Тази книга* трябва да бъде прочетена от всеки гражданин на света и задължително от неговия политически елит. Тя разкрива седемте смъртоносни невинни измами, както авторът е избрал да ги нарече, владеещи икономическата политика на САЩ, но така също се отнася и до всяка страна със съвременна монетарна система, базирана на фиатна национална валута при плаващ валутен курс. По-долу са части от първа и втора глава на книгата. Извинете ме, ако преводът не е много гладък.
Райчо Марков, Вulgaria-mmt.blogspot.com
–––––––––––––––––
* Съдържанието на книгата на американския икономист, финансист и бизнесмен Уорън Мозлър в оригинал може да се прочете тук – линк
В колонката си на в. „Ню Йорк Таймс“ Пол Кругман показва напоследък, че е в процес на осмисляне на идеите, заложени в книгата, която държи на тази снимка.
.
Смъртоносна невинна измама №1:
За да може да харчи, федералното правителство трябва да получи доход от данъци или заеми. Или с други думи то е финансово ограничено от способността си да таксува или издава държавни облигации.
Факт:
Потреблението на федералното правителство не е ограничено от дохода му в никакъв случай, в смисъл, че то никога не може да банкрутира поради дълг в щатски долари. С други думи, федералното правителство винаги може да направи всякакви и всички плащания в собствената си валута, без значение от големината на дефицита или малкото данъци, които е събрало.
Как федералното правителство таксува?
Ако платите дължимите данъци, написвайки чек, когато правителството го получи и чекът е депозиран и е „минал“ – всичко, което правителството прави, е да понижи числото във вашата чекова сметка, изваждайки сумата на чека от банковия ви баланс. Получило ли е правителството нещо материално, за да може да го преразпредели, давайки го на някой друг? Не, това не е като че ли има златна монета за харчене.
Всъщност вие можете да видите това, когато ползвате интернет банковата услуга, гледайте баланса на банковата си сметка на компютърния екран. Нека предположим, че балансът в банковата ви сметка е $5000 и сте написали чек до правителството за $2000. Какво се случва, когато чекът мине (е приет и обработен)? Петицата се превръща в тройка и вашият нов баланс сега е намалял на $3000. И всичко това пред собствените ви очи! Правителството всъщност не „получи“ нищо, за да може да даде на някой друг. Няма златна монета, която да е паднала в кофа, намираща се във Федералния резерв. Те просто променят цифри в банкови сметки – нищо никъде не „отива“.
И какво се случва ако бяхте отишли до вашия местен данъчен клон и бяхте платил данъците си кеш? Първо, бихте дали пачката си банкноти на касиера. След това той би ги преброил, би ви дал касова бележка, и може би благодарил за помощта ви да платим социалните помощи и пенсии, лихвата по държавния дълг и войната в Ирак. Тогава, след като вие, данъкоплатецът, сте си отишли, касиерът би взел тези трудно изкарани от вас пари и би ги нарязал за боклука. Да, би ги унищожил и изхвърлил. Защо? Те повече не са необходими за нищо. Също като билет за мач за световните финали. След като сте влезли в стадиона и сте дали билета си на входа, билетът, който може би е бил на стойност $1000, е скъсан и изхвърлен на боклука. В действителност, може да закупите нарязани доларови банкноти във Вашингтон.
Е, след като правителството унищожава и изхвърля вашите банкноти на боклука, как тия банкноти плащат нещо като социални помощи и останалите правителствени разходи? Те не правят това.
Можете ли да разберете сега защо въобще няма никакъв смисъл да мислите, че правителството трябва да получи пари чрез данъците, за да може да харчи? То в никакъв случай не „получава“ нищо, което в последствие да „използва“. Добре тогава, след като правителството фактически не получава нищо, когато таксува, как и какво то харчи?
Как федералното правителство харчи
Нека предположим, че очаквате пенсията си от $2000 да бъде приведена в банковата Ви сметка, в която балансът е $3000. Ако гледате сметката си на компютърния екран може да видите как правителството харчи, без да има нещо за харчене. Престо! Внезапно сметката Ви от $3000 се промени и сега Вие виждате там $5000. Какво направи правителството, за да Ви даде тия пари? То просто промени числото в банковата Ви сметка от $3000 на $5000. То не взе златна монета и не я удари в компютъра. Всичко, което то направи, бе да промени цифра в банковата Ви сметка като вкара информация в собствената си софтуерна банкова програма, която е свързана с другите програми на банковата система. Правителственото харчене се осъществява чрез вкарване на информация в собствената му софтуерна програма, наречена „Монетарна система на щатския долар“.
Ето един цитат от добрия стар Председател на Федералния резерв, Бен Бернанки, в телевизионното предаване „60 минути“ в подкрепа:
Скот Пели: „Това, което Федералният резерв харчи, пари от данъците ли са?“
Бен Бернанке: „Не са пари от данъците. Банките имат сметки във Федералния резерв, по същия начин, по който Вие имате сметка в търговска банка. Така, когато ние предоставяме кредит на банка, ние просто използваме компютъра за да увеличим числото в сметката, която банката има във Федералния резерв.“
Защо федералното правителство таксува?
Има много добра причина, заради която то ни налага данъци. Данъците налагат постоянна нужда за долари в икономиката и така постоянна нужда за хората да продават своите стоки и услуги, и труд, за да получат долари. Когато има данъчно задължение, правителството може да купува неща с иначе ненужните долари.
Нека вземем данъците върху недвижимото имущество. (Все още не сте готови да мислите за данъците върху дохода – става въпрос за същото нещо, но те са много по-косвени и сложни). Трябва да заплатите данъците за недвижимо имущество или иначе ще загубите къщата си. Така сега сте мотивирани да продавате неща – стоки, услуги, собствения си труд – за да получите доларите, които са Ви необходими.
Накрая трябва да изясня как нуждата за плащане на данъците на някои от хората води до търсенето и използване на долари за покупките и продажбите от всички останали в държавата. За да сторя това, нека се върнем към примера с новата държава с нова национална валута, която ще нарека „Корона“, и където правителството налага данък върху собствеността. Нека допуснем, че правителството налага този данък за обществената нужда да набере армия и предлага работа за войници, които ще получават заплата в „корони“. Внезапно много хора, притежаващи собственост, сега се нуждаят от корони и много от тях не биха се съгласили да получат нужните им корони от правителството, ставайки войници. Вместо това те започват да предлагат стоките и услугите си за продан в нови корони, надявайки се да ги получат, без да стават войници в армията.
Други хора сега виждат много неща за продан, които те биха желали – пилета, царевица, облекло и всякакви видове услуги като пострижка на коса, здравни услуги и много други. Фактът, че всички тези неща са предлагани за размяна срещу корони, кара някои хора да влязат в армията и станат войници, за да получат корони, нужни за покупката на тези стоки и услуги. В действителност цените ще се нагласяват, докато правителството назначи толкова войници, отколкото се нуждае.
Тъй като докато това не се осъществи, там няма да има достатъчно корони, изхарчени от правителството, което да позволи на данъкоплатците да изплатят всичките си данъци, и тези, които се нуждаят от корони и не искат да стават войници, ще намаляват цените на стоките и услугите си дотогава, докато ги продадат, или в противен случай ще хвърлят кърпата и самите те ще станат войници.
Данъците служат за регулиране на икономиката, а не за да може Конгресът да получи пари за харчене.
И отново, правителството нито има, нито няма долари; то просто променя цифри в нашите банкови сметки, увеличавайки числата, когато харчи, и намалявайки ги, когато таксува. И всичко това заради общественото благо да регулира икономиката.
Но докато правителството продължава да вярва в тази първа от седемте смъртоносни невинни измами, че трябва да получава пари от данъци или заеми, за да може да харчи, то ще продължава да подкрепя политика, която ограничава общото производство и заетост и му пречи да постигне иначе възможни и лесно постижими икономически резултати.
.
Смъртоносна невинна измама № 2:
С държавните дефицити ние товарим нашите деца с дълг.
Факт:
В реални измерения такъв товар от дълг е невъзможен. С дълг или без дълг, нашите деца ще консумират това, което могат да произведат.
Тази смъртоносна невинна измама често се дава като пръв отговор на въпроса какво се счита за главен проблем, идващ от държавния дефицит. Вземайки заем днес, означава плащане на днешното харчене по-късно, или както най-често е видяно и чуто в медиите:
„По-големи дефицити днес означават по-високи данъци утре.“
И плащайки по-късно означава, че някак си реалният стандарт на живот и общото благосъстояние на нашите деца в бъдеще ще бъде по-ниско поради харченето „на кредит“ сега.
Професионалните икономисти го наричат проблем за дълга „между генерациите“. А числата са главозамайващи!
Но за радост тази измама, както и останалите шест, може да се е опровергае незабавно по начин, който е лесно разбираем. В действителност идеята, че на нашите деца непременно ще им бъдат отнети реални стоки и услуги в бъдеще поради това, което е наречено държавен дълг, е абсурдна.
Никой не изпраща реални стоки и услуги назад във времето, за да изплаща федерални правителствени дефицити и нашите деца също няма да го сторят. Нито пък има някаква закономерност, че правителствените разходи от предишни години ще попречат на децата ни да ходят на работа и произвеждат всички стоки и услуги, които са в състояние да произведат. И в бъдещето, времето на нашите деца, също както и сега, тези, които са живи, ще са в състояние да работят, произвеждат и консумират собственото си реално производство от стоки и услуги, без значение колко са дължимите американски държавни облигации. Няма такова нещо като отказване от произведеното в днешно време и изпращането му обратно във времето към предишни генерации. Дори и да искаха, децата ни нямаше, а и не биха могли, да ни платят обратно за нещо, което сме им оставили.
Нито пък финансирането на дефицита е от някакво значение. Когато правителството харчи, то само променя цифри в банковите ни сметки. По-специално, всички търговски банки, чиито банкови услуги ползваме, имат чекова сметка във Федералния резерв, наречена резервна сметка. Чуждите правителства също имат такава сметка във Федералния резерв.
Когато правителството харчи без да таксува, всичко, което прави, е да повиши числото в съответната чекова сметка (резервната сметка) при Федералния резерв. Това означава, че когато правителството изплаща $2000 социална пенсия до Вас, например, то повишава числото във чековата сметка на Вашата банка във Федералния резерв с $2000, което също така автоматично увеличава с $2000 и числото във сметката Ви при Вашата търговска банка.
След това трябва да знаете какво всъщност представлява американската държавна облигация. Държавната облигация не е нищо повече от спестовна сметка при Федералния резерв. Когато закупувате държавна облигация, Вие изпращате доларите си във Федералния резерв и след това, по някое време в бъдещето, Федералния резерв Ви изпраща обратно доларите плюс лихва, също както при всяка спестовна сметка във всяка банка. Вие изпращате доларите си до банката и след това ги получавате обратно с лихва. Да кажем, че Вашата банка реши да закупи държавни облигации на стойност $2000. За да плати за тези облигации, Федералният резерв намалява числото на доларите, които банката Ви има в чековата си сметка при Федералния резерв с $2000 и добавя $2000 в спестовната сметка на банката Ви при Федералния резерв. (Аз наричам държавните облигации „спестовни сметки“, това е всичко, което те всъщност са).
С други думи, когато американското правителство прави това, което всички наричат „вземане на заем“, в действителност то премества фондове от чекови сметки при Федерален резерв в спестовни сметки (държавни облигации) при същия Федерален резерв. Фактически всичките $13 трилиона държавен дълг на САЩ не са нищо друго освен общата стойност в спестовните сметки при Федералния резерв. И какво се случва, когато настъпи падежът на държавните облигации и този „дълг“ трябва да бъде изплатен обратно? Да, познахте. Федералният резерв просто премества доларовите баланси от спестовните сметки (държавните облигации) при Федералния резерв в съответните чекови сметки при Федералния резерв (резервните сметки), променяйки цифри в софтуерната си програма, наречена монетарна система на щатския долар. Това, което описах, не е нищо ново и се прави от много дълго време, но изглежда никой не разбира колко е просто, и че никога няма да бъде проблем.
Облагането с данъци и правителствените разходи влияят на разпределението.
Разпределението определя кой получава всичките стоки и услуги, които са произведени. В действителност това е, което политиците правят всеки път, когато приемат закон. Те преразпределят реални стоки и услуги чрез декрет, за добро или лошо. И вероятността да го сторят за добро е значително по-малка, когато те не разбират Седемте смъртоносни невинни измами.
Всяка година, например, Конгресът дискутира данъчната политика винаги с едно око на разпределението и харченето. Повечето искат да облагат с данъци тези, „които най-много могат да си го позволят“ и насочват федералните разходи към „тези, които са в нужда“. Те също решават как да таксуват лихвата, капиталовата печалба, недвижимото имущество и т.н., а също и как да обложат дохода. Всичките тези неща са проблем на разпределението.
В допълнение, Конгресът решава кого правителството да назначи и уволни, от кого купува неща и кой получава директни плащания. Конгресът също създава закони, директно засягащи много други аспекти на цените и доходите.
Чужденци, държащи щатски долари, поемат допълнителен риск. Те изкарват тези долари, продавайки ни реални стоки и услуги, а в същото време нямат гаранции, че ще са в състояние в бъдеще да закупят реални стоки и услуги от нас (американците). Цените могат да се повишат (инфлация), а и американското правителство може законно да наложи всякакъв вид данъци върху всичко, което чужденците биха искали да закупят от нас, което би намалило тяхната покупателна способност.
Помислете за всички тези автомобили, които Япония ни продаде за по-малко от $2000 преди години. Те държат тези долари в спестовните си сметки при Федералния резерв (те притежават американски държавни облигации), и ако сега искат да изхарчат тези долари, вероятно би трябвало да платят повече от $20 000 на кола, ако купят коли от нас. Какво могат да направят относно високите цени? Да се обадят на директора на предприятието и се оплачат? Те са заменили милиони перфектно направени автомобили за кредитни баланси в счетоводните книги на Федералния резерв, които могат да купят само това, което ние им позволим да купят.
Всичко това е съвсем законно и бизнес както обикновено и произведеното всяка година „се разделя“ между живите. Нищо от общопроизведеното не се изхвърля поради неизплатен дълг, без значение от големината му. Нито пък неизплатеният дълг намалява общопрозведеното и заетостта, с изключение, разбира се, когато зле информирани държавници решат да вземат мерки за намаляване на дефицита, които намаляват общото производство и заетостта.
В момента Китай притежава американски държавни облигации за около $2 трилиона. И какво правим, когато падежът им настъпи и трябва да платим на Китай обратно? Преместваме долари от спестовната им сметка при Федералния резерв и ги прибавяме в тяхната чекова сметка при Федералния резерв и чакаме те да кажат какво, ако изобщо искат нещо да направят с тях.
Ако Китай искат нещо – автомобили, кораби, недвижимо имущество, други валути – те трябва да го купят на пазарни цени от желаещ продавач, който в замяна иска да има доларов депозит. И ако Китай закупи нещо, Федералният резерв ще намали тази сума от китайската чекова сметка и ще я прибави в чековата сметка на продавача, от който Китай е направил покупката.
Забележете, че „изплащането дълга на Китай“ не променя богатството на Китай, изразено в щатски долари. Те просто имат долари в чекова сметка, вместо американски държавни облигации (спестовна сметка) на същата доларова стойност. И ако те искат повече държавни облигации, няма проблем, Федералният резерв просто премества щатски долари от чековата в спестовната им сметка, променяйки съответните цифри.
Изплащането на целия американски държавен дълг не е нищо повече от въпрос на изваждане стойността на облигациите в падеж от една сметка при Федералния резерв и прибавяйки тази стойност в друга сметка при Федералния резерв. Тези транзакции не са от никакво значение за реалната икономика и не са източник на ужасния стрес, показван от икономисти, политици, предприемачи и медии.
И какво ще се случи, ако Китай откажат да купуват дълга ни при изплащаните им сегашни ниски лихви? Лихвите трябва да се повишат, за да привлекат покупките им на държавни облигации, нали? Грешка!
Те могат да оставят доларите в чековата сметка. Това е без значение за правителството, разбиращо собствената си монетарна система. Доларовите фондове не са използвани за харчене, както бе дискутирано по-рано. Няма негативни последици от съхраняването на фондовете в чекова сметка при Федералния резерв вместо в спестовна такава при същия Федерален резерв.
Какво ще се случи, ако Китай каже: „Повече не искаме да имаме чекова сметка при Федералния резерв. Платете ни в злато или нещо друго!“. Те просто нямат такъв избор при монетарната ни система с „фиатна валута“ и това те би трябвало да са знаели, когато са ни продали стоките си и са сложили доларите в чекова сметка при Федералния резерв. Ако искат нещо друго вместо долари, ще трябва да го купят от желаещ продавач, точно както ние останалите го правим, когато харчим доларите си.
Един ден нашите деца ще са тези, които ще сменят цифри в софтуерната банкова програма, точно така гладко, както ние го правим, както нашите родители са го правили, въпреки че да се надяваме, децата ни ще го правят с по-добро разбиране! Но за сега смъртоносната невинна измама, че оставяме държавния дълг на нашите деца, продължава да управлява политиката и ни пречи да оптимизираме общото производство и заетостта. Загубеното производство и обезценения човешки капитал са реалната цена, която ние и нашите деца плащаме сега, която отслабва и двете – настоящето и бъдещето. Произвеждаме по-малко, отколкото бихме могли, и поддържаме високи нива на безработица (наред с всичките свързани с нея престъпност, семейни и здравословни проблеми и т.н.), докато в същото време децата ни се лишават от реални инвестиции, направени в тяхно име, ако знаехме как да поддържаме човешките ресурси напълно заети и продуктивни.
.
Смъртоносна невинна измама № 3:
Бюджетните дефицити на федералното правителство намаляват спестяванията.
Факт:
Бюджетните федерални дефицити прибавят към спестяванията.
Тази трета измама е жива и се чувства прекрасно на най-високите етажи на властта. А ето как стоят нещата в действителност: Всеки правителствен дефицит в щатски долари е ТОЧНО равен на чистото общо увеличение, до цент, на притежаваните доларови финансови активи от всички нас – фирми и домакинства, граждани и чужденци, или с други думи това, което наричаме неправителствен сектор. Просто казано, правителствените дефицити прибавят към спестяванията ни (до цента). Това е счетоводен факт, а не теория или философия. Тук въобще няма спор. Това е основно счетоводство на националния доход. Например, ако правителственият дефицит миналата година е бил $1 трилион, това означава, че чистото увеличение на спестяванията във финансови активи на всички останали като цяло е било, точно до последния цент, $1 трилион. (Тези от вас, които са минали някои курсове по икономикс, може да си спомнят, че спестяванията на финансови активи се държат в някаква комбинация от фактически кеш, държавни облигации и депозитите на търговските банки при Федералния резерв.)
Това е Икономикс 101 и първа година парично банкиране. Не подлежи на диспут. То е счетоводна идентичност. И въпреки това то продължава да се представя погрешно и то на най-високо ниво в политическата власт.
Следното е пример как, оперативно, правителствените дефицити прибавят към спестяванията. То също напълно опровергава новото абсурдно възприемане на тази невинна измама, което се появи напоследък, а именно:
„Дефицитното харчене означава, че правителството взема от един и го дава на друг, така че нищо ново не е добавено, а само се преместват пари от един на друг.“ С други думи казано, дефицитите не добавят към спестяванията ни, а само разместват спестявания. Това не би могло да бъде по-грешно! Така че нека да демонстрираме как дефицитите ДОБАВЯТ към спестяванията, а не само ги разместват:
1. Нека започнем с правителството, което продава държавни облигации на стойност $100 милиарда. (Забележка: тази продажба е доброволна, което означава, че купувачът купува облигациите, тъй като той желае да го стори. Вероятно той смята, че за него ще е по-добре да ги купи, отколкото да не ги купи. Никой никого не принуждава насила да купува държавни облигации. Те са продадени, чрез наддаване, на далия най-много, който е готов да приеме най-нисък доход (лихва), който облигациите ще му донесат.
2. Когато купувачът на тези облигации плати за тях, стойността на чекови сметки при Федералния резерв е намаляла с $100 милиарда, за да се направи плащането. С други думи, пари в чекови сметки при Федералния резерв са разменени за държавни облигации, които са спестовни сметки при Федералния резерв. В този момент неправителствените спестявания не са променени. Купувачите сега имат своите нови държавни облигации като спестявания вместо доларите, които се намираха в чековите им сметки преди да закупят държавните облигации.
3. Сега правителството чрез министерството на финансите, след като е продало новите държавни облигации на стойност $100 милиарда, изхарчва $100 милиарда за нещата, които правителството купува обикновено.
4. Това правителствено харчене добавя обратно $100 милиарда към нечии чекови сметки.
5. Неправителственият сектор сега има обратно своите $100 милиарда в чекови сметки, a има също така и $100-те милиарда нови държавни облигации.
В крайна сметка: дефицитното изхарчване на $100 милиарда директно добави $100 милиарда спестявания във формата на държавни облигации на неправителствения сектор (неправителствен означава всеки, с изключение на правителството).
Спестяванията на купувача на $100-те милиарда нови държавни облигации се преместиха от пари в чековите му сметки в притежаваните от него държавни облигации (спестовни сметки). След това, когато министерството на финансите изхарчва $100 милиарда след продажбата на държавните облигации, спестяванията на получателите на този $100 милиарден разход са нарастнали в чековите им сметки с тази сума.
Обратно към изходната точка, дефицитното харчене не размества просто финансови активи (щатски долари и държавни облигации) извън правителството. Вместо това дефицитното харчене директно прибавя точно тази сума към спестяванията от финансови активи на неправителствения сектор. И по същия начин, федералният бюджетен излишък директно изважда точно същата сума от спестяванията на неправителствения сектор. А медиите и политиците, и дори най-добрите(?) икономисти го разбират НАОПАКИ!
През м. юни, 1999 г. на първа страница на „Уол Стрийт Джърнал“ (графиката долу) имаше две заглавия. В лявата част бе заглавието, хвалещо президента Клинтън и рекордния правителствен бюджетен излишък, обясняващо колко добре работи фискалната политика. В десния край на страницата имаше друго заглавие, съобщаващо, че американците не спестяват достатъчно, и че би трябвало да се опитаме да спестяваме повече. Няколко страници по-нататък имаше графика, изобразяваща излишъка с една възходяща линия нагоре, а друга, низходяща линия надолу, показваше частните спестявания. Линиите бяха почти идентични, само че в противоположни посоки, и ясно показващи нарастването на правителствения излишък грубо се равняваше на загубите на частните спестявания.
Не може да има правителствен бюджетен излишък едновременно с нарастване на частните спестявания (в това число спестяванията на чуждестранни граждани и юридически лица в щатски долари). Такова нещо не съществува, и в същото време нито един виден икономист или официален представител на правителството не го разбират правилно.
.
Смъртоносна невинна измама № 4:
Програмата за социално осигуряване е повредена.
Факт:
Няма банка, която да откаже да осребри чек, издаден от федералното правителство
Ако има нещо, в което всички членове на Конгреса вярват, това е, че програмата за социално осигуряване е повредена. Президентът Обама казва „нямаме парите“, президентът Буш веднъж използва думата „банкрутиране“ четири пъти в един ден, а сенатор Маккейн често твърди, че програмата е повредена. Те всичките грешат.
Както вече дискутирахме, правителството никога нито има, нито няма парите, чиито единствен създател е. То харчи, променяйки цифри в банкови сметки. Това включва и социалното осигуряване. Способността на правителството да изпълнява в срок всички плащания по програмата няма оперативно ограничение. Няма значение какви са числата в сметката на фонда за социални осигуровки, защото фондът не е нищо повече от счетоводство, тъй като всички сметки са при Федералния резерв.
Когато дойде време за плащане по програмата, всичко, което правителството трябва да направи, е да промени цифри в сметките на получателите, увеличавайки числото, а след това да промени цифри, намалявайки числото в сметката на фонда, за да знае какво е направило. Ако числото в сметката на фонда стане отрицателно, нека да е. То само отразява увеличението на числата като плащания към получателите на социални осигуровки.
Една от големите дискусии във Вашингтон е да ли социалното осигуряване да се приватизира или не. Както до сега бихте могли да отгатнете, цялата тази дискусия въобще няма никакъв смисъл. Какво се има предвид под приватизиране на социалните осигуровки, и какъв ефект това има върху икономиката и върху Вас като отделен индивид?
Идеята за приватизация е, че:
1. Данъците за социални осигуровки ще се намалят.
2. Сумата от намаляването на тези данъци ще се използва за закупуването на специфични акции от борсата.
3. Тъй като правителството в бъдеще ще събира данъци с толкова по-малко, бюджетният дефицит ще бъде с толкова по-голям, и така правителството ще трябва да продаде с толкова повече държавни облигации, за да „плати за него“ (дефицита) както те го казват.
Разбрахте ли сега? С прости думи:
– Всяка седмица от заплатата Ви ще бъде отдържано по-малко за социални осигуровки.
– Ще трябва да използвате фондовете, които повече не Ви отдържат, за закупуването на акции.
– По-късно, когато се пенсионирате, ще получавате малко по-малка социална пенсия.
– Ще притежавате акции, които, да се надяваме, ще са увеличили стойността си повече, отколкото плащанията, от които сте се отказали.
От гледна точка на отделния индивид размяната изглежда интересна. За да бъдете на доста добра печалба, е нужно закупените акции скромно да увеличават стойността си през годините. Тези, които подкрепят плана, казват да, еднократното увеличаване на дефицита е сравнително голямо, но спестяванията за правителството от социални плащания през годините напълно го оправдават, а плащанията, отиващи в капиталовия пазар на акции, ще помогнат на икономиката да расте и просперира.
Тези против предложението казват пазарът за акции е твърде рискован за такова нещо и за пример посочват големия спад през 2008 г. И ако хората загубят на борсата, правителството няма да устои да не увеличи плащанията за социални пенсии, предпазвайки пенсионерите от бедност.
И двете групи грешат ужасно. (Кой ли би го помислил!)
Главната слабост на преобладаващото мислене в този диалог е така нареченото „погрешно заключение в изводите“. Типичният пример от учебниците за погрешно заключение в изводите е, когато гледайки футболен мач на стадиона, Вие може да видите по-добре, ако стоите прави, и тогава да стигнете до заключението, че всеки ще вижда по-добре, ако всички стоят. Това е грешно! Ако всички стоят, тогава никой няма да може да вижда по-добре, и ще е по-лошо за всички. Те всичките разсъждават на микро ниво, от гледната точка на отделния получател на плащания по социалното осигуряване, вместо на макро ниво, обхващайки цялото население.
За да разберете какво е поначало грешно на макро ниво (цялата картина, отгоре додолу), първо ще трябва да осъзнаете, че участието в програмата за социално осигуряване функционално е същото като закупуването на държавна облигация. Нека да изясня. При настоящата програма за социално осигуряване Вие давате на правителството доларите си сега и ги получавате обратно по-късно с някаква лихва. Да, единият случай би могъл да се окаже по-добра инвестиция и да Ви даде по-висока възвращаемост, но ако изключим възвращаемостта на инвестицията, то и двата случая са много еднакви. (Сега, когато знаете това, Вие, между другото, сте доста по-напред в материала от американския Конгрес.)
.
Стив Муур
Сега сте готови да прочетете за разговора, който имах преди няколко години със Стив Муур, главния икономист на института CATO, понастоящем редовен коментатор по телевизията CNBC и дългогодишен поддръжник на приватизацията на програмата за социално осигуряване. Стив посети Флорида на една от моите конференции, за да говори за социалното осигуряване. Той изнесе реч, с която подкрепи виждането си, че е по-добре за хората да могат да инвестират парите си на борсата, вместо да ги дават в програмата за социално осигуряване, поддържайки мнението, че ще е по-добре за тях, когато се пенсионират. Той също убеждаваше, че еднократното увеличение на държавния бюджетен дефицит би си струвало и вероятно би се „изплатило напълно“ през годините, следващи очаквания растеж, тъй като всичките пари, влети в акции, биха помогнали на икономиката да расте и просперира.
Тогава започнах сесията с въпросите и отговорите.
УОРЪН: „Стив, давайки парите си на правителството сега под формата на данъци за социално осигуряване и по-късно получавайки ги обратно, е функционално същото като купуването на държавна облигация, където даваш пари на правителството сега, а то ти ги връща обратно по-късно. Единствената разлика е възвращаемостта, която пенсионерите ще получат.“
СТИВ: „Добре, но ти имаш по-добра възвращаемост с държавните облигации, отколкото със социалното осигуряване, което плаща само 2% лихва. Социалното осигуряване е лоша инвестиция за хората.“
УОРЪН: „Добре, върху аспекта за инвестирането ще се върна по-късно, но нека продължа. Според твоето предложение за приватизация правителството намалява данъците за социално осигуряване и служителите и работниците влагат парите си на борсата.“
СТИВ: „Да, около $100 на месец, и само в одобрени акции с високо качество.“
УОРЪН: „Добре, и американското министерство на финансите би трябвало да издаде и продаде допълнително държавни облигации, за да покрие намалелите приходи.“
СТИВ: „Да, и през годините след това ще намалява разходите си по изплащане на социалните пенсии.“
УОРЪН: „Вярно. Та да продължа с моето виждане, закупувайки акциите, работниците и служителите ги купуват от някой друг, така че всичко, което се случва с ,е промяна на собствеността им. Нови пари не са влезли в икономиката.“
СТИВ: „Правилно.“
УОРЪН: „И тогава хората, продали акциите, имат парите от продажбата, които са парите, купуващи държавните облигации.“
СТИВ: „Да, можеш да го кажеш по този начин.“
УОРЪН: „И всичко, което се случва е – работниците и служителите спират купуването на социални осигуровки, за което сме съгласни, че е същото като закупуването на държавни облигации – и вместо това купуват акции. И други хора продават акциите си и купуват новоиздадените държавни облигации. Така гледайки на макро ниво, всичко, което се случва е, че някои акции и държавни облигации сменят притежателите си. Всички налични акции и облигации, ако броим данъците, плащани за социалните осигуровки, като държавни облигации, остават горе-долу същите. И така не би трябвало да има влияние върху икономиката или върху общите спестявания, или върху нещо друго, ако изключим транзакционните разходи.“
СТИВ: „Да, предполагам, че можеш да гледаш на това по този начин, но аз го гледам като приватизация и вярвам, че хората могат да инвестират парите си по-добре от правителството.“
УОРЪН: „Добре, но ти се съгласи, че количеството акции, притежавано от хората, не се променя, така твоето предложение не променя нищо за икономиката като цяло.“
СТИВ: „Но то променя неща за участниците в програмата за социално осигуряване.“
УОРЪН: „Да, и прави точно противоположната промяна за други. И нищо от това не е било обсъждано от Конгреса или от някои от главните икономисти? Изглежда, че имаш идеологическо предубеждение към приватизацията, вярвайки, че можеш да инвестираш парите си по-добре от правителството.“
СТИВ: „Харесвам го, защото вярвам в приватизацията. Вярвам, че можем да инвестираме парите си по-добре от правителството.“
С това ще оставя Стив да има последната дума тук. Предложението в никакъв случай не променя количеството финансови активи, държано в акции, или влияе върху вида на финансовите активи, в които американците инвестират. Така на макро ниво не става въпрос за позволяване на нацията да „инвестира по-добре от правителството“. И Стив го знае, но е без значение – той продължава да мели същата история, в която няма логика, и той го знае. И никоя медия не го критикува, ако изключим погрешно насочената дискусия дали борсата е по-добра инвестиция от програмата за социално осигуряване; дали държавните облигации, продавани от правителството, ограбват спестяванията, които биха могли да се използват за инвестиции; дали правителството рискува да изпадне в несъстоятелност, затъвайки дори повече в дългове, и всички останали безсмислици, които наричаме невинни измами.
За съжаление смъртоносните невинни измами продължават да усложняват и затрудняват всякакъв шанс за справедлив анализ.
И става по-лошо! Историята за проблема „между генерациите“ продължава така: „Проблемът е, че след 30 години от днес, ще има много повече пенсионери и пропорционално по-малко работници (което е вярно), и фондът за социално осигуряване ще свърши парите (като че ли числото в сметката на фонда фактически ограничава способността на правителството да харчи… наивно, но го вярват). Така, за да решим проблема, трябва да намерим начин да доставим на възрастните хора достатъчно пари, за да могат да платят за стоките и услугите, от които ще се нуждаят. С последното твърдение всичко изглежда много лошо. Те приемат, че истинският проблем, произтичащ от по-малкото работници и повече пенсионери, известен също като „проблема на пропорционалната зависимост“, може да се реши чрез осигуряването на достатъчно финансови фондове за пенсионерите, позволяващи им да купуват това, от което се нуждаят.
Нека го разгледаме по този начин: След 50 години, когато ще е останал само един човек да работи и 300 милиона пенсионери (преувеличавам, за да улесня обяснението), този човек ще бъде доста зает, тъй като ще трябва да достави храната, построи и поддържа сградите, изпере дрехите, погрижи се за всички здравословни нужди, произведе телевизионните предавания, и т.н. и т.н. И всичко, което трябва да направим е да осигурим фондовете за тези 300 милиона пенсионери, за да могат да му платят??? Не мисля така! Явно този проблем не касае парите.
Това, което трябва да направим е да сме сигурни, че този един човек ще бъде достатъчно умен и продукривен и ще има достатъчно производствени мощности и софтуеър, позволяващи му да свърши цялата работа, или в противен случай, тези пенсионери биха били в сериозно затруднение, без значение от количеството пари, които биха имали. Така че истинският проблем е, ако малкото останали работници не биха били достатъчно продуктивни, би имало недостиг от стоки и услуги. Повече „пари за харчене“ само би повишило цените, а не би създало повече стоки и услуги някак си. Общоприетата история се изражда по-нататък, продължавайки така: „Затова, днес е нужно правителството да намали разходите и увеличи данъците, за да може да събере фондовете за утрешните разходи.“ До тук вярвам, че това сега Ви звучи абсурдно и е свидетелство как смъртоносните невинни измами работят здраво за подкопаването на благополучието ни, а и на стандарта на живот на следващата генерация.
Ние знаем, че правителството нито има, нито няма долари. То харчи, променяйки цифри в банкови сметки нагоре и облага с данъци, променяйки цифри в банкови сметки надолу. И облагането с данъци служи за намаляване на покупателната ни способност, а не за да даде нещо на правителството за харчене. Добре е, ако харченето е твърде много, предизвикващо „прегряване“ на икономиката (ако имаме твърде много покупателна способност за това, което се намира за продан в големия магазин, наречен икономика). Но ако това не е случаят и в действителност потреблението намалява много повече, отколкото е нужно за изкупуването на това, което се предлага за продан и произведено при пълна заетост, увеличаването на данъците и намаляването на покупателната ни способност само правят нещата още по-лоши.
И историята се влошава дори повече. Всеки общоприет икономист ще се съгласи, че няма много истински стоки, произведени днес, които ще са полезни и след 50 години в бъдещето. Те дори продължават с това, че единственото, което можем да направим за нашите потомци толкова далеч в бъдещето, е да сторим възможно най-доброто за осигуряването на знания и технология за техните бъдещи нужди. Иронията е, че за да „спестим“ някак си публични финансови фондове за бъдещето, ние намаляваме разходите днес, което не прави нищо друго освен да дърпа икономиката ни назад и да причинява намаляване на общото производство и заетостта. И което е най-лошото, огромното разочарование е, че първото нещо, за което обърканите ни лидери намаляват разходите, е образованието – единственото нещо, което според общоприетото мнение, наистина ще помогне на децата ни след 50 години.
Ако някога нашите държавници видят как монетарната система функционира в действителност, те биха осъзнали, че проблемът е социлното неравенство и вероятно инфлацията, но никога платежеспосбността на правителството. Биха разбрали, че ако искат възрастните хора да имат повече доход във всяко време, това е просто въпрос на увеличаване на бенефитите им, и каква е реалната покупателна способност, която искаме да им предоставим? Колко храна да отделим за тях? Колко жилища? Облекло? Електричество? Бензин? Здравни услуги? Това са истинските проблеми, и да, предоставяйки им повече от тези стоки и услуги, би означавало по-малко за нас. Количеството стоки и услуги, заделени за възрастните, са реалните разходи за нас, а не фактическите плащания, които не са нищо повече от цифри в банкови сметки.
.
Смъртоносна невинна измама № 5:
Външнотърговският дефицит е дисбаланс, който не може да продължава дълго и който изпраща работа и производство извън страната.
Факт:
Вносът е реален бенефит, а износът е реален разход. Външнотърговският дефицит директно подобрява стандарта ни на живот. Работа и професии са загубени, тъй като данъците са твърде високи за дадено ниво на правителствените разходи, а не поради вноса.
Досега може би подозирате още веднъж, че преобладаващото мислене възприема всичко това отзад-напред, включително и въпроса за външната търговия. За да сте наясно с външнотърговския въпрос, винаги си спомняйте това: В икономикса е по-добре да вземаш, отколкото да даваш. От което следва, както се преподава в първи курс по икономикс:
Вносът е реална облага. Износът е реален разход.
С други думи, ходейки на работа да произвеждаш реални стоки и услуги и да ги изнасяш, за да ги консумира някой друг, въобще не ти носи никаква икономическа изгода, освен ако в замяна не внесеш и консумираш реалните стоки и услуги, произведени от други. Казано по-ясно: Реалното богатство на нацията е всичко, което произведе и запази за себе си, плюс целия внос, минус това, което трябва да изнесе.
Всъщност, външнотърговският дефицит повишава стандарта ни на живот. Как иначе би могло да бъде? Така че колкото по-голям е външнотърговският дефицит, толкова по-добре. Ортодоксалните икономисти, политиците и медиите, всички те разбират външнотърговския дефицит наопаки. Тъжно, но е така.
Нека да обясня: Ако например след Втората световна война генерал Маккартър бе провъзгласил, че след като Япония е загубила войната, тя ще е задължена да изпраща в САЩ 2 милиона автомобила годишно без да получава нищо в замяна, в резултат би настъпила международна врява относно американската експлоатация на победените врагове. Биха ни обвинили, че поощряваме повторение на последиците от Първата световна война, където съюзниците налагат толкова високи и експлоатационни репарации на Германия, че предизвикаха Втората световна война. Маккартър не е заповядал това, и въпреки това, през последните 60 години, Япония наистина ни изпраща около 2 милиона автомобила на година, а ние не им изпращаме почти нищо. И изненадващо те мислят, че това означава, че те печелят „търговската война“, а ние мислим, че то означава, че я губим. Ние имаме колите, а те имат банков отчет от Федералния резерв, показващ в коя сметка са им доларите.
Същото нещо и с Китай – те мислят, че печелят, защото поддържат магазините ни пълни с техните продукти, неполучавайки нищо в замяна, ако оставим настрана банковия отчет от Федералния резерв. А нашите лидери се съгласяват и мислят, че ние губим. Това е лудост от внушителен мащаб.
Сега погледнете последните заглавия и коментари, които виждаме и чуваме ежедневно:
– САЩ „страдат“ от външнотърговски дефицит.
– Търговският дефицит е дисбаланс, който не може да продължава.
– САЩ взимат заеми от чужбина като пиян моряк, за да финансира харчовите си навици, оставяйки сметката на децата ни, тъй като намалява националните спестявания.
Чувал съм ги всичките тия, и всичко е пълна безсмислица. Ние се облагодетелстваме НЕИЗМЕРИМО от търговския дефицит. Останалият свят ни изпраща реални стоки и услуги за милиарди долари в повече от това, което ние им изпращаме. Те вземат, че произведат и изнесат, а ние вземем, че внесем и консумираме. Това вреден дисбаланс ли е, който е нужно да коригираме? Защо ли бихме искали да изчезне? Дотогава, докато те искат да ни изпращат стоки и услуги, без да искат стоки и услуги обратно, защо не бихме били в състояние да ги вземем? Няма причина, ако оставим настрана пълното неразбиране от страна на лидерите ни на монетарната ни система, което е превърнало една огромна облага в кошмар от домашна безработица.
Припомнете си от предишните невинни измами, САЩ винаги може да подкрепя домашното производство и поддържа домашната пълна заетост чрез фискалната политика (намаляване на данъците и/или правителствените разходи), дори когато Китай, или всяка друга нация, реши да ни изпраща реални стоки и услуги, които изместват нашите индустрии, вършили тази работа преди. Всичко, което трябва да направим, е да запазим американската покупателна способност достатъчно висока, за да е в състояние да изкупи и ДВЕТЕ – каквото чужденците искат да ни продадат И всичките стоки и услуги, които ние сами можем да произведем при пълна заетост. Да, работа и професии биха се загубили в една или повече индустрии. Но с правилната фискална политика, винаги ще има достатъчно домашна покупателна способност в състояние да назначи тези, които са готови и годни за работа, произвеждайки други стоки и услуги за нашето частно и обществено консумиране. В действителност, допреди неотдавна, безработицата остана относително ниска, дори когато външнотърговският ни дефицит се увеличи дори повече.
Следователно, какъв е целият шум относно американското харчене на кредит, получаван от чужбина като пиян моряк, който финансира харчовите си навици? Също не е вярно! Ние не зависим от Китай да купува държавните ни облигации или по някакъв начин да финансира разходите ни. Ето какво всъщност се случва: Домашното създаване на кредит финансира чуждестранното спестяване.
Какво означава това? Нека погледнем един пример на типична транзакция. Нека предположим, че живеете в САЩ и решите да закупите автомобил, направен в Китай. Отивате в американска банка, одобрени сте за заем и изхарчвате фондовете за колата. Заменихте взетите на заем фондове за колата, китайският производител на автомобили има депозит в банката и банката в своите счетоводни книги има отпуснат заем към Вас, и депозит, принадлежащ на китайския производител на коли. Първо, всички страни са „щастливи“. За Вас е по-добре да имате кола, вместо фондове, или иначе не бихте я купили, така че Вие сте щастливи. За китайския производител на коли е по-добре да има фондовете, вместо колата, иначе той не би я продал, така че той също е щастлив. Банката иска да отпуска заеми и да има депозити, в противен случай не би Ви отпуснала заема, така че тя е щастлива.
Няма „дисбаланс“. Всеки е дебел и щастлив. Всички те получиха точно това, което искаха. Банката има отпуснат заем и депозит, така че тя е щастлива и в баланс. Китайският производител на коли има депозита в щатски долари, които иска като спестявания, така че той е щастлив и в баланс. А Вие имате колата, която искате, и изплащане на колата, на което се съгласихте, така че сте също щастливи и в баланс. В този момент във времето всички са щастливи от това, което имат.
И домашното създаване на кредит – банковия заем – е финансирало китайското желание да държат щатски доларов депозит в банка, което също наричаме спестявания. Къде е „чуждестранният капитал“? Няма такъв! Цялостното разбиране, че САЩ някак си са зависими от чуждестранен капитал не е приложимо. Вместо това, чужденците са тези, които са зависими от домашния ни процес на създаване на кредит, за да финансират желанието си за спестяване на финансови активи в щатски долари. Всичкото е случай, при който домашното създаване на кредит финансира чуждестранното спестяване. Не сме зависими от чуждестранното спестяване да финансира изобщо нещо.
Отново, това е нашата счетоводна компютърна програма, и ако те искат да спестяват нашите долари, те трябва да играят в нашата площадка с пясък. И какъв избор чуждестранните спестители на долари имат за доларовите си депозити? Те могат да не направят нищо, или могат да купят други финансови активи от желаещи продавачи, или да купят реални стоки и услуги от желаещи продавачи. И когато го сторят на пазарни цени, отново и двете страни са щастливи. Купувачите получават каквото искат – реални стоки и услуги, други финансови активи и т.н. Продавачите получават, каквото искат – доларов депозит. Но дисбаланси не са възможни. И няма дори и минимална вероятност за американска зависимост от чуждестранен капитал, тъй като чуждестранният капитал не играе никъде никаква роля в този процес.
.
Смъртоносна невинна измама № 6:
Нуждаем се от спестявания, за да набавим фондове за инвестиции.
Факт:
Инвестициите увеличават спестяванията.
Предпоследна, но не и по значение, тази невинна измама подкопава цялата ни икономика, тъй като отклонява истински ресурси от реалния към финансовия сектор и в резултат се правят реални инвестиции по начин, който е напълно несъвпадащ с обществените интереси. В действителност, по мое мнение, тази смъртоносна невинна измама пресушава над 20% годишно от полезното производство и заетост – потресаваща статистика, неизмерима в човешката история.
Тя започва с така наречения в учебниците по икономикс „парадокс на спестяването“, изразяващ нещо като: В нашата икономика разходите (харченето) винаги са равни на целия доход, включително и печалбата, за да може общата продукция на икономиката да бъде продадена. (Помислете върху това за момент, за да сте сигурни, че сте го разбрали преди да продължите.) Ако някой се опита да спести, изхарчвайки по-малко от дохода си, поне някой друг един човек трябва да компенсира за това, изхарчвайки повече от собствения си доход, или в противен случай общата продукция на икономиката няма да бъде продадена напълно.
Непродадена продукция означава излишен инвентар, а ниските продажби означават режене на разходите и уволнение на част от персонала, и по този начин по-малък общ доход. И този недостиг на доход е равен на сумата, която не е похарчена от човека, опитващ се да спестява. Мислете за това така: Човекът, който се опитва да спести (нехарчейки дохода си), загубва работата си, и след това не получава доход, тъй като работодателят му не може да продаде цялата си продукция.
Така че парадоксът е: „решения за спестяване чрез нехарчене на дохода водят до по-малко доход, а не до нови нетни спестявания“. По същия начин решения за изхарчване на повече от нечии доход, чрез задлъжняване, причиняват нарастване на доходите и могат да тласнат реалните инвестиции и спестяванията. Нека разгледаме този краен пример за по-голяма яснота на виждането. Нека предположим, че всеки е поръчал да закупи електрически автомобил-хибрид от нашата домашна автомобилна индустрия. Тъй като в момента индустрията не може да произведе толкова много коли, те биха ни назначили, и биха взели заеми, за да ни платят първо да построим новите заводи, за да отговорят на новото търсене. Това означава, че всички ние бихме работили върху новите заводи и оборудване – капиталовите стоки – получавайки заплати. Но все още не би имало нищо за купуване, така че, по необходимост, ние бихме „спестявали“ парите си за деня, когато новите коли започнат да излизат от новите конвейрни линии. В този случай, решението за закупуване на нови коли води до по-малко харчене и повече спестяване. И фондовете, изхарчени за производството на капиталовите стоки, които всъщност са реалните инвестиции, водят до същата сума спестявания. Аз обичам да го казвам така:
„Спестяванията са счетоводните записи на инвестициите.“
За съжаление Конгресът, медиите и ортодоксалните икономости разбират всичко това погрешно, и някак си стигат до извода, че се нуждаем от повече спестявания, за да може да има финансиране за инвестициите. Каквото изглежда, че има перфектен смисъл на микро ниво, е отново тотално погрешно на макро равнище. Точно както заемите създават депозитите в банковата система, инвестициите са това, което създават спестяванията.
И така, какво правят нашите лидери в своята безкрайна мъдрост, когато инвестициите намалеят поради ниско харчене? Те сляпо решават „имаме нужда от повече спестявания, за да има повече пари за инвестиции.“ (И никога не съм чул дори едно-единствено несъгласие от някой ортодоксален икономист.) За да постигне това, Конгресът използва данъчната структура за създаването на данъчно облагодетелстване, поощряващо спестяванията – такива като пенсионни фондове, индивидуални пенсионни сметки и всякакъв вид данъчно облекчаващи институции, натрупващи резерви на базата на данъчното опрощаване. Очаквано всичко, което тези поощрения правят, е да намалят агрегатното търсене (покупателната способност). Функцията им е да ни предпазят да харчим парите си за изкупуването на общата ни продукция, което забавя икономиката и представя нуждата от увеличаване на харченето на кредит от страна на частния сектор и дефицитното харчене от държавния сектор, за да може да ни докара обратно, до едва където бяхме преди.
Това е причината, поради която изглеждащите, на пръв поглед, огромни дефицити се оказват не толкова инфлационни, колкото иначе биха били.
В действителност, инженираните от Конгреса данъчни поощрения за намаляване на харченето ни (наречени течове в търсенето) са тези, които режат дълбоко в покупателната ни способност, означавайки, че правителството трябва да постига по-високи дефицити, за да ни държи на пълна заетост. За ирония, същите конгресмени, насърчаващи данъчно облекчените спестовни програми, мислейки, че се нуждаем от повече спестявания, за да имаме пари за инвестиции, са тези, категорично против федералното дефицитно харчене.
И разбира се, става дори по-лошо! Огромните натрупвания от фондове (създадени от тази смъртоносна невинна измама #6, че са ни нужни спестявания за инвестициите) се нуждаят също и от управление и смесване на паричните спестявания по начин, водещ до по-нататъшното облагодетелстване на притежателите им в бъдещето. Проблемът е, че, допълнително изисквайки по-високи правителствени дефицити, трилионите долари, смесени в тези фондове, са поддържащата основа на страховития финансов сектор. Те дават работа на хиляди управители на пенсионни фондове, набиращи огромни доларови суми, които, до голяма степен, са обект на правителствено регулиране. В повечето случаи, това означава инвестиране в публично търгувани акции, ценни облигации и смесица от други стратегии като хедж фондове и пасивни стокови стратегии. А хранещи се от тези „подути китове“ са неизбежните акули – хилядите финансови професионалисти в брокерските фирми, индустрията на банковото и финансовото управление, които дължат съществуването си на тази шеста смъртоносна невинна измама.
.
Смъртоносна невинна измама №7:
Лошо е, че по-високи дефицити днес означава по-високи данъци утре.
Факт:
Съгласен съм. Невинна измама е да се мисли, че е лошо нещо, когато в действителност е добро нещо!!!
Наградата ви затова, че сте стигнали до тук, е, че вече знаете истината относно тази най-често срещана критика на правителствените дефицити. Запазих я за накрая, за да имате всичките инструменти при взимането на решителен и обоснован отговор.
Първо, защо правителството облага с данъци? Не за да получи парите, а за да отнеме от покупателната ни способност, ако мисли, че имаме твърде голяма покупателна способност и тя причинява инфлация.
Защо днес постигаме по-високи дефицити? Защото в големия магазин (наречен национална икономика) има много непродадени стоки и услуги, безработицата е висока и общото производство е по-ниско от капацитета на икономиката. Правителството купува, каквото иска, а ние нямаме достатъчно останала покупателна сила, след като сме платили данъците си. Така че ние намаляваме данъците и, може би, увеличаваме правителствените разходи, за да увеличим покупателната способност и да помогнем да се изчистят рафтовете с непродадени стоки и услуги.
А защо въобще увеличаваме данъците? Не защото на правителството му трябват пари, за да може да харчи – ние знаем, че това не работи по този начин. Бихме увеличили данъците само, когато покупателната способност е твърде голяма, безработицата е намаляла много, а рафтовете са опразнени поради покупателната способност, която имаме в излишък и тя предизвиква нежелана инфлация.
Така че твърдението: „По-високи дефицити днес означава по-високи данъци утре“ фактически казва „По-високи дефицити днес, когато безработицата е голяма, ще предизвика тя да намалее до ниво, когато ще трябва да увеличим данъците, за да охладим твърде много растящата икономика.“ Съгласен!
.
Продължение: из глава II на книгата
