. Любовта е обикновена, и това я прави необикновена.
Позволявам си малък пиар: „Преселничество“, Константин Димитров в списание „Литернет“. Едно време излезе и другаде. Там съм разгърнал нещата нашироко.
Благодаря,
Димитров
Хората имат различни съдби. Важно е разбира се какви избори правим, понеже всеки има свободна воля и от изборите, които прави в една или друга ситуация, зависи и неговият по-нататъшен път. Но има и други фактори, освен тази свободна воля, без която не бихме били съзнателни същества. Затова според мен не бива да се генерализира всеки един личен избор, при определени и различни за всеки обстоятелства, и да се препоръчва като универсален. Важното е според мен и онези, които са избрали да останат емигранти, и онези, които са избрали да се върнат, и онези, които никога не са заминавали – когато правят своите лични избори за своя собствени живот и този на техните близки, да правят, каквото могат, и за онази част от сърцето им, която не е свързана нито само с тях, нито само с техните семейства и близки. С онази част, която – независимо дали сме останали или сме заминали, ще продължава по някакъв начин да зависи от нас и да бъде важна, за да има къде да живеем или за да има къде да се връщаме.
Нищо хубаво не става насила. Но едва ли друг път в историята България е имала толкова голяма и пръсната къде ли не диаспора.Този човешки капитал, огромен капитал, който тази диаспора представлява, не бива да се губи напълно. Защото ако ние тук в България не издържим накрая на всички глупости и абсурди, сред които живеем, все някои от вас, емигрантите, трябва да се върнат и да изгонят онези, които изгониха вас.
Константин и Христо.
Радвам се да разбера за вас. Радвам се, че сте избрали да живеете в България. Имам чувството, че все повече българи правят вашият избор.
За мен това означава само едно. Процесът е стигнал точката на насищане и емигрантската вълна на прехода е отминала. От тук нататък не вярвам да има нито масово емигриране, нито масово завръщане на българи. Младежите – тези които ще възпитате вие, няма да са толкова нетърпеливи да емигрират, както бяхме ние, веднага след промените осемдесет и девета. Тези младежи, които ще възпитаме ние емигрантите, до две поколения ще са загубили голяма част от езика и културата на България.
Преди си мислех, че нещо трябва да бъде направено, че ще изпуснем някакви срокове, че трябва някаква революция и промяна на статуквото. Живеех с идеи за хъшовете на модерното време и едва ли не чаках своят „Радецки“, на който да се кача.
Постепенно прогледнах. Бившите емигранти в българската политика правят още по-големи золуми и предателства от домораслите си предшественици. Имам случай да се убедя директно как се държат български емигранти с амбиции за кариера в българската политика и не съм очарован.
Каквото и да си говорим има само една истина. Човек живее там, където се чувства най-добре. Аз съм в Америка, защото тук се чувствам най-добре. Носталгия има разбира се. Та кой не жали за първо либе или за изгубена любов?
Колкото и да жалиш обаче действителността бързо те поставя на място. Либето е остаряло, напълняла и блясъка в очите вече го няма. Няма го блясъка и в твоите очи. Разбираш, че е по-добре да си останеш с един чудесен спомен от колкото да се опитваш да търсиш в тази вече чужда ти жена остатъци от момичето от което ти спираше навремето дъха.
Та това са нашите писаници Христо и Константин. Жалби за първо либе и песни за сладостта на първата любов.
Вие приятели не сте намерили нищо в чужбина, което да заобичате. Върнали сте се при България и сте и посветили животите си.
Моля ви само за едно. Не ни упреквайте, че заобичахме и други страни. Не ни е леко да живеем с разделени наполовина сърца.
Пожелавам ви щастие с вашата единствена любов – България. Предайте и моля ви, че макар и неверни ние все още носим любовта към нея в сърцата си. Предайте и, че ще запазим образа и такъв, какъвто го помним – млада, силна, радостна, и луда. Така ще я запазим в сърцата си до сетният си дъх. С радост и подарихме младостта си.
Днес тя е ваша. Никога не забравяйте, че тя не е тази грохнала просякиня, облечена в стари, закърпени дрехи. Не! България е напета, румена и засмяна млада девойка. Това лошото, което виждате понякога около себе си е лъжа. Това не е тя – България, а грозна маска, която някой се опитва да и надене. Ако само можете да я видите с нашите очи, никога не бихте съжалявали за решението си да живеете там.
Сполайте!
http://liternet.bg/publish4/kdimitrov/preselnichestvo.htm
[email protected]
Здравейте господин Ганев,
Живях в Испания 17 години, върнах се преди 8 и секунда не съжалявам за това. Тук открих каква негласна сила дава родната среда – независимо от неуредиците и т.н. – неща все верни, но с които много се и спекулира. И не само това – тук се чувствам полезен на всички равнища – и в непосредственото си обкръжение, и в работата си, и чрез участието си в Интернет.
Ако човек застане мъжки, ако нещо е научил на Запад, ако гледа на положението като неизбежно предизвикателство, без да се съсипва от това, че наглед нищо не е способен да промени, и без да страда от това, че България не отговаря на някакъв негов идеал за „подреденост“; и ако поеме кръста си с ведра душа, без да преувеличава, а дори да се радва на трудностите – тогава, мисля си, ще може да усети с голяма сила и „меда“ на живота си в Родината. Колко странно! Много от нас искат тук да е като в Германия, но сегашната Германия, а не да бъдат едни от изтребените и изгорените от бомбардировките над Дрезден, Кьолн и Лайпциг, или от умиращите от глад в Берлин преди 70 години!
Мисля, че човек не избира родители, родина и време, в което да се роди; и че в това има дълбок смисъл. Който иска животът му да идва „отвън“, ще го заплати със замъртвяване „отвътре“ – само и само, за да може да се съхрани екзистенциално.
Мъже – не се заблуждавайте! Хората едно време гладни и дрипави са измирали за тази България, а ние пенсийки и добрички чиновници ччакама – иначе нямало да се върнем! Може ли да се говори така?
Днес на България й е нужен всеки що-годе читав и образован човек – ако не за друго, то поне ДА ПРИСЪСТВА. Защото такъв човек и род ще остави след себе си на тази земя, и където и да отиде – ще отстоява и заявява представа за порядъчност и доброта, а не за грубост и простотия…
Ако човек се е оженил за богата вдовица и е на иждивение в топлия й скут, какво има тогава безконечно да нарежда за прокуденото първо либе!
България си е такава, каквато е. Но ние сме българи – т.е. в известен смисъл, всеки един от нас е една миниБългария. Затова, нека подредим първо собственият си дом, а после нека изискваме някой нещо да направи, та България да започне да процъфтява, според както го разбират (и, моля ти се, изискват!) мнозина от живеещите извън Нея.
А междувременно – хоп! – и животът преминал…
Здравейте на всички и благодаря на автора за това откровение, с което започва темата, както и на останалите, които са решили да споделят техните съдби и чувства.
Аз имах възможността да поживея в Германия седем години. Започнах следване, което не продължих, работих през почти цялото време и се прибрах. Вече от седем години съм в България, завърших тук и в момента работя за една австрийска фирма. Това, което ме измъчва най-сериозно, е фактът, че през голяма част от времето се чувствам емигрант в собствената си родина – майка България. Съпругата ми не е живяла по-дълъг период в странство, но като я гледам, спокойно мога и нея да причисля към емигрантите в родината си. Имам предвид тези неуредици и безумия, които отдалечават България от цивилизацията, които са изразени в културата на сънародниците ни и в безпардонното отношение на голяма част от населението към останалите, което рефлектира на всички нива в държавата, от магазина през администрацията до здравеопазването и полицията. Мен лично тези години в странство много ме промениха и това го осъзнах едва когато се завърнах. Правилата и порядките, които в началото на емигранството ме натоварваха и дори по някога нарушавах като типичен балканец, и които след някоя година неусетно бях започнал да спазвам много осезаемо ми залипсваха след като се прибрах. В момента се опитвам да се боря с вятърните мелници и постоянно звъня до различни администрации, инспекторати и пр. относно всякакви неуредици и нарушения, които забелязвам. На моменти имам чувството, че си губя времето, вместо да правя пари или да се развивам или просто да си релаксирам, но пък от друга страна си мисля, че ако и малкото за сега хора, които са оптимисти, се откажат, то наистина прогнозата ще е мрачна.
Пожелавам успех и благоденствие на тези сънародници, които на този етап предпочитат да живеят по света, но се обръщам с апел към тези, на които им е дошло време да се приберат в родна България:
Моля Ви помогнете да направим България една по-цивилизована държава. Не се отказвайте дори и първоначално да ви изглежда невъзможно. Тези, които са видяли предимствата на уредените държави ставаме все повече, нека уредим и нашата държава. Ако завърналите се емигранти не донесат нещо ново и положително, то нещата тук никога няма да се променят и броят на заминаващите и незавръщащите се постоянно ще нараства.
Не искам да бъда човек от самолета, кацнал на една от пистите в България, но не отварящ врати.
Анджелина, все повече млади хора пътуват по света. Пътуват за обучение и по работа. Живеят в различни страни. Светът започва да се променя. Започва да става по-емигрантски и по-малко национален. Останалите в България наши близки също участват в този процес. Те посрещат и се адаптират към имигранти. Права сте, че България не е същата. Също, както и Америка и Испания и Германия и всички други страни. България я променят имигрантите. Другите страни емигрантите. И ние в това число. Ние също не сме същите. Променени от други култури, както казва Даниела.
Даниела, ако внезапно решим да се върнем всичките в България то ще я унижтожим. Това, което работи за нас в другите страни не работи в България. Това, което работи в Америка не важи за Палма де Майорка и обратното. Има обаче нещо, което обединява всичките нас. Хората от самолета. Най-добре то се илюстрира с историята за двете мишки. Ето я:
Веднъж две мишки паднали в един дълбок буркан с мляко. Колкото и да пробвали да се измъкнат полза нямало. Мишките се изморили. Едната мишка казала. „Няма смисъл сестрице. Сами няма да се измъкнем. Ако някой не ни помогне тук ще си умрем. Аз спирам да се движа и ще чакам някой да ни освободи.“ Тя престанала да плува и не след дълго се удавила. Другата мишка си казала. Смъртта е пред мен, но аз няма да и помагам. Аз ще се движа даже и да няма смисъл. Тя яростно започнала да бие млякото с лапички. Появило се масло, по което мишката успяла да се измъкне.
Ние хората от самолета отговаряме на предизвикателствата и опасностите с движение. Това ни обединява.. Това ни прави това, което сме. Хора в самолета. Хора на път.
Здравейте Виктор, чудесно изказана болка предполагам на повечето от нас българи-емигранти. Смятам че това е една от основните дилеми на всеки един от нас . Ние сме също повече от 14 г. в Палма де Майорка, не толкова далече като вас , но чувството за носталгия е същото. И нас ни боли , когато се завърнем и не откриване онази България отпреди 14 години, онези приятели с истинските разкази. Не знам какво стана – ние ли се променихме или там всичко ?? Въпроса дали да се върнем , наистина , когато е без работа емигранта, все по го дърпа силното привличане към майка България. Викам си ако почнем да се прибираме тази интелектуална общност , която попи различни култури от все страни, дали ще направи България желаното кътче за живеене ??? Питам се със всеки изминал ден все-повече , а отговор не намирам . Радвам се да прочета мислите на много от българите по света и да разбера-не си сама !
Viktor Hinov,mnogo mi haresa napisanoto ot Vas.Naistina „nie horata ot samoleta nad Okeana“sme mnogo razdvoeni.Dokato imame rabota v America i mojeme da rabotime,nie se chuvstvuvame nezavisimi,jiveeme kato normalnite hora v tazi strana,s vsichkite ni udobstva i kogato si otideme v Bulgaria imame niakakvo samochuvstvie/razbira se na fona na mizerstvuvashtite ni blizki i priateli/As sum vuzrastna jena i biah reshila da se vurna,okonchatelno,v Bulgaria,sled kato polucha Amerikanskata pensia.Decata mi jiveiat v B-ia i postoianno me podkaniat da si otivam,no vseki put,kogato si otida v Rodinata,prestoiat mi e svurzan s mnogo razocharovanie,ot edna strana horata sa mnogo razlichni ot tezi,koito biaha predi godini,za sujalenie promeneni ot loshata strana na haraktera,ot druga strana Pravitelstvoto ni mrazi sobstveniat si narod/za razlika ot tuka/i go mami bezogledno.Vuzrastniat chovek v B-ia ne moje da si pozvoli da govori dori za dopulnitelna rabota i triabva da razchitame na pensiite si.Nenormalno visoki ceni na hranite,zavishavani ne spored standarta na jivot na obiknoveniat bulgarin.Znachi shte triabva da ochakvam pomosht ot decata si…A Bulgaria mi e mila i mi lipsva.Eto ,tazi situacia me razdvoiava i oburkva.Nikak ne ni e lesno,na povecheto ot horata ot „samoleta nad Okeana“Pojelavam ot surce na tozi rod hora,da uspeiat da nameriat verniat put v jivota si!Blagodaria Vi Viktor Hinov za vsichko napisano ot Vas!Uspeh!
Чичо Митко, да си жив и здрав, че се отби да прочетеш. Ако имаш път през Индианаполис драсни на [email protected] да пием по ракия и да замезим с луканка мое производство.
Виктор Хинов
Много хубав и смислен коментар Николай! Ето за това си струва човек да пише. Аз пиша от Индианаполис ти ми отговаряш от Калифорния. Няма по бърз начин за пътуване от полет на крилете на въображението. Аз разказвам, в теб резонира и ето, поговорихме, опознахме се. Пожелавам ти една чудесна година в слънчева Калифорния!
Виктор Хинов
Интересни разсъждения на един емигрант. Сигурно има много хора с подобни разсъждения. За мен обаче няма една истина. Така мисля, защото колкото хора, толкова различни съдби, толкова различни причини за емиграция. Аз лично не се считам за емигрант в литературния смисъл на тази дума. Има няколко причини за това. Първо, винаги / дори във времето на социализма / съм гледал на света като на една отворена система която хората условно са разделили по някакъв начин, но ако човек иска винаги може да намери начин да преодолее тези „граници“, които можеш да видиш на картата, можеш да ги видиш като телени огради или бетонни стени, но в действителност не съществуват за мислете и разума. Аз за разлика от автора, винаги съм харесвал и съм слушал не само хора, но и всякаква българска народна музика. Не съм никакъв танцьор, но бих могъл да играя право хоро или ръченица например и ми се е случвало да го правя. Никога, нито за миг не съм спирал да се считам, че съм българин, както и да се гордея с редица неща сътворени от българи. За разлика от много други хора и в България и тук в Калифорния съм се стремял само към едно: да не спирам да чета, да уча и да работя така, че да имам очи да гледам хората без да се срамувам от това което върша, без да търся благодарност или похвала за труда си. Не съм ламтял и за повече от това което ми е нужно за да живея нормално според стандартите в даденото място и според личните си философски разбирания. За съжаление, това беше трудно осъществимо в България, дори невъзможно на моменти. Не се считам за емигрант, защото се ползвам от свободата си на свободно предвижване, свободата да избирам какво и къде да работя. Никога не съм мислил и казвал, че няма да се върна там където съм бил или от където съм тръгнал – просто защото не мога да предсказвам бъдещето, нито се опитвам да гадая за него…опитвам се да живея в настоящето. Не се сърдя нито на „приятелите“, които са ме забравили, нито на роднините които не съм чувал и виждал с години / не съм се прибирал в България, защото има твърде много неща които искам да видя тук и цялото ми свободно време е заделено за да чета, да видя, на науча/! Не съм забравил нищо от красотите на България и всичко което съм искал и имал възможност да посетя и видя. Наред с това обаче винаги съм искал да видя и много други неща и съм го правил според възможностите. Милата ми Родина е само една мъничка часица от голямата Земя, но в същото време заема огромна част от сърцето ми, просто защото съм се родил…българин! Тя е от нещата които, нито можеш да замениш с нещо, нито можеш да купиш! Лъжат се и тези дето си мислят, че можеш и да я …продадеш!!! Защото човек може да продаде нещо дето го притежава / дори ако го е откраднал /. А Родината ние не я притежаваме…тя нас притежава…искаме или не искаме, нямаме право на избор. Също както никой човек не избира родителите си!
Поздравления за хубавото четиво!
Аз лично чувствам нещата малко по-различно, макар да намирам огромен смисъл в „човек от самолета“.
При първото ми прибиране в България се разплаках. Осъзнах че имам живот в България – семейство, приятели и прочие, но нещата се променят. Докато за мен всичко в чуждата земя беше като един дълъг сън и нещата в България просто бяха замразени докато се събудя, всъщност живота си вървеше. Едни се ожениха, други си имаха дечица и аз пропуснах всичко това. Осъзнах обаче, че вече имам и втори живот в чужбина – имах си приятелка, много приятели и колеги, чувствах се добре, макар и чужденец. Вече имам чувството, че според държавата, в която се намирам, се будя от единия сън за да вляза в другия.
Относно хората, за които съм „американец“ и само се сравняват с мен, аз отдавна съм ги забравил. При всяко прибиране прекарвам по няколко дни само вкъщи, или поне вечерите. Гледам да се разходя със семейството ми, може да отидем на село. Само няколко по-близки, истински приятели знаят, че съм се върнал и разговорите ни не са общи приказки ама как е това сега там, ти са кво правиш и.т.н.
Умирам да се върна и го обмислям постоянно, но с всяко прибиране (1-2 пъти годишно) забелязвам, че нещата са все по-зле и по-зле. Културата липсва, младите хора също. Абсурдите са всеки ден и всеки час навсякъде. Един от основните ми проблеми е как, аджеба, ще отглеждам щерката си в България…
Аз ги наричам хора останали в самолета. Към тях причислявам и себе си. Невъзможно е да пристигнеш в първо поколения в която и да е култура. Най-малко три поколения се изискват и пак интеграцията в другата култура не се осъществява напълно. Съвременните възможности за пътуване и промяна на местоживеенето ще доведат до все по голяма полулация от хора без културна и социална принадлежност. Аз виждам създаване на нов тип култура на емигранта и социална принадлежност не свързана с месторождението или местоживеенето. Тази култура ще даде писатели, поети, художници, танцьори. Може с времето в нея да се зароди и нужда от организиране и само администрация за да могат да се регулират взаимоотношения с други култури. Например, много от живущите а България българи считат, че получилите безплатно образование емигранти трябва да върнат парите на страната. Аз като емигрант считам, че пенсионните застраховки от работата ми в България трабва да ми се върнат или изплатят при пенсиониране. От страна на България има административан структура, която всима решения по тези въпроси. От моя страна като емигрант такава структура не съществува. Затруднен съм по най различни начини да учавствам в управлението на България. Често ми се казва, че нямам това право тъй като не живея там. Не съм съгласен обаче, че местоживеенето трябва да бъде детерминанта на социалната принадлежност на индивида. Най доброто, което мога да направя е да продължавам да пиша. Радвам се Борис, че харесахте разказа ми и се почувствахте един от групата. Па макар и групата на тези, които нито отиват, нито се връщат. Групата на просто живеещите хора.
Истинско е, но има и още една категория, която тук не е описана – тези между двата свята, които нито отиват, нито се връщат, които са едновременно и външни и вътрешни мигранти и за които изборът е еднозначно невъзможен. Но не са много 🙂
Мила, благодаря. Радвам се, че сте харесали разказа ми и сте го споделили.
Андрей, доколкото разбирам разказа ви е харесал. Дали е с това, че отговаря на собствените ви мисли или заради начина на изложение, напомняш обикновен разговор, но ви е харесал. Радвам се, че намерихте време и желание да ми опставите коментар. Благодаря!
Tova , vse edno az sym go pisal. 🙂
@Виктор Хинов (автор) – предполагам, ще Ви бъде бъде приятно да споделя, че оставих разказа Ви тук https://www.facebook.com/clubzdravetzdubai и тук https://www.facebook.com/zdravechamburg. Точно заради цитата с хорото. 🙂
Аз благодаря за прочита и ще съм безкрайно благодарен за превода на латинската фраза. опитах се и не успях да я преведа. Ще се радвам да науча нещо ново 🙂
Радвам се, че спомнихте за българското ХОРО! За бесарабските българи, българските преселнически исторически общности в Молдова и Украйна хорото изиграваше в миналото огромен фактор на живота им.Там всяка неделя се събираха основно младите хора, които се запознаваха, си показваха най-новите облекла, младите годени булки с „китки“,колани и седехени и алтънени синци, всичко донесено от България преди стотици години излизаха да погледат и да се покажат. Spectatum venium, venium spectentum ud ipse. Нещо таково.Най-последните новини също бяха на хорото.Хорото демонстрираше не само ревност срещу други култури и обичаи. Хорото беше закрилник и бариера срещу каквито и да е асимилационни опити и рискове. Това е не само култура, а цяла философия, определяща в много случаи смисълът на българщината. Благодаря!