Проф. Самуил Рефетов от Чикагския университет: Аз съм българин и още милея за Русе

 Симеон Гаспаров, Чикаго

в. „Труд“*

Проф. Самуил Рефетов в кабинета си. Снимка: Симеон Гаспаров

С град Русе са свързани съдбите на не един или двама наши сънародници, оставили следа в историята на България или прочули родината ни по света. От тук са революционерите Никола и Георги Обретенови. Както и оперната прима Мими Балканска, композиторът Йосиф Цанков, Нешка Робева, Таню Киряков, Любо Ганев, шахматистът Веселин Топалов. В най-големия ни пристанищен град на река Дунав са се родили също икономистът и съосновател на френското академично списание “Икономическо Ревю” и преподавател в Сорбоната проф. Алберт Афталион. Писателят Майкъл Арлен, който заради своя талант през 1927 г. е поставен върху корицата на престижното американско списание “Тайм”. Носителят на Нобеловата награда за литература през 1981 г. – писателят-философ – Елиас Канети.

Един от синовете на град Русе, за когото дълго време никой у нас не бе чувал, но пък който е изключително добре познат в световните научни среди заради приноса си в лечението на щитовидната жлеза, е откривателят на “Рефетовия синдром” – проф. Самуил Рефетов от Чикагския университет.

“Аз се чувствам българин” – споделя веднага след запознанството ни световноизвестният учен. И с усмивка обяснява, че у тях нито децата му, нито съпругата му, която е от Англия, говорят български, затова винаги се радва, когато има шанс да общува на роден език.

Д-р Рефетов е видял три Българии – онази преди войната, тази непосредствено след нея и днешната. Роден е в крайдунавския град през 1937 г. Когато е на 12 години, семейството му имигрира в Белгия и от там след 5 години – в Канада. През 1969 г. започва работа в Чикагския университет, където и в момента е професор по медицина, специалист по ендокринология, педиатрия и генетика. У нас се завръща за първи път през 1998 г., след близо 50 години отсъствие.

“Преди войната имах приятно детство. Къщата ни в Русе беше срещу френското католическо училище ‘Нотр Дам де Сион’, където бях ученик” – връща се назад в миналото д-р Рефетов. От онова време са останали още живи спомените му от летните ваканции, които е прекарвал на село и игрите на “стражари и апаши” с детската тайфа от Русе. Когато избухва войната, нещата се променят. “Беше трудно време, имаше само черен хляб, който се купуваше с купони. Храната липсваше. Добре, че имахме познати от село, та ни носеха хляб, яйца и месо” – споделя д-р Рефетов.

Военните години си ги спомня не само с бомбардировките, но и преминаването на германските и на съветските войски. “Германците минаваха по понтонни мостове на Дунава от Гюргево в Русе в продължение на една седмица, ден и нощ без прекъсване, на път за Гърция”. По същия маршрут минават и съветските войски. “Те пък пееха през цялото време песни, които и до ден-днешен си ги спомням” – усмихва се проф. Рефетов и изрецитирва част от песен, която звучи на руски като: “кипучая, могучая, никем непобедимая, страна моя, Москва”.

Истинските трудности обаче за семейството му настъпват след края на Втората световна война, с идването на комунизма. “Баща ми не беше нито богат, нито политик. Не бяхме и бедни. Той беше чиновник във Фрaнко-белгийската банка”, разказва той. Заради войната с Германия банката е затворена и баща му започва дребна търговия като внася кристал от Чехия и домакински прибори от Германия.

“Репресиите след войната започнаха над семейства, които имаха малко повече от другите, като нашето. Обвиняваха ги, че са забогатели на гърба на пролетариата. Хора изчезваха и повече не се връщаха в домовете си” – споделя с тъга българският учен. Заради тези репресии семейството му се принуждава да напусне България през 1949 г. и се заселва за около 5 години в Белгия, където той продължава образованието си във френски колеж. От Белгия заминават за Канада. Там д-р Рефетов се насочва към биохимията и завършва висше образование в Монреал.

Дори и в онези тъмни години, белязани от знака на Студената война, младият тогава учен не спира да поддържа връзка с приятелят си от детските години в Русе – Веселин Петров. “Постоянно си пишехме писма с Веско, но с течение на годините писмата му до мен започнаха да идват цензурирани. Някой бе задрасквал с черно цели изречения и пасажи, докато накрая спряха да идват и ние загубихме връзка” – разказва г-н Рефетов. Откриват се след 56 години, през 2005 г., и оттогава до днес поддържат връзка. С помощта на своя приятел от детинство, проф. Рефетов успява да възстанови българското гражданство, паспорт и лична карта, заради което е изключително щастлив.

В страната на кленовия лист семейството на Рефетов кандидатства за канадско гражданство. Но за да го получат, трябва да се откажат от българското. “Аз не пожелах да се откажа от българското си гражданство”, споделя професорът, “ала от българското консулство ми изпратиха писмо, с което ме викаха на военна служба и заплашиха със затвор и глоба”. Изправен пред дилемата дали да се върне в България или да остане в Канада, той решава да остане, защото майка му го предупреждава, че ако се върне в България, тя ще умре.

Човекът, който го насочва от биохимията към медицината, е германският теолог, пианист и мисионерен лакар в джунглите на Африка – Алберт Швайцер. “Като всеки млад човек, аз исках да променя светът към по-добро” – разказва проф. Рeфетов. И така вдъхновен от делото на немския мисионер, той отива в джунглите край река Амазонка да изучава тропически болести. Приет е малко по-късно да учи в Училището за тропически болести в Лондон, но пет месеца преди да започне образованието си там от канадското правителство му спират стипендията. Защо ли? Ами от там решават, че в Канада нямат тропически болести и няма нужда да плащат на студент да ги учи. Д-р Рефетов не може да продължи учението по тропикална медицина и става стажант в Лос Анджелис. Година по-късно той се премества към болницата на Харвардския университет в Бостън.

Престоят му в Лос Анджелис се оказва съдбовен за неговата кариера. “Моят шеф се занимаваше с проблемите на щитовидната жлеза и покрай него и аз се захванах да я изследвам” – разказва нашият учен.  Случайно негов колега от болницата в Лос Анджелис разбира, че Рефетов има по-големи познания върху щитовидната жлеза и го кани да види резултатите на глухо момиче, което е било докарано в Бърза помощ, след като е ударено от камион. Докторите й направили пълни изследвания, но разбрали, че нещо не е наред с щитовидната й жлеза и затова се обърнали за помощ към българският лекар. “Поради този случай аз започнах да се занимавам по-сериозно с щитовидната жлеза” – разказва Рефетов.

Диагнозата на момичето се оказва доста сложна, защото освен нея, и двамата й братя също имали същите симптоми. От направените анализи се оказало, че от една страна имат симптоми от липса на щитовиден хормон, но от друга анализите показват излишък на хормона. “Получи се така, че има хормон, а няма ефект. Или имаше грешка в анализите, или имаше проблем хормонът да действа на тъканите.“

В Харвард д-р Рефетов се среща със световно известния учен по проблемите на щитовидната жлеза проф. Лесли Де Грут и го запознава със случая. Де Грут веднага изпраща Рефетов обратно в Лос Анджелис, за да направи кинетичен анализ на пациентите с радиоактивен йод. “Сложих радиоактивния материал в джоба и се качих на самолета”, разказва проф. Рефетов.

Трудностите по случая обаче не свършват до тук. Годината е 1965-та. Пациентите, на които трябвало да се дава радиоактивния йод и да им се вземат изследванията, живеели в един от най-рисковите квартали на гетото на град Уатс. Когато д-р Рефетов се завръща, там вече са избухнали бунтове, къщи горят, чуват се стрелби. Правителството на САЩ изпраща подразделения на Националната гвардия да въдвори ред. За да може да си свърши работата, към нашия лекар е прикрепена въоръжена охрана. “И така всеки ден аз ходех с кръвта и урината на пациентите, които събирах, а край мен вървяха шест въоръжени с войници”, спомня си той. Заключението от изследванията на доктор Рефетов е, че хормонът не може да влияе на тъканите на пациентите. За да може това да стане, е необходим рецептор.

Дълги години проф. Рефетов работи над решаването на тази загадка и през 1989 г., с напредъка на генетиката случаят е решен. Така се открива и причината на Рефетовия синдром, която е мутация на рецептора на щитовидният хормон.

“Това е нещо като ключалката. Ключът е хормонът, а ключалката – рецепторът” – обяснява откритието си проф. Рефетов. За да може да работи правилно, щитовидната жлеза трябва да произвежда хормон. Има хора, чиито рецептори са дефектни и не работят правилно. За да компенсира този дефект, жлезата произвежда по-голямо количество хормон. Ако се направят само изследвания на кръвта, лекарите откриват свръхпроизводството на хормон и естествено предписват лекарства за намаляването му, но така се задълбочава болестта.

Откритието на проф. Рефетов е, че проблемът не е в ключа – хормона, а в ключалката – рецептора.

Но приносът на Рефетов не се изчерпва с откритието на този синдром. Той е автор на повече от 500 научни труда, избран е за доктор хонорис кауза на университетите в Каляри, Италия, и на Свободния университет в Брюксел. Чел е лекции в различни университети в Южна и Северна Америка, в Европа, Азия и Австралия. Сред отличията и наградите, които е получавал, една от най-ценните е наградата за цялостен принос в ендокринологията “Фред Конрад Кох”, която на Американската ендокринна асоциация му връчва през 2012 г.

Проф. Рефетов е добре познат и на българските ендокринолози, с някои от които –  като проф. Лозанов поддържа тесни контакти. Поддържа връзка също с водещите ендокринолози у нас като проф. Ана-Мария Борисова и проф. Ковачева. През 2011 г. проф. Рефетов бе избран за редовен член на БАНИ – Българската Академия на Науките и Изкуствата. През 2012 г. той е командирован за 30 дни в България от фондацията Фулбрайт.

През 2004 г. проф. Рефетов е поканен на конгреса по ендокринология у нас и оттогава почти всяка година се прибира.

И все пак как вижда той днес България?

“Първият път, когато се прибрах, беше тъжно да видя България толкова обедняла. Библиотеката в Русе беше в разруха, операта нямаше покрив и театърът не работеше. От тогава досега виждам много подобрения. Но като поговоря с хората, като че ли не са вътрешно доволни. Наскоро бях с млади български учени, които се оплакаха, че за тях няма бъдеще у нас. Те казаха, че бъдещето им е в чужбина. И това са хора на науката, работещи в сферата на генетиката, медицината, биохимията” – споделя с тъга той. “Трябва да се задържат хората да не бягат, да им се осигурят възможности да развиват уменията си и да печелят у нас” – съветва управниците ни световноизвестният учен. И не на последно място: “Трябва да се спре корупцията в страната”, добавя той.

Като лекар Рефетов е обнадежден от наскоро извършената здравна реформа в САЩ от президента Барак Обама и се надява с времето тя да се подобри. Според него наследството, което първият чернокож президент ще остави след себе си, ще бъде точно тази реформа, защото чрез нея цената на здравните осигуровки ще паднат и всички хора ще имат достъп до качествено здравеопазване.

––––––––––––––––––––

* Публикуваният във в. „Труд“ материал на Симеон Гаспаров за проф. Самуил Рефетов е в съкратен вариант. Публикуваният тук вариант съдържа целия текст.