Полет МН17

Разказ от Виктор Хинов

.

Наджиб с привично движение въведе кода в транспондера, както му го подаваше украинския диспечер. „Какъв тежък акцент“, помисли си той, докато диспечера му повтаряше поредицата цифри. „Толкова ли не могат да намерят диспечер с по-добър английски?“ Малайзеца владееше английски от дете. Все пак страната му, като бивша Британска колония, все още следваше британските форми на образование и държавно управление. Английският език, станал част от историята на Малайзия, се говореше от повечето му сънародници, а в неговата работа – втори пилот на Боинг 777 на малайзийските авиолинии, беше и задължителен.

„Аллах знае какво става сега там, на земята“, си помисли Наджиб. От новините на BBC, на които случайно попадна, превключвайки напосоки каналите на телевизора в хотела в Амстердам предната вечер, Наджиб разбра, че в Украйна се провежда антитерористична акция. Това съобщение накара Наджиб да се заслуша в комюникето. Като мюсюлманин той беше много чувствителен към станалото обичайно в последно време обединяване на религията му с терористи. Въздъхна спокойно като разбра, че този път терористите нямат никакво отношение към правата вяра.

Наджиб беше убеден, че насилието е несъвместимо с вярата и болезнено възприемаше всякакво упоменаване на вяра в контекста на агресия. „Не може искрено вярващ човек да отнеме живот, независимо каква е причината. Тези хора долу на земята са затънали в безверие и не виждат светлината на вярата“ – помисли си пилотът.

Диспечерът от земята се включи отново и на ужасен английски започна да дава на Наджиб параметрите на въздушния коридор, по който Боингът трябваше да премине над Украйна. Височина трийсет и три хиляди фута – предаваше Наджиб на командира на полета, посока двайсет и шест, широчина на коридора четиринадесет километра.

„Четиринадесет километра? Сигурен ли си?“ – запита го Рали, първият пилот. „Наистина – помисли си Наджиб. – Широчина на коридорите от порядъка на четиринадесет километра има само над големи летища и на височини под десет хиляди фута.“

„Този говори ужасен английски“- каза той на Рали. „Сигурно е казал forty, а не fourteen.”

“Това прилича повече на истина“ – отговори Рали. „Какви ще са тези терористи, та зарад тях да променят правилата за движение на трийсет хиляди мили?“. Той завъртя щурвала и Боингът промени курса на двайсет и шест.

Долу в диспечерската, Иван Петренко се беше изпотил и на места, на които никога не си беше и помислял, че човек може да се изпоти. Завършил диспечерски курсове преди шест месеца, той вече трябваше да води до трийсет самолета едновременно през най-неспокойното въздушно пространство на планетата. С разпореждане на Президента много от старите и опитни диспечери бяха мобилизирани. Иван разбираше много добре, че това е правилно. За младия украинец нямаше по-страшно бъдеще за страната му от това да е поробена от московските дяволи. Ако трябва той ще води и петдесет самолета и ще работи без почивен ден, за да може най-добрите специалисти да помагат на армията за защита на Родината. „Сега, когато цялата мощ на НАТО е на наша страна, имаме невероятния шанс да се отървем от този вековен гнет“ – си помисли младежът. „Един ден страната ми ще бъде свободна. Тогава аз ще взимам достойна заплата в евро или долари, а не в тия гнусни гривни, които не стават за нищо. Може би и аз един ден ще мога да се кача на самолет и да отида някъде на екзотично място. Защо не и да посетя Малайзия – там, накъдето лети сега този Боинг?“. Мечтите му бяха прекъснати от пилота на следващия самолет – полет 211 на Британските авиолинии, който искаше коридор над Украйна на път за Делхи.

Петро Донской надигна чашата с кафе. Караше извънредно дежурство в радиолокационната станция на Украинската ПВО. Дежурствата ставаха все по-трудни. Руснаците използваха най-модерна техника за объркване на радиолокацията. Ползваха и самолети за прехвърляне на хора и техника. Американците разбира се помагаха, но техните системи за разпознаване не се стиковаха добре с руските, с които беше въоръжена Украинската ПВО, което създаваше непрекъсната възможност за грешки. Петро беше опитен диспечер. Рядко неговите сигнали се оказваха лъжливи. Украинските изтребители бяха свалили руски самолет по негов сигнал, а други два се бяха отклонили от битка и скрили на руска територия. Петро изведнъж усети, че нещо не е наред. Екранът беше привидно спокоен и малките зелени точици на него, всичките бяха известни пътнически самолети, не представляващи опасност. Петро се загледа по-внимателно. Боинг 777 на Малайзийските авиолинии се проследяваше поне на четиринайсет километра извън коридора си. „Да“ – помисли си Петро. „Вие сте хитри московски дяволи, но няма да можете да измамите обиграните ми очи.“ Та това е обикновена маскировка. Боингът сигурно има закъснение и ще се появи в коридора си след около петнадесет минути. Сега обаче там по всяка вероятност се намира руски транспорт. „Няма да стигнеш, където си тръгнал, москал“ – си помисли Петро и натисна алармата.

След три минути шум от мощните турбини на изтребител Су-34 разцепи небето над радиолокационната станция. „Няма да стигнеш“ – повтори Петро на глас.

Сергей Боевой беше на бойния си пост на грницата с Украйна. За пръв път в живота си двадесетгодишният руски младеж значеше нещо. Той беше роден в годините на перестройката. Израсна в страна, неуморно ограбвана от бивши месни партийни величия, които сега всички наричаха олигарси. Израстна бомбардиран от реклами на скъпи коли, които не можеше да си позволи, красиви жени, които не бяха за него, екзотични почивки, които можеше да види само на картинка. Израсна заобиколен от безизходица, водка и смърт. Израсна, не знаейки гордостта да бъде Руски човек. Загуби баща си закономерно рано. Та средната продължителност на живот на руските мъже е петдесет и шест години. Значи беше нормално баща му да умре от цироза на петдесет и осем преди година. Сергей нямаше пари, нямаше коли, нямаше работа и нямаше перспектива. Той не значеше нищо за своята държава и значи не значеше нищо за самия себе си. Всичко се промени обаче, когато чу речта на президента Путин за Крим. Най-сетне. Русия се събужда. Тя има нужда от своите мъже и жени. Тя няма да е повече слугиня на Запада. Олигарсите ще трябва вече да знаят – в Москва има Стопанин. Нека треперят оялите се на гърба на руския народ кърлежи. Парите им за Стопанина са пепел. Същата пепел, както пепелта от лулата на Сталин.

Сега Сергей е нужен. Той воюва за Нова Русия. Той воюва за Новорусия. За правото да се нарече гордо Руски човек. От огньовете на Бялата и Червената империи се роди като феникс отново Тя – Матушка Русь. И Тя има нужда от него – Сергей.

Той е част от групата за управление на подвижната ракетна система Бук. Тя е плод на руския военен гений. Толкова е мобилна и ефективна, че в момента е най-търсеното оръжие в целия свят. Карайте си БМВ-тата. Подигравахте се с москвича и ладата. Подигравайте се сега и с Бук. Хайде, подигравайте се. Само че трябва да сте се отдалечили първо на поне двайсет километра, защото ако сте в зоната на поражение Бук ще ревне като събуждаща се мечка, ще разцъфне с цветята на ракетните двигатели и след броени секунди там където сте нищо живо няма да оцелее. Подигравайте се.

Радарът изписка. Беше засякъл Су-25, придвижващ се в източна посока. Сергей се напрегна и ръката му замръзна над копчето. Ето сега, още малко търпение. Су-то влезе в обсега на Бук. Сега! „Получай, предатель!“. Над главата му изрева ракетният мотор на една от ракетите на Бук. Оттук нататък, тя сама щеше да се ориентира по топлината, излъчвана от двигателите на жертвата си.

Пилотът на украинския Су-25, Данило Никитич, беше опитен летец. Самолетът на екрана му беше без съмнение Боинг 777. Точно възнамеряваше да даде отбой до наземните служби и воят на сирената, предупреждаваща за ракетна атака, се вряза в мозъка му. Професионалният военен пилот действаше инстинктивно. Инстинкт, изработен с дълги часове тренировка и закрепен в реална бойна обстановка. Инстинкт безпогрешен. Последва избягваща маневра и ответна ракета, насочена към неизвесния нападател, която след секунда разцепи въздуха. За част от секундата украинската ракета засече топлината от двигателите на Боинга и се насочи към него.
Ракетите на системата Бук никога не пропускат целта си. Ако в близост не работеха двете огромни турбини на Боинга, Данило беше обречен. Насочващата система на Бук потърси отново и намери топлина в стратосферата. От двата налични обекта, съгласно заложената програма, тя избра този, който беше по-голям – Боинг 777.

Малкият Уле за пръв път се качваше в самолет. Мама и тате заедно с него решиха да отидат на почивка в Малайзия. Да оставят зад себе си дъждовното и студено амстердамско лято и да отидат на слънчевите екзотични плажове, за които Иван Петренко – украинският диспечер, толкова мечтаеше. Таткото на Уле не беше олигарх. Той работеше в болницата за социално слаби в Амстердам. От две години не беше взимал отпуска. В момента, в който двете ракети разкъсаха тялото на Боинга, Уле беше заспал кротко, както и надлежи на еднотригодишно момченце, сгушен в прегръдката на Мама. Той стискаше в ръчички пухена играчка Панда. Много харесваше пандите.

След три дни специалист от международната комисия за разследване на аварията в търсене на черните кутии на Боинга намери откъсната малка ръчичка, все още стискаща опърлена пухена играчка – Панда. Телата на Мама, Татко и Уле бяха разкъсани на хиляди парченца и разпилени над територия от десетки квадратни километри. Нямаше вече начин те да бъдат събрани заедно. Международният специалист професионално отмести поглед. Все пак той търсеше черни кутии. Целият свят искаше да знае какво се е случило с полет МН17. Целият свят търсеше виновен.