Всички политици, агенциите, които им пишат думичките, социолозите, които им мерят рейтингите и прочие обслужващ персонал, трябва да се разходят поне за ден до коя да е провинциална автогара…
.
В Благоевград, докато чаках рейса, който закъсня с час и половина, се запознах с един дядо, който едва говореше, но се усмихваше и гледаше точно като дете автобусите, които идват, сменят табелите и продължават. Върху въпросните табели пишеше Бобошево, Белица, Хаджидимово, Попина лъка и прочие… Попита ме закъде пътувам, отговорих му, а аз го попитах дали е гласувал. Отговори ми, че не е, дори изглеждаше учуден, че въобще може да ми хрумне такъв въпрос и то на толкова интересно място като една автогара.
Край нас баби с шалвари, баби със забрадки, торби, куфари, чанти… в някои от тях разсад. Никого не чакаше, никой не му обръщаше внимание, нищо друго не му бе толкова интересно колкото това, което пише на табелите… Накрая, когато рейсът ми най-сетне се появи, той ми махна с ръка, приближих, наведох се към него, за да го чуя по-добре, изглеждаше смален и добродушен, а той ми обясни, че си е купил сладолед и беше много, много, много щастлив…
На въпросната автогара имаше едно момиче, което продаваше икони. Много евтини, нестандартни, похвалих я, защото ми се стори, че ще се зарадва, ако я заговоря… Пък тя ми показа какво рисува в момента, там… на две крачки от дядото и сменящите се табели. Беше църква…
Какво да ви кажа… Няма път към тези хора. Живеем не в два, не в пет, а в стотици паралелни светове.
Силвия Томова
