Защо ГЕРБ запазва политическата си хегемония?

Антоний Тодоров,  Antoniytodorov.wordpress.com

.

Ако този въпрос бъде зададен на лидерите на ГЕРБ [1], няма съмнение за отговора им – ще последва водопад от самохвалство. Една от причините за такава очаквана реакция е, че те си представят политическата борба като футболен мач – очаква се да спечели по-добрият. Разликата, обаче, е съществена. Във футбола резултатът зависи от играчите на терена (е, на терена е и съдията и понякога той има решаващата дума). Резултатът не зависи от това, колко силно викат феновете по трибуните. В политиката „мачът“ зависи от именно от това, колко са активни феновете, а не от това, кой колко добре играе. Дори и да предположим, че добрата игра стимулира феновете, изборите се решават от активното мнозинство, което много често е относително, а не абсолютно. Макар ГЕРБ да излезе първа политическа сила на всички избори от 2007 г. насам, партията никога не е постигала абсолютно мнозинство, нито в гласове, нито в места в парламента.

Нека погледнем към числата. На политическия хоризонт ГЕРБ се появи през 2007 г. с участието си на европейските избори и получи 420 001 гласа. Последваха поредица успешни избори: 596 631 гласа на общинските избори през 2007 г., 1 678 641 гласа на парламентарните избори през 2009 г. След това тенденцията се обръща – ГЕРБ остават начело, но с по-малко получени на изборите гласове: на президентските избори през 2011 (1-ви тур) те са 1 349 380, на извънредните парламентарни избори през 2013 г. са 1 081 605, на европейските избори през 2014 г. – 680 838. Вярно, става дума за различни избори и резултатите от тях трудно могат да бъдат подредени в една обща редица, но тенденцията се очертава така: възход на подкрепата през 2007-2009, спад на подкрепата след това. Не мога да гадая, какво ще се случи, но дори и числата на последните социологически проучвания показват, че ГЕРБ имат в момента преднина в подкрепата на избирателите, но не и мнозинство.

Все пак ГЕРБ имат и сериозно присъствие в институциите. През 2011-2013 г. негови представители формират еднопартийното правителство, заемат президентската позиция, имат значително присъствие в местната власт: през 2011 г. има 1600 общински съветници (990 през 2007 г.), най-малко 86 кмета на общини (40 през 2007 г.), от които областните кметове са 15 (10 през 2007 г.). Тук прогресията е видима – макар общата електорална подкрепа за 2007-2011 г. да е намаляла, политическите позиции на партията се увеличават.

Партията на Бойко Борисов – партия за всички

ГЕРБ се появиха като типичен лидерски проект на Бойко Борисов, който направи забележителна политическа кариера от телохранител на висши държавни мъже (Тодор Живков, Симеон Сакскобургготски) до главен секретар на МВР (2001-2005), кмет на София (2005-2009), министър председател (2009-2013). Политическата партия ГЕРБ е изградена йерархично, като според устава й Националното събрание (свиквано най-малко веднъж на 4 години) избира за мандата си 11-членна Изпълнителна комисия. В сравнение с повечето други масови партии (БСП, ДПС, СДС) ГЕРБ имат централизирана структура – властта е съсредоточена в изпълнителната комисия, няма орган като националния съвет на БСП или СДС, който да контролира изпълнителното тяло и е между него и националния конгрес или събрание. Най-важните решения в ГЕРБ се взимат от лидера – Бойко Борисов, което като практика съществува и в други политически партии изградени на персоналистки принцип.

Показателно е, обаче, че ГЕРБ увеличава членовете си от 22 000 през 2009 г. на повече от 71 000 през 2012 г.[2] Присъствието на организацията на партията е вече повсеместно, като трябва да се отбележи, че в повечето случаи организационните ядра на бъдещата партия в различните общини са съставени от бивши военни или полицаи. Така е обяснимо, защо в една сравнително многобройна партия спазването на йерархията е преобладаващ стил на партийния живот. Става въпрос за разпространил се етос на вътрешните отношения, който изисква да се следва лидера, независимо от това, дали е прав или не. Стилът на едноличното решение е показателен за ГЕРБ – лидерът има последната дума. Но това не значи, че партията е монолитна, защото нейната разнородност пречи. Възможни са всякакви „своеволия“ на отделни партийни равнища, но при нужда те бързо биват ликвидирани и виновните понасят отговорност.

С появата си ГЕРБ се позиционира в център-дясното пространство, като побърза да получи признание и от ЕНП (това бързо признание, въпреки неудоволствието на дотогавашните български членове в ЕНП като СДС и ДСБ, е типично за тази европейска партия, която приема всеки кандидат, имащ потенциал да печели избори[3]). Но дори тази политическа идентичност беше направена някак си прагматично, без особен ентусиазъм. Разбира се с присъщите на българския политически живот комични ситуации, като заявлението на Бойко Борисов, че е потомствен антикомунист, защото дядо му „е бил убит от комунистите“ (http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/02/01/2232806_edno_naum_boiko_borisov_si_spomnia_za_svoia_diado_v/).[4] Ако вникнем повече в партийната програма на ГЕРБ, ще се убедим, че тя възпроизвежда много идеи от европейската християндемокрация, но също е и компилация на десни и леви идеи. Като политически профил ГЕРБ е продължение на НДСВ – по същество центристка партия без ярка идентификация наляво или надясно с популистки дискурс. Последното тук разбирам най-вече като противопоставяне между „обикновените хора“ и „корумпираните елити“ (иначе популизъм най-често се употребява в отрицателен, критичен смисъл).

Като продължение на НДСВ новата партия зае специфично място сред българските избиратели. Профилът им е в буквалния смисъл на думата „среден“ – трудно се забелязват някакви специфични отличителни черти, като например преобладаване на определена социално-професионална, възрастова, религиозна или етническа група. Средният избирател на ГЕРБ е „средният гражданин“. Като идеологически самоидентификации по класическата скала ляво-дясно, избирателите на ГЕРБ се разпределят равномерно по цялото пространство, без да заемат по-видима позиция.Още през 2009 г. изследване на „Алфа рисърч“ показва, че „привържениците на ГЕРБ се открояват не само с разнороден социален профил но и със значителна политическа хетерогенност“. (http://www.vesti.bg/bulgaria/obshtestvo/koj-glasuva-za-gerb-2233731)

Трите таблици по-долу, резултат от изследване на „Сова-Харис“ от април 2013 г. по поръчка на проекта на НБУ “Качество на демокрацията в България“, показва тази картина на средния избирател на ГЕРБ по образование, възраст и социален статус.

Образование

.

Социален статус

.

Възраст

.

Привържениците на ГЕРБ имат средния профил на националния електорат с малки изключения, те присъстват по-слабо сред по-ниско образованите категории и сред най-възрастните (пенсионерите), преобладават относително сред служителите и чиновниците. Но такива особености не са много ярко видими, за разлика, например, от електоратите на други две масови партии като БСП и ДПС. Накратко, избирателите на ГЕРБ представляват почти съответстваща извадка на целия избирателен корпус.

Така ГЕРБ не е специфично партия на работниците или собствениците, на гражданите или селяните, на образованите или на безработните. Тя, по своя социален профил, изглежда „партия на всички“, което значи и партия на никой поотделно. Типична catch-all [5] партия, без специфичен социален профил и социален апел. За разлика от християндемократическите партии, например, тук липсва всякакво позоваване на религията, няма и специфична връзка с православната църква. Партия на „средния човек“, който няма дълготрайни политически привързаности или ясни политически идеи, но е склонен да подкрепи „себеподобни“, които са успели някак си да се издигнат над средното равнище и по този начин да изпъкнат напред.

Донякъде именно това е една от причините за продължаващата политическа хегемония на ГЕРБ, която може да продължи дотогава, докато някой друг със същия профил не предложи нещо ново на уморената публика. Подобни характеристики има и партията на Берлускони в Италия, поне докато беше управляваща. Но за подобни характеристики се сещаме и когато трябва да обясним, защо в Япония продължава хегемонията на Либерално-демократичната партия. Става дума за партии, които представляват „извадка“ на цялото общество.

Слаби опоненти, слаби конкуренти

Но не само собствените характеристики на ГЕРБ обясняват политическата им хегемония. Друго възможно обяснение е състоянието на техните опоненти, както и наличието на алтернатива, която да бъде възприета като различна или заместваща. Когато бунтовете и протестите от февруари 2013 г. предизвикаха оставката на правителството на Бойко Борисов, мнозина очакваха, че на предсрочните избори през май ГЕРБ ще понесе катастрофална загуба, а тогавашната опозиция и най-вече БСП ще се възползва значително от това. Това не се случи. Наистина, ГЕРБ загуби през 2014 г. почти 600 000 избиратели в сравнение с 2009 г., но остана първа по брой на получените гласове. Основният им опонент – БСП – получи почти 200 000 гласа повече от 2009 г., но остана втора. Защото не успя да убеди достатъчно избиратели, че е действителна алтернатива на ГЕРБ, нещо много по-различно.

Така новото (вече старо и в оставка) правителство, съставено мъчително от БСП и ДПС при един парламент със също толкова мъчително поддържан кворум (най-вече с помощта на „Атака“), не успя да покаже, че е алтернативно на предишното правителство на ГЕРБ. Наистина, престанаха такива практики като масовото подслушване, показните арести, нападките срещу съда и лекарите, дори и типичното за онова правителство самохвалство. От друга страна правителството на БСП и ДПС започна с истински фал-старт като предложи за председател на ДАНС Делян Пеевски. Вълната от протести, последвала това иначе бързо оттеглено назначение, не позволи правителството да работи спокойно, нито да реализира някакъв по-мащабен и по-видим реформаторски проект. Казано накратко, някои неща бяха поправени, но други бяха значително влошени, България от юли 2014 г. не се различава много от състоянието си през юли 2013 г.

Така се очертава парадоксалната ситуация ГЕРБ отново да излезе начело по брой на подадените на извънредните избори на 5 октомври гласове. Парадоксална, защото за изтеклата година нищо съществено не се промени и у ГЕРБ – същият лидер, същата партийна структура, старите министри като депутати. Е, Симеон Дянков не е „на линия“, но заема влиятелен пост в руската ВТБ (не само руска) [6], а Искра Фидосова набързо е забравена, както и знаменитото „тефтерче“ на Филип Златанов [7], да не говорим за „случая Николай Кокинов“ [8] или за знаменития телефонен разговор за Мишо Бирата [9]. Някои напуснаха ГЕРБ, като бившият министър Мирослав Найденов или няколкото депутати, които осигуриха парламентарна група на все още непарламентарната „България без цензура“ на Николай Бареков. Всичко това, обаче, едва ли може да се смята като значително подобряване на публичния образ на ГЕРБ. Той се подобри само относително, в сравнение с образа на опонентите им.

Въпросът може да бъде зададен и иначе – какво се промени в ГЕРБ, тяхната политика, тяхното разбиране за обществото и бъдещето през тази една година в опозиция? Обикновено партиите използват пребиваването си в опозиция, за да се реформират. Реформираха ли се ГЕРБ? Един възможен отговор даде самият лидер Бойко Борисов в „Панорама“ от 18 юли – на въпроса на Бойко Василев, какво промени лично в него тази година, отговорът беше ни повече, ни по-малко: „Ами станах по-добър“. Какво повече да се добави?

Новото – ГЕРБ сериозно заговориха за възможна коалиция с Реформаторския блок. Доскоро лайтмотивът на лидерът Борисов беше, че ГЕРБ (отново) ще управляват сами, или изобщо няма да влизат в управлението. Но това може също да мине като поредното публично заявление, което скоро може да бъде забравено [10]. И все пак ГЕРБ вече са пред необходимостта да говорят за съюзници, РБ изглежда най-логичен, поне така излиза при честите позовавания на принадлежността на двете партии към европейското семейство на ЕНП. Ако оставим настрана това, че такава прегръдка може да ликвидира реформаторите като възможна алтернатива, „отварянето“ на ГЕРБ е новост – позицията на самотен единак, който винаги „бие на изборите“, вече не изглежда толкова желана. Защото така и отговорността е единична, не може да се сподели с друг.

Но именно невъзможността на реформаторите да се представят като истинска алтернатива, включително на ГЕРБ, налива подкрепа за Бойко Борисов и поддържа неговата политическа хегемония. Това е третата причина. В толкова много обсъжданото център-дясно пространство, което и без това е силно населено (ГЕРБ, ДСБ, СДС и „България на гражданите“), засега алтернатива няма. Съперниците на ГЕРБ могат да му станат съюзници, което отново ще подсили политическата хегемония на партията на Бойко Борисов. Колкото до новия политически проект „България без цензура“, той е алтернатива само на думи, още повече, че според мнозина социолози тази нова партия набира електоралната си подкрепа главно за сметка на ГЕРБ. ББЦ замести „Ред, законност и справедливост“ на Яне Янев, който първоначално искаше да уволни Бойко Борисов, но после се захвана да го подкрепя в парламента. ГЕРБ остава хегемон, защото никой не го оспорва на собствения му терен, поне засега.

Построеното от Борисов и добавеното от Орешарски

Разбира се, от ГЕРБ биха отвърнали, че основната причина за тяхната политическа хегемония е свършеното от правителството им през 2009-2013 г. Най-вече в положителния баланс това са построените пътища и магистрали, софийското метро (втория лъч) и южната дъга на околовръстното шосе, зала „Армеец“. Днес Бойко Борисов добавя и финансовата стабилност, ниския бюджетен дефицит, режима на строги икономии в държавните разходи. Е, това беше налично и през февруари 2013 г., което не попречи правителството му да подаде оставка под натиска на протестите. Тогава? Очевидно е, че част от публиката одобрява направеното и е склонна да прости редица прегрешения (като подслушванията и показните арести): магистралите се ползват от мнозина, подслушвани и показно арестувани са малцина. Ситуацията е класическа.

Но малко се дискутира, например, че приоритетът на магистралите може би остави в разруха железниците, че направеното за софиянци и за тяхното придвижване до морето може би остави в нищета северозападна България (Дунав мост 2 още не достъпен по магистрала, нито с модерна железница), режимът на строги икономии е, вероятно, една от причините за февруарските протести през 2013 г., а финансовата стабилност е много повече резултат от валутния борд, отколкото от целенасочени действия на правителството на ГЕРБ (и неговия финансов министър Симеон Дянков). Колко съществено се промени българското общество за времето на управлението на ГЕРБ: колко намаля безработицата, особено сред младежта, как се подобри здравеопазването и работата на НЗОК, стана ли по-добро средното образование, намаля ли корупцията, сви ли се сенчестата икономика, подобри ли се интеграцията на ромите, намаляха ли социалните неравенства, намаляха ли фалитите на малки и средни предприятия, ограничена ли беше властта на икономическите монополисти? Дори най-пламенните поддръжници на ГЕРБ не биха отговорили положително на всичките тези въпроси.

Може да се възрази, че и предишните правителства не са постигнали много в тези области. Тогава просто ГЕРБ управлява като всички останали и няма особена причина за самопохвала. Само че за първи път правителството на Бойко Борисов управлява през целия си мандат страна, която е членка на ЕС и има достъп до структурните фондове. При това с публична администрация, която вече беше натрупала макар и скромен опит в тази насока след 2007 г. Инфраструктурните проекти до голяма степен са резултат от това ново за България положение. Защото като цяло, вероятно и вследствие на кризата, публичните ресурси на България не са отбелязали голям ръст през онзи период.

Разбира се всичко това е история. Днес може да се каже, че отиващото си правителство направи за политическата хегемония на ГЕРБ много повече, отколкото можем да си представим. Неуспехът в толкова очакваната нормализация и толкова очакваните реформи (за съжаление имаше известно свръхочакване от това правителство) поднася на тепсия пореден електорален успех за ГЕРБ. Така че няма новина – Бойко Борисов се завръща на бял кон без да има особена заслуга за това и дори напротив, въпреки стореното от неговото правителство. [11]

Практическият въпрос е, колко дълго хегемонията на ГЕРБ може да продължи. Силвио Берлускони извоюва три мандата: 1994-1998, 2001-2006 и 2008-2011 или общо 12 години начело на правителството. Дали Бойко Борисов ще повтори или подобри този своеобразен рекорд в историята на европейските демокрации, предстои да видим. Това, обаче, зависи не толкова от него, колкото от другите, включително от избирателите. Макар днес мнозина да не виждат алтернатива или да смятат, че ГЕРБ са по-добрите, има и добра новина от последната година: всички политици вече знаят, че избирателите са в състояние по всяко време да прекъснат управлението им. Дано и двете страни са научили донякъде този урок.

––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Граждани за европейско развитие на България.

[2] B. „Труд”, 26 март 2009 г. и 12 ноември 2012 г.

[3] ЕНП прие бързо и без колебание ФИДЕС на Виктор Орбан в Унгария, въпреки че тази партия преди това беше член на Либералния алианс.

[4] Бившият дипломат и висш ръководител в ДС Любен Гоцев обяснява: „Всички знаят, че навремето Бойко Борисов е напуснал службите, защото е бил член на БКП и е искал да си остане такъв.“

[5] Т.е. всеобхватна, насочена към всички, партия.

[6] През юни 2014 г. Симеон Дянков е избран за независим член на руската държавна банка „Внешторгбанк“ (ВТБ), която държи 30% от акциите на КТБ

[7] Става дума да откритото от следователите тефтерче с лични записки на бившия ръководител на комисията за борбата с конфликта на интереси Филип Златанов, от които става ясно, че е следвал политически указания от страна на висши политици. Подозренията падат най-вече върху бившата председателка на комисията по правни въпроси към 41-то НС Искра Фидосова. Тя подава оставката си като народен представител през юли 2013 г.[8] Бившият градски прокурор на София Николай Кокинов е отстранен от длъжност от съда заради изтекли разговори от април 2013 г. между него, Бойко Борисов и бившия земеделски министър Мирослав Найденов, откъдето става ясно, че Кокинов споделя информация по водени следствени дела, което се смята за драстично нарушение.

[9] Става дума за изтеклите през януари 2011 г.  записи на разговор на Бойко Борисов, който според прокуратурата го уличава, че е попречил на митническата проверка срещу пивоварната „Леденика“, собственост на покойния бизнесмен Михаил Михов (Мишо Бирата)

[10] Както заявлението от септември 2007 г.: „Нямам никакво желание, никакви амбиции да ставам премиер“, направено в предаването на „Коритаров live“ на Нова телевизия

[11] Вж. последното изследване на Центъра за анализи и маркетинг на Юлий Павлов.

.