Идват избори – поредните. Поредната глупост, измама, масова хипноза, безсмислие. Половината българи изобщо няма да гласуват – все им е тая, не вярват в нищо, не им пука, оправят се сами, просто на нищо не разчитат. Ако гласуват, ще си изберат някоя партия по навик, заради поредния месия или за да са против някого и нещо.
Може и за каузата „20 лева на ръка”. Няма значение – изборите ще отминат, както обикновено с плювни, компромати и остри „смислени” дебати. Разбира се, обещанията ще са на килограм, пардон, на тон. Всички ще обещават изпълними и неизпълними неща. Ще печатат красиви рекламни материали, в които стройно и систематизирано ще редят какво добро ще направят, ако ги изберат.
И какво? Ще бъдат избрани поредните народни любимци. И какво от това? Нищо няма да се промени. Хората пак няма да имат работа, няма да имат по-високи доходи, няма да получат жадуваното европейско ниво на здравеопазване и образователна система. Децата ни няма да са по-защитени от вчера. Ще продължим да живуркаме. Нищета, отчаяние, мизерия ще продължат да бъдат най-срещаните гости във всеки български дом. Никога нищо няма да се промени, когото и да изберем да ни управлява. И не защото всички са маскари, а защото никой не ги контролира. Абсолютно никой.
Нека веднага тези, които ще настояват, че разделението на властите осигурява необходимия контрол, да се замислят. Какво разделение на властите? Няма такова нещо. Във всяка една власт всъщност са живи хора, а те никак, ама никак не са разделени – напротив, обединени са от общото им желание за облагодетелстване. Обединени са от тоталната корупция. Всеки сам по себе си и да иска, не може да се съпротивлява на ежедневните изкушения. Пари в брой, пари в пликове, пари в куфарчета, имотни придобивки и други. Всички тези представители на „разделените” и „независими” власти са готови да се обединят с когото и да било, без да ги е грижа за цвета на партията, идеологията – каквото и да било. А най-малко се сещат за предизборните си обещания и добруването на нацията. Твърде сладък е моментът на личното замогване и, най-важното, никой не упражнява контрол над тях. Те сами няма да се контролират, я. А и гарван гарвану око не вади.
Безнадеждна ситуация, но не е съвсем така. Да си представим, че тези, които гласуват за народните любимци, след изборите не забравят за тях и техните обещания. Какво ще стане, ако не изхвърлим програмите им, в които са обещавали конкретни дела, а ги запазим? И когато видим, че нещо е обещано, но не се изпълнява, нека поискаме отговор от народния избраник – от кмета, от общинския съветник, от депутата, от правителството, от всеки, поискал кредит на доверие. Можем да отидем лично в приемния му ден и час за срещи с гражданите, можем да поискаме писмен отговор на въпроса си, можем да го поискаме чрез медии или обществени организации. Ако има обективни причини – добре, ще продължим да го наблюдаваме, той ще знае, че го контролират тези, които са му дали тази работа и на които е обещал да служи – на българския народ. Ако се скрие, избяга, не ни обръща внимание или няма обяснение защо не работи, това трябва да стане известно веднага на цялото общество. Да предизвика нетърпимост, да му се снеме доверието и той да остане без работа. Да бъде уволнен от работодателя си, тоест от хората, които са разчитали той да работи за тяхното благо. Нима един шеф би търпял работник, който не изпълнява работните си задължения? Не, разбира се. Би го уволнил, без да му мигне окото.
И така, контролът над собствения ни по-добър живот е само и единствено в нашите ръце. Няма кой да свърши тази работа вместо нас. Искаме ли да живеем достойно, трябва да си свършим работата. Да изпълним задължението си на работодател. Да контролираме, изискваме и наказваме. И една малка подробност – ако ние, гражданите, се обединим в усилията си да контролираме обединените властимащи, ние ще живеем по-добре. Ако чакаме някой друг да свърши нашата работа или направо забравим за обещанията на народните избраници, значи сме съгласни с мизерията, безпътицата, с липсата на работа, с всичко, срещу което негодуваме само, когато сме на маса. Сами сме се обрекли, заради бездушието си, сами сме се превърнали в роби – себе си и собствените си деца.
.
Ивайло Зартов
Здравейте Виктор, благодаря Ви за интересния коментар. За съжаление Ивайло Зартов е в затвора, изтърпява несправедливата си присъда и няма как да Ви отговори, но се ангажирам да му предам Вашия коментар. Изпращам Ви един текст на Ивайло, който е написан през 2011 г. и е свързан с това, което сте изложил като мнение:
http://ivailozartov.org/%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%80%D0%B0-%D0%B6%D0%B8%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B8/
Поздрави!
Хубава статия господин Зартов!
Дано се замислят повече хора за отговорността пред другите в работата си. Вие казвате за отговорността пред работодателя и страха от уволнение. В случая обаче хората са както работодател така и клиент или такава е основната идея. В съвременния свят върви подмяна на хората избиратели с корпоративния бизнес в ролята на работодател и клиент на политическите структури. Повярвайте ми, обикновенния Американец не одобрява бомбардировките над Ирак и Сирия, но както виждате това не пречи тази идея да се обсъжда на най високо ниво. И даже и тази антихуманна идея да се осъществи, човека дошъл на власт с обещания да върне войниците обратно в Америка спокойно ще продължава да управлява. Неговите работодатели в лицето на корпоративния бизнес ще дадат висока оценка на неговите действия.
Проблема господин Зартов е в това, че корпоративния бизнес управлява безконтролно от дълги години. Това е на практика осъществяването на предвижданията на теоретиците на комунизма за бъдещето на капиталистическото общество. Ние днес живеем в това общество. При него характерното е пълната подмяна на демократичните принципи за управление с корпоративен тоталитаризъм. Хората вече не са нито работодател, нито коректор на политическата система.
Освобождаването на всеки от нас и на обществото, като цяло от зависимостта от корпорациите е единствения възможен път. Това е път дълъг и много труден защото корпорациите ни хранят, обличат, транспортират, наемат ни на работа, строят ни жилищата и накрая ни погребват. Те се основните и най евтини доставчици на всякакви житейски блага.
Пътя за който говоря е път на осъзнаване и път на възстановяване на човешкото самочувствие у всеки един от нас. Ако срама замени страха а гордостта от свършена работа замени изгодата в живота на всички ни то това ще е краят на корпоративния бизнес. Не бива да искаме тези неща само от политиците а ние в е едневието си да живееме за лична изгода и със страх. Трябва да го поискаме от нас самите на първо място. Ей такива мисли господин Зартов. Поздрави!