Височинната болест (хипоксия) е познато на медицината заболяване, което е комплекс от синдроми, които се развиват при бързо изкачване на голяма надморската височина, при което, поради ниското атмосферно налягане и парциално налягане на кислорода във вдишвания въздух, при нетренирания и неаклиматизиран организъм настъпва недостиг на кислород в клетките на тялото. Но сега ще погледнем към нейния политически аналог, защото почти всичките ни политици са тежко поразени от подобна болест.
В немалко случаи политикът – пациент има добро обществено положение . Може да е започнал от дъното, като един selfmade man (личност, постигнала всичко със собствени сили). Родителите му може да са били бедни селяни или работници, и той сам с труд, упоритост и похватливост, да е постигнал високото си положение. Много честолюбив и изпълнен с надеждата, че ще се издигне още по-високо, тъй като за кратко е изкачил 2 000 м, той вече вижда пред себе си върховете, стигащи и до 5 000 м. Намира се на онова място, откъдето започва изкачването на тези върхове. Без да съзнава, че вече е твърде изтощен и не е в състояние да продължи нататък, той продължава да иска да се катери. Това несъобразяване е причина за възникването у него на симптоми на „височинна политическа болест“.
Контрастът е между него самия, вече като официално лице – депутат или висш сановник, облечен в скъп костюм и возен от служебна кола, и селските момчета, с които някога са газели из барите около родното село, които отбелязват, че не се появява често там, което подсказва, че той въобще не мисли за това откъде е тръгнал. Точно обратното – мисли само за бъдещата си политическа кариера. Не се съобразява с това, което вече е постигнал и и още по-малко с това, че съществуват естествени граници, които не могат да бъдат минати „на един дъх“.
Човешкият организъм, както и психиката имат ограничени възможности за адаптиране и компенсиране към хипоксията. При 3000 м надморска височина по-голямата част от здравите хора могат да се приспособят само след няколко дни. При над 5000 м обаче, никой от неаклиматизираните не може да преживее продължително време.
Но нашият човек бърза. ТОЙ вече кара влака и останалите трябва да се съобразяват с него. С пълна пара се втурва към тъмния тунел на политическото си бъдеще, без да се съобразява с дългата опашка от вагони, които не са излезли още от завоя. И естествено дерайлира. Ето това е нещото, което винаги забравят. Че съзнанието им е като една повърхност, зад която дебне дълга опашка от колебания и слабости, от комплекси и предразсъдъци, за което те не си дават сметка. Неизменно вярват, че биха могли да вървят право напред, въпреки сериозните си недостатъци и често излизат от релсите, преди да са постигнали целта си, защото не вземат предвид „опашката”, която влачат. Мнозина от тях страдат от малоценността на вътрешната си среда, и тази малоценност се проектира в тях, поради което те обикновено дълбоко, макар и не винаги съзнателно, я мразят.
Та още за политиците ни. Някои хора не могат да бъдат възпрени да вършат глупости. Трябва да им се признае правото на известна свобода. Не можем да отклоняваме хората от съдбата им, както и в медицината не може да бъде излекуван някой, ако природата е предопределила той да умре. Някои хора не могат да бъдат възпрени да вършат ужасни глупости, защото това просто им е присъщо. Ако им се отнеме това, просто не им остава друго. Ако някой, след като е чул нещо, което може да го промени вътрешно, продължи, без да му обръща внимание, не можем да го насилим. Древната китайска Книга на мъдростта сочи: „Учителят казва само веднъж”. Той не тича след никого. От това няма полза. Онези, които трябва да чуят, ще разберат. А другите, които не могат да разберат, няма да чуят.
Алпинистите, които покоряват големи височини, имат нужда от кислород. И политикът има нужда от такъв и той се нарича компетентност и морал. Също и идеология, в чиято справедливост е убеден. Хората, обитаващи високопланинските райони, имат добре развити компенсаторни механизми и физиологични особености, които не се срещат при другите хора. Знайно е, че планинецът е суров и твърд човек, защото живота в планината и покоряването на нейните върхове го е направил такъв. И в политиката са необходими такива калени и безкомпромисни хора, доказали се в политически битки и в постигането на високи и благородни цели.
А за тези, които търсят лекото и доходното, силно препоръчително е слизането на по-ниско, преди настъпването на комата. Лечението на височинната болест, включително и на политическата такава, включва задължително слизане на по-ниска височина.
През 2001 г., в първия работен ден на 39-ия парламент, НДСВ раздаде на всички депутати „Приказка за стълбата“, която имаха наглостта да я рецитират при заклеването си, което трябваше да им напомня да не се самозабравят. През 2006 г, тогава столичният кмет Бойко Борисов предложи до служебния вход на парламента да се построи паметник по „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски. Идеята трябваше да се гласува от СОС. Но си остана само демагогия. Болшинството от политиците ни продължиха напълно да се вместват в образа на героя на Смирненски. Привидно изкачвайки се по тази символична стълба, всъщност пропадат стремглаво към пропастта.
Заслепени от облагите на властта, голяма част от тях стават предатели на избирателите си и на идеалите, в които се кълнат. Стават символ на ренегата, изменника и предателя. Също и на хора, които се саморазрушават и обезличават в името на политическите си заблуди, че работят за благото на народа си, а се превръщат в егоисти и егоцентрици, мислещи само за собствения си интерес. Отказващи се от всичко свое и вместо изкачващи се нагоре към висините на добруването на обществото, се сриват в загубената си човешка идентичност.
Светослав Атаджанов
