Илиана Александрова, сп. „Светъ“*
Дни преди несъстоялия се гей парад в София насмешливо разисквахме дали наводненията в Сърбия са наказание за победата на Кончита Вурст на Евровизия или думите на сръбския патриарх са преиначени. Обществото ни винаги се ободрява от възможността да се позанимава с абстрактната вина на някой друг. Дали това ще са политиците, институциите или църквата – няма значение. Важното е да се освободи напрежението в говорене. Говорене, което никога не отива по-далеч от мястото си, никога не казва повече от това, което предварително знае. Или по-скоро не знае.
Удобният повод да се кажат две лоши думи за църквата не беше пропилян. Според медиите църквата в Сърбия беше използвала наводненията, за да „нападне“ хомосексуалните, понеже духовници видели страшните събития като предупреждение, свързано с предстоящия гей парад в Белград. В тази връзка правят впечатление няколко факта от нашата действителност:
– когато Светият Синод на Българската православна църква излезе с официално неодобрително становище за планирания гей парад в София, това становище беше подхвърлено на обществен присмех;
– когато се случи наводнението във Варна, моментално се появиха медийни публикации, в които журналистите питаха свещеници да тълкуват какво ни казва Господ с тази трагедия, сякаш последните са старозаветни пророци;
– предвиденият гей парад в София в крайна сметка беше отменен заради национален траур.
„Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища“, казва Господ (Исаия 55:8). Някак трябва да се схване това. Да се разбере, че е грешно, цинично или просто не е наша работа да кажем защо някой страда. Или защо се случва едно природно бедствие. Едва ли Бог използва човека до нас като нагледно дидактическо помагало за наше удобство и вразумление. Въпросът към нас, когато стоим пред чуждото страдание, е как можем да го облекчим; как да помогнем; можем ли да възлюбим ближния си като себе си. И след като не можем – да се тревожим за това, вместо да поучаваме на чужд гръб.
Другата страна на въпроса е учим ли нещо в тези събития. Търсим ли истинските причини за това, което ни се случва. Виждаме ли знаци там, където са ни оставени, вероятно за подсещане… Дали когато питаме свещениците за „Божията воля“, искаме да си напишем материала или наистина да стигнем до нея. И ако хипотетично допуснем второто, защо искаме да стигнем до нея през трагедията? Защо не си задаваме тези въпроси в мирно време? Ако също така хипотетично допуснем, че гей парадът не е в съзвучие с Божията воля, какъв е шансът тази истина да стигне до сексуално разкрепостения модерен читател през простичкото и „наивно“ писмо на Синода? … Това са подходящи въпроси с лесни отговори.
Учудващо много хора възприеха тезата, че гей прайдът не манифестира хомосексуализма, а вътрешната свобода и добротата. Те ходят на гей парад, защото им се вижда, че това ги прави по-цивилизовани хора, които дават свободата на другия да бъде себе си, като шестват по улиците в компанията на мъже по прашки. Водят и децата си; така го разбират. Наистина, грубата и тъжна смешка „Бъди европеец, бъди гей!“ отшумя, заедно с новината, че Кончита Вурст е победил/а/о в конкурса на Евровизия. Остана обаче един горчив афтъртейст. Защото е глупаво и вярно, че в България се предполага или да си добре с концепцията за гей парадирането, или да си „от“ някоя примитивна фашизоидна партия. Както е вярно не само в България, че пошлото веене на лозунги като „свобода, равноправие и толерантност” от мъже с брокатени сутиени превръща интелигентни хора в тълпа по същите механизми на стадно обединяване, на които разчита всяка пропаганда.
Какви са правата на хомосексуалните хора у нас и кой ги нарушава? За екзалтирания радетел на непременната любов към всяко нещо вглеждането във фактите е обидно издребняване. Нека обаче да издребнеем за момент, защото верният в малкото, казват, е верен и в голямото.
Факт е, че никакъв закон в България не ограничава правата на хората с „нетрадиционна” сексуална ориентация, независимо каква е тя и независимо от начините, по които бива практикувана. Напротив – има наказателен закон, който санкционира пропагандирането на порнография и склоняване към определени сексуални действия на малолетни и непълнолетни, в който не прави разлика дали се касае за хомо- или хетеросексуални практики. Ограничения, които се грижат за възможността подрастващите да формират самостоятелно и непринудено своята емоционална и сексуална зрялост.
Факт е, че равенството пред закона е конституционно гарантирано за всички български граждани: „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.“ (Чл.6, ал.2 от Конституцията на РБ.) И този принцип е проведен в цялото българско законодателство, където със сигурност няма да се намери текст, ограничаващ нечии права на основата на сексуална ориентация.
Факт е, че равенството пред закона означава равни права при равни условия. Така например, правото да практикуват лекарска професия имат всички, придобили квалификация по определен ред. Ако някой иска да бъде лекар, без да отговори на тези условия, и му се откаже, това не означава, че правата му се ограничават. Независимо дали този човек, да кажем, е гей. Така твърдението, че един хомосексуален или транссексуален индивид не се ползва от правата на майка, примерно, по институтите на семейното право не означава, че е дискриминиран. Означава просто, че не е майка, по смисъла на действащите правни закони. И биологични, ако трябва да сме точни.
Факт е, че искането да бъдеш уважаван по причина на сексуалната ти ориентация е искане за привилегировано третиране, сегрегация с обратен знак; претенция човек да бъде възприеман не по индивидуалните му качества, а по някакъв признак, който го определя като част от група. Това би трябвало да е недопустимо от гледна точка на философията за недискриминация и равно третиране на гражданите. Не е трудно да се предположи как една такава обществено валидирана претенция става причина при назначаване на работа, примерно, при равни други условия да бъде предпочетен кандидатът хомосексуалист, за да се избегнат обвинения в дискриминация.
Факт, който е добре да се осъзнае, е, че именно агресивната пропаганда на хомосексуализма създава негативните нагласи и захранва хомофобските настроения към хора, които иначе биха се радвали на съвсем нормално отношение в днешното българско сравнително толерантно общество.
Факт е, че в днешно време една обществена манифестация, която демонстрира или насочва към порнографско съдържание и други престъпления по глава „Разврат“ в Наказателния кодекс, може лесно да бъде осуетена. Както например под аплодисменти беше свален плакатът на разголения Азис от хотела срещу паметника на Левски в София. Но тези етични и правни аргументи минават назад, когато се касае до правата на хомосексуалните. Тогава тези права стават по-важни от идеята за сексуално възпитание и хигиена на така наречените подрастващи. Въпроси, по които обществото ни е твърде чувствително по принцип. И разбира се, много по-важни от въпроса за добрия вкус, към който, за съжаление, не е чувствително.
Можем да продължим с фактите, но това няма да промени нищо. В този брой на списанието сме подбрали текстове, които говорят за сложния проблем на хомосексуалната нагласа и практика от позициите на православната биоетика. Кое църквата нарича проблем в тази тема, как го мисли, как предлага да се отнасяме към него. За злоупотребите с пола, за силата и слабостта ни да бъдем мъже или жени… всеки такъв разговор е част от дълбоката тема за тайната на пола, която в крайна сметка е тема за човека и неговото предназначение в света. Да познаеш себе си е най-трудната борба, както са установили философите много далеч преди нас. Но усилието си заслужава, защото дори само желанието за истина държи човека буден.
–––––––––––
* бр. 6/2014 г.
