„На кютука“ – елитен клуб за несретници

.

На Сашо, който носи кръста си с изключително човешко достойнство;
На Глухонемия, който знае стойността на всеки жест;
На Юкси, един скитник по душа, рязал дърва в Коми и лепил плочки в Германия, който няма да се върне в родното Ардино, нито при майка си в Бурса;
На Заро, най-светлия и трудолюбив български ром, който може да срещнете;
На баба „Секси“, която гасне бавно в малката си къщичка;
На Юри, който може би не се казва Юри, но това не е важно. Важното е, че не се страхува да бъде човек;
На Петко, който си има дом и добра жена, но знае много за болката;

…и на всички, които не са споменати поименно.

.

Това е елитен клуб, не всеки може „да се запише“ в него. Само отчаяни гастарбайтери без постоянен покрив над главата, изпаднали на социалното дъно бедняци или пенсионирали се без време по болест горди мъже може да отидат „На кютука“.

В елитното заведение, състоящо се от един истински пън с размери около 90/90 и една пейка, опряна на страничната стена на селския магазин „За всекиго по нещо“*, може да срещнете всякакви човешки съдби и зиме, и лете. Може да вали дъжд или сняг, или да духа вятър, но все ще намерите някой несретник, който да е седнал на пейката до пъна, или направо на бордюра на улицата, защото не винаги има място за всички елитни членове. И той да ви почерпи с една цигара, ако има, или с вино, тип „боя за прежда“, както го наричат тука, понеже евтиното вино обикновено е разредено.

Чашите са забучени в една малка ниша на стената на магазина, на чиято фасада отпред гордо се мъдри знамето на Европейския съюз. Магазинът е собственост на семейство кръчмари, които държаха най-елитната (пропаднала т.е.) селска кръчма, на която пишеше „Сладкарница“, преди да се превърне в обикновена тенекиена барака, каквато си и беше, само че не толкова опоскана. Бараката е собственост на селската кооперация или на общината, не знам точно, и семейството кръчмари я държаха под наем. Но понеже някой реши, че за подобна непретенциозна постройка трябва да се слага коджа наем, в това село вече няма истинска кръчма.

Той и магазинът с гордото знаме на Европейския съюз отпред също май е собственост на селската кооперация или на общината, но него няма кой да го закрие, както и несретниците няма кой да ги закрие, та затова, откакто я няма „сладкарницата“, те се мотаха известно време пред едно крайпътно кафене, което по-късно общината услужливо замени с поредната „Lafka“. Но хората, за които става дума, са елитни, не им хареса нещо Пеевската будка. И така лека-полека всички се преместиха на кютука.

Но това заведение на открито не е обикновено място, колкото и може би да не ви се вярва, че един пън и една обикновена пейка, опряна на някаква странична стена, могат да служат за социален клуб, пиаца, пивница и какво ли не още. Тук сутрин може да намерите кой да ви направи груба или фина мазилка, който да ви пренесе комюра или да ви нареже дървата, да ви окоси ливадата или да ви прекопае градината. А може и да не намерите, но ако не намерите веднага, не е фатално. Просто този „офис“ няма фиксирано работно време, но „служители“ винаги ще се намерят, дори да не е веднага. Те всички се познават добре, и тях ги познават. В едно село, дори да се намира до столица и да е пълно с „прикяри“, т.е. не родени тук жители, няма как да не е така.

Разбира се на кютука не винаги всичко е розово. То даже въобще не може да се нарече такова, особено ако в един и същи момент всички джобове са останали празни. Тогава кръчмарката, която държи магазина с гордото знаме на Европейския съюз, може и да им даде цигари, бутилка вино или някое „патронче“ на вересия, но по-вероятно е въобще да не им даде. И тогава постоянните членове могат да се погледнат по-тъжно от старо куче към скъпите коли, които спират понякога пред магазина, на път към луксозни вили или цели „прогимназии“ във вилната зона. Там бивши или настоящи министри, известни личности от хай-лайфа, видни и не толкова мутри и бизнесмени, са си построили по някоя „къщичка“, в която има всичко.

Но никой не може да се радва на крехкото зимно слънце, на подарената цигара или бутилка, на взетото назаем парче хляб или наденица като елитните членове на това заведение. И никой не може като тях да цени малките неща, на които се крепи животът. Когато на кютука има смях, той се чува от минувачите, които се заслушват, но не се изкушават да „влизат“ в подобно заведение. Или ако се изкушат, седят малко като на тръни, чувстват някак си, че мястото им не е точно там. А когато има бой, защото и това се случва понякога в тъмните вечерни часове край кютука, полицията обикновено не разбира какво точно е станало, пък и не се хаби толкова да разбира.

Каквото и да се случи, на другия ден всичко си е по старому. На кютука не е важно дали си българин от Силистра, турчин от Ардино, ром от Бойчиновци или македонец, който знае повече за българската история от мнозинството български политици. Не е важно откъде си дошъл, как се казваш, как си облечен и дори това дали имаш или нямаш пари. Няма дрескод, няма членски карти, но, както вече споменах, това е елитен клуб, не всеки може да влезе в него.

И така, докато минавате покрай пъна и селския магазин, можете да видите например Глухонемия, който разбира от хора и жестове повече от мнозина, имащи слух и език. От такива, които няма да чуят въобще какъв човек сте, дори когато това ги интересува. Можете да видите и бледата, леко превита фигура на един майстор на камини, който вече не може да прави такива, защото почти нищо вече не може да прави, освен да остане горд и в бедността и болестта си, понеже е силен мъж, свикнал да търпи. Можете да видите и несресаното и немито, но озарено лице на един гурбетчия, който знае как на български, турски, руски и немски да се спазари за някаква работа или да не се спазари. Този последният, ако сте му симпатичен, може да ви почерпи с последните си пари. Можете да видите и един тъмен мъж, ходещ вечно с работен комбинезон, който е построил може би повече къщи, отколкото има в родното му Бойчиновци, и който е толкова предан към своята фамилия там, че тази фамилия, докато има той двете си златни ръце, никога няма да остане гладна.

И всякакви други хора можете да видите на кютука. Едни може да ви рецитират Смирненски или Ботев, когато са в настроение; други може да си мълчат и да ви мерят колко струвате; трети може да се опитат да ви изпързалят, за да си развеселят живота или за да изкарат за днешната дажба с възможно по-малко усилия. Само жизнената преди баба Нада, която и на 70 и кусур години беше толкова много жена, че я наричаха „баба Секси“, няма как вече да срещнете. Тя вече няма как да мине оттук и да изпроси и тя ако може някоя друга цигарка – понеже не е направена така, че да стига дори за хляб, мляко и ток, камо ли за цигари и кафе, обикновената българска пенсия. Сега бедната баба Нада, от която нито далечните й родини, нито социалните служби, нито жената, която ще наследи къщата й, се интересуват, не може вече да мине оттук, макар че къщичката й е съвсем наблизо. Сега тя може да разчита само на Божията милост, че няма да се мъчи прекалено дълго; както и на квартиранта си, който единствен се грижи за нея, въпреки че от това няма да спечели нищо. За разлика от една местна бизнес „дама“, която ще й вземе къщата.

И накрая, на кютука може да срещнете и някой човек, който не е на социалното дъно, но знае истинската стойност на нещата и затова не се чувства чужд тук. И този човек, ако знае горе-долу с какво точно се занимавате, може да ви попита: „Защо не напишеш разказ за това място?“. И вие да го напишете, понеже за такива елитни клубове с такива елитни членове наистина си струва да се разкаже.

Мариана Христова

–––––––––––––––––––––––––––