Ясен Бориславов, Reduta.bg
В началото нека кажа, че ми трябваше повече от месец, за да превъзмогна душевния смут и погнусата, предизвикани от онова, което ще разкажа. Но нека караме подред.
През април т.г., теглейки пари от банкомат, установих, че от сметките ми липсва значителна сума. Тъй като съм чувал разни грозни работи за кражби от дебитни карти, доста разтревожен се обадих в банката, за да проверя какво е станало и след това веднага отидох до най-близкия й клон. Там разбрах, че парите ми не са изтеглени, а са запорирани от съдия изпълнител. Повече не можаха да ми кажат. На другия ден отново ходих и вече официално бях информиран, че частният съдебен изпълнител Бизов е изтеглил от сметката ми сумата от 843 лв. в полза на Столичната община във връзка с изпълнителен лист по гражданско дело № 3283/2013 на Районен съд София, 46 състав. От запорното съобщение става ясно, че от тези пари 223 лева са разноски по делото, 380 лв са за юристконсултско възнаграждение, 168 лв. са за ТТРЗЧСИ (изглежда това е хонорарът на частния съдебен изпълнител) и още 72 лв. по т. 26. Което не знам за какво е. Месец по късно получих и официално писмо от банката. Няма да казвам коя е, за да не вземе да фалира. Само ще вметна, че от същата банка преди време много настойчиво ми звъняха по телефона, за да ми предлагат разни услуги като на лоялен клиент, а пропуснаха като лоялна банка да ме предупредят, че Бизов ще ми бърника в сметките. Най-законно, предполагам.
Нека сега обясня как се е стигнало до този запор. Поемам дълбоко въздух.
На 13 октомври 2009 г. в 13 часа на Ботевградско шосе, малко след Долни Богоров и на около километър преди Околовръстното, както си карах към София, върху колата ми падна топола. Беше много стара и отдавна изсъхнала, но с внушителни размери и ако беше успяла да ме улучи малко по-добре, сега нямаше да мога да разказвам какво стана по-нататък, а Бизов нямаше да получи законно полагащите му се 168 лв за ТТРЗЧСИ от моите пари плюс 72 лв. по т. 26. Случката тогава описах подробно в броя на в.„Сега” от 24 ноември. Разказът е достъпен на http://www.segabg.com/article.php?issueid=4508§ionid=5&id=0001301, поради което няма да го повтарям. След като се убедих в пълното бездушие и отчайващата институционална сенилност на отговорните власти, реших да заведа съдебен иск срещу Агенция пътища и Столична община заради престъпно нехайство, застрашаващо живота на гражданите. Разбрах, че тези две институции са отговорни за падащите, отдавна мъртви дървета в тази част от пътя, както и че от 2005 г. водят активна преписка помежду си за тяхното отсичане, но от това през следващите четири години нищо не е последвало. Освен дето едно от тези дървета падна върху мене и щеше да ме убие. Тогава пострада още една кола. Тя беше напълно смачкана, а единият от двамата мъже в нея излезе окървавен и напълно ошашавен. С него после заедно заведохме съдебно дело № 55530/2010 в Софийския районен съд. Заведохме го и започнахме да чакаме справедливият съд да се произнесе. Чакахме през цялата 2010 година. После чакахме през цялата 2011 година. През април 2012 г. делото беше насрочено на първа инстанция. Съдът назначи експертиза и изслуша свидетелите. През юни мина и второ заседание, на което се разбра, че експертизата е в наша полза и след това вече очаквахме решение. В началото на януари 2013 г. се получи и решението. От него става ясно, че въз основа на експертизата, събраните доказателства и свидетелските показания съдът е повярвал на очевидното и осъжда като виновни за причинената ми беда пътната агенция и общината да заплатят обезщетение за имуществени и неимуществени вреди. Не бях изненадан, че решението е в моя полза. Друго не съм и очаквал. В края на решението обаче с огромна изненада видях, че и аз съм осъден. Осъден съм да платя на пътната агенция и на общината сума, пропорционална на отхвърлената част от иска за неимуществени вреди. Според съдебното решение „на всеки от ответниците следва да се присъдят разноски за юристконсултско възнаграждение за производството, съразмерно на отхвърлената част от исковете”. Освен това съм осъден да платя и разноски по делото. Превърнато в цифри това решение означава, че съм осъден да платя на пътната агенция и общината веднъж по 222,89 лв. и после още по 380 лв.за дело, което иначе съм спечелил, както личи от съдебното решение. Казано на по-разбираем език, съдът признава, че пътната агенция и общината са виновни, поради което ги осъжда да ми платят 1000 лв. за неимуществени вреди плюс още 305 лв. за имуществени от поправката на колата, за които съм приложил фактури. Истината е, че поправката струваше повече, но няма да издребнявам. Какво се оказва, обаче? Тъй като искът е за 5000 лв., съдът осъжда и мене да заплатя на виновната страна хонорар, съразмерен с отхвърлената част от 4000 лв. Може да звучи абсурдно, но така е според закона.
Тъй като според съда съм предложил висока цена за реално застрашения си живот и предизвикания от това силен стрес и душевен смут, следва да бъда санкциониран за… какво? Явно за самомнителност. По каква методика съдът преценява стойността на моя живот, не ми е ясно. Така ме е оценил, явно толкова струвам. Няма да споря. Ако ме беше оценил на сто лева, пак щях да се съглася. Нямам много високо мнение за себе си. Но другата част от решението според мене е налудничава. По време на делото юристконсултката на общината каза няколко чисти глупости. Каза, че не съм представил документ за валидна застраховка „Гражданска отговорност”, документ за годишен технически преглед, както и винетен стикер, поради което искът трябвало да се отхвърли. Оставаше да добави, че съм карал и без шапка. Разбира се, че имах и можех да представя всеки от тези документи, ако с тях трябваше до се доказва нещо, относимо към делото и ако някой ги беше поискал. С винетния стикер щеше да е малко по-сложно, защото беше останал върху счупеното ми от тополата предно стъкло, но в жабката имах квитанция. Тези работи ми ги провериха катаджиите, преди да съставят протокола и това юристката на общината можеше да го знае, но не би. Юристконсултът на пътната агенция твърдеше, че съм карал с несъобразена скорост. Искаше ми се да го питам каква според него е съобразената скорост, когато върху главата ти пада топола, но се въздържах. Както и да е. Оказа се, че за няколко съвършено несъстоятелни неща, казани в съдебната зала, съдът присъжда на признатите за виновни ответници възнаграждение. Така институциите, които съдът е посочил като виновни за произшествието и предизвикания съдебен процес, с решение на същия съд черпят облаги от виновното си поведение, при това за сметка на онзи, когото с виновното си поведение са ощетили. Ако не ставаше дума за съдебно решение, бих нарекъл това перверзия.
От съдебното решение, а то се опира на действащото законодателство, се разбира, че ако бях поискал по-високо обезщетение, рискувах да се озова в положение да дължа пари на държавата за вреди, които тя сама чрез собствения си съд признава, че ми е причинила. Няколко пъти четох решението и после се почувствах като учителя по география от „Златния телец” на Илф и Петров, който полудял, след като не успял да намери Беринговия проток на една новоотпечатана карта.
През декември 2013 г. получих присъденото ми обезщетение. През януари получих покана от Пътната агенция да им платя юристконсултското възнаграждение плюс разноските по делото, което направих в едноседмичен срок. Мислех, че всичко е приключено, но явно не е било. През април ЧСИ Бизов, както вече стана дума, изтегли от сметките ми и парите за общината плюс 168 лв за ТТРЗЧСИ и още 72 лв по т. 26. Като направих сметка какво съм получил и какво съм платил за четири години около това дело, излиза че съм загубил само някакви си 300-400 лева, но от друга страна съм излязъл морален победител, защото все пак съм успял да осъдя общината и пътната агенция за опасното им и застрашило живота ми тяхно поведение. Освен това съм останал жив, което след сблъсъка, първо с тополата, а след това и с описаната специфична менталност на българските общински, пътни, законодателни и съдебни власти не е малко постижение.
През април и май имах пристъпи на гадене с повръщане. Докторът ми каза, че сигурно е някакъв вирус, но според мене беше от срещата с българската държавност.
Смятам, че това дело е изящен пример за несправедлив процес и съвсем сериозно смятам да отнеса случая до Европейския съд по правата на човека. Вярвам, че там ще се произнесат справедливо, след като видят как българското правосъдие четири години мъти едно банално битово дело и най-сетне поднася като решение запъртък.
Впрочем, както разбрах по-късно, това няма да е първото такова дело срещу българската държава в Страсбург. Идентичен е казусът в делото „Станков срещу България” от 2007 г., по което ЕСПЧ се е произнесъл, че държавата не би трябвало да си прибира обратно под формата на съдебни и други такси присъденото за причинени от самата нея вреди обезщетение, въпреки че законът, който сама си е направила, й дава такава възможност. Решението на съда в Страсбург би трябвало след 2007 г. да е послужило за коригиране на законодателството и съдебните практики, но това, както се убедих от опит, не е станало, вероятно поради причина на същата административна сенилност, поради която и сухите тополи на Ботевградско шосе падат върху преминаващите автомобили, въпреки дългогодишните преписки между Столична община и пътната агенция досежно тяхното належащо отсичане.
Вярвам, че след като съдът в Стасбург се произнесе, от Столична община и от пътната агенция ще ми върнат парите, които иначе справедливият Софийски районен съд напълно незаслужено им е присъдил за моя сметка, въпреки че ги е признал за виновни. Мисля, че и Бизов ще трябва да върне онези иначе почтено спечелени 168 лв. за ТТРЗЧСИ, както и още 72 лв. по т. 26. За Бизов, честно казано, ми е жал, защото той сигурно няма никаква вина, че изпълнителното дело се е озовало при него. Не изключвам възможността и от банката да ми се извинят за некоректно поведение.
През последните години се чуват ужасни неща за българското правосъдие. За корупция, подкупи, политически натиск и нелогични назначения, за мащабни афери като „Красьо Черния”, бедните съдии с парцели в Приморско и разни подобни. В моя случай явно не става дума за корупция, защото интересът и сумите са незначителни.
След пътното ми премеждие от есента на 2009 г потърсих елементарна справедливост и отговорност от държавата за причинените ми вреди и застрашаваща живота на гражданите мърлящина на нейните институции. Държавата, както се разбира от решението на нейния съд, се е опитала да бъде справедлива, разпознала е виновната страна в спора и все пак не е успяла поради причина, която не искам да назовавам, защото сигурно ще прозвучи грубо, а знам, че почитаемият съд не трябва да бъде обиждан, каквото и да си мислим за него в конкретния случай. Аз обаче се питам кое е по-лошо за едно общество – корумпирана или тъпа власт? Казвам го по принцип, без връзка с конкретния случай и конкретния състав на СРС. Може би корупцията все пак е за предпочитане пред тъпотата. Корумпираният човек е предвидим, има цена и с него все пак можеш да се разбереш, макар и с известна погнуса. Тъпият човек е непредвидимо бедствие, той е „непревземаема крепост”, както пише един известен български журналист от миналото.
През последните години у нас имаше поредица от трагични случаи, причинени от нечия привидно невинна, но злотворна и недосегаема за правосъдието мърлящина.
Стъпканите деца в дискотека „Индиго”, удавените от наводнението в с. Бисер, както и наскоро загиналите при бедствието във варненския квартал „Аспарухово” – зад всяко от тези нещастия е стаена административна глупост, която понякога може да разсмива, но може и да убива. И на тази глупост съдът присъжда юристконсултско възнаграждение, защото такъв е законът.
Има различни видове тъпота. Има автентична тъпота, както и преднамерена. Не знам кой точно от двата вида се стовари върху мене първо като изсъхнала топола, а после като юриспруденция.
В тази връзка нека вметна, че тополата е много глупаво дърво. Тя расте бързо и прави листна маса, но живее кратко, гние и в някой прекрасен ден при силен или дори слаб вятър, тя рухва. Засаждането на тези дървета в градовете и край пътищата у нас става масова практика през 50-те и 60-те години. Преди това край градските улици и пътищата се садят съвсем различни дървета – липи, кестени, платани, орехи и др. Латинското име на тополата е Populus, което значи също народ и кой знае дали това не е било допълнителна причина за нейната популярност. Дървесината й не става нито за огрев, нито за мебели. Сигурни ползи от нея извличат единствено фармацевтичните компании заради белите пухчета, които всяка пролет се превръщат в кошмар за хората с алергии. Глупостта все някога се плаща, макар и не винаги от онзи, който я е направил. Отделният човек понякога може да бъде безнаказано тъп, но за едно цяло общество това е трудно и дори невъзможно.
Ако съдът в Страсбург се произнесе в моя полза, смятам присъденото ми обезщетение да инвестирам в обществена полза. Върти ми се в главата идея за един публичен електронен регистър на мърлячите в българската администрация. За сертифицирани мърльовци.
