Д-р Сотирис Теохаридис: Това, което съм, ми го е дала България

Нашият свят трябва да обмисли отново човека, казва кипърският философ

.
Сотирис Теохаридис е доктор на философските науки. Роден е през 1968 г. в Кипър. Печели стипендия за обучение в България и завършва философския факултет на Софийския университет. Защитава дисертация в катедра „Логика, етика и естетика“ при проф. Кирил Нешев, където работи като негов асистент. Преподавал е социални науки и антропология в Кипърския държавен университет. В момента е декан на факултета по социални и хуманитарни науки на Frederick University – Кипър.

Интервю на Светла Василева, Сhara.blog.bg

– Кой е Сотирис Теохаридис, извън написаното във визитката?

– Роден съм в едно село до Никозия и там съм живял първите шест години до 1974 г., когато стана превратът. На 14 август беше втората фаза на турската офанзива, когато аз станах бежанец в собствената си страна и до днес се чувствам такъв, независимо, че живея там. Когато се случи това, бяхме три деца и майка ми; баща ми участваше в боевете. Ние тръгнахме да бягаме. По чехли. Нито къщата си можехме да носим със себе си, нито нищо. Опитвахме сe да си спасим живота. Бяха тежки години, нямаше какво да се яде. Не мога да кажа, че съм имал детство, покрай трагичните събития в Кипър. С всеки изминат ден обаче нещата се подобряваха. Беше бедно, но имаше надежда.
Когато дойдох в София, имах късмет да съм ученик на проф. Кирил Нешев. Този българин ме накара да уважавам моята култура и онова, което съм – кипърски грък, и от друга страна, ме накара да отворя очи за българската култура. Отначало докрай той ми беше учител, но не само заради това, че ме обучаваше, а и заради това, че ме направи човек. Не искам да преувеличавам, но това, което съм, ми го е дала България, приятелите, хората тук, учителите ми. Това, че по някакъв начин имам професия, го дължа на България. Много съм благодарен на българския народ, защото това, което получих, съм го получил покрай труда на този народ.
Надявам се да събера сили и кураж да напиша книга, чието заглавие ще бъде: „Защо пък да не съм българин“ – опитвайки се да кажа, че да си българин не е порок, да си беден, не е порок, с което да споделя моя опит в България по времето на социализма и след това. Кипърците, гърците и българите трябва да спрем да се правим на французи, на американци или на англичани. Всяка култура има какво да даде, но аз, колкото и да си кривя душата, не мога да стана швейцарец. Обичам шопската салата, обичам ракията, обичам да почерпя, не мога да си деля сметката, особено когато има жени. Трябва отново да се отворим за нашата традиция, за нейния ритъм, да стигнем отново до самопознание и да се опитаме да правим онова, което можем добре. Това е някакъв вид спасение. Ако мразим себе си, какво можем да създадем или направим?

– Вие често идвате тук. Каква е България, особено напоследък?

– Много ми е трудно, особено като идвам след промените. Не мога да приема преди, когато съм бил например в Триград или в Провадия, всичко да е подредено и да виждам възрастните хора как живеят спокойно и без да се притесняват. Не са богати, но имат основните неща и уважението. Виждам и тук, че вече изчезват тия неща. При нас да не говорим. Има добре гледани деца, които не уважават никого. Това много ме боли, особено като виждам деца и възрастни хора да не са добре. Или пък руините, в които са превърнати селата. За сметка на това имаме казина и „МакДоналдс“. Мъчно ми е за България, мъчно ми е за това, което става, но мисля, че българският народ е издръжлив и ще се справи.

– Това е емоционално усещане.

– Да, защото ние, кипърците, много сме се изнежили, както и гърците, и правим депресии. Едно време говорихме за отчуждение, но мисля, че вече всички сме бежанци. Дори да няма окупация, ние сме окупирани по друг начин, нещо като съвременни роби. Но има една голяма разлика. Съвременният роб не осъзнава, че е роб. Ние мислим, че чрез нашия труд, ако работим на едно място, на второ, на трето – ще се освободим. Няма да се освободим. Сега и в България, и в Кипър след всички тия кризи нещата не изглеждат добре. Светът се превръща в голямо гето. Хората вършат някаква работа почти без пари, защото се страхуват да не загубят и нея.

– Този страх се нагнетява всекидневно през медийните канали, които те карат да си мислиш – добре, че съм жив.

– Да, в това ни убеждават всеки ден: ако не сторите каквото ви казваме, може да ви направим и по-лоши неща. Надеждата, ако има такава, ще дойде от хората, които живеят в негатива, извън информационното общество, извън обществото дори – мизерстват, нямат работа. Вие ще кажете – те са толкова зле, че няма да имат сила да направят нещо, но може пък да я намерят, защото няма какво да губят. Аз се страхувам, защото има какво да загубя, цигарата си, кафето си, колата си…

– Материалните неща.

– Да. Така че надеждата ще дойде от хора, които живеят в негатива на света, а не от тези, които са в позитива на снимките. Те ще са случайни хора. Това няма да е елитът. Нито нашият, нито вашият. Един елит трябва да е отговорен, морален, да има грижата за народа си, за другостта. Но това са много високи букви. Вече го няма това нещо. Елитът се интересува от материалното. 40 години минаха от окупацията в Кипър и покрай нея никой не се сеща за тези неща. Създаде се една култура на мълчанието и един кипърски народ без воля (а нямаш ли воля, не си народ), интересуващ се само от някакви материални блага, от себе си, от семейството, близките, няма национално съзнание, няма патриотизъм.

– Патриотизъм има, когато има общност, а то общност няма, в България поне.

– Да, бяха приложени няколко неща, не само в Кипър, в България, а и на други места. Ако искат просто да те съсипят като човек, вземат ти собствеността и готово. Това обаче е най-малкото. Като ти унищожат историята, като ти измислят една нова история, като ти съсипят традицията, културата, като ти напудрят образованието – нищо не остава. Това, което ни обещава системата, ако можем да го получим, разбира се, е малко по-голям телевизор, някаква по-хубава кола, фирмени дрехи и вечер, ако можем да си позволим, да отидем в клуб, да ни видят, че имаме някакъв лайф стайл, ако ни и снимат – значи сме част от „елита“ – и по този начин съществуваме. Колкото повече ни показват телевизията или списанията, толкова повече съществуваме. Интересуваме се от образа си, от снимката си, от позитива.
Никос Казандзакис в автобиографичната си книга разказва една случка от Богородица (15 август) в Крит, когато очакват да прибират реколтата, но вали дъжд и съсипва всичко. Той отива при баща си и му казва: „Татко, всичко ни е взето. Водата всичко взе“. Баща му отговаря: „Не, нас не ни е взела. Ние още сме тук. Щом сме живи, има надежда“. Тогава хората са ценили щастието, но сега е друга епоха. Ние нямаме духовност, нямаме образование, нямаме култура, нямаме нищо. Чувстваме се живи, когато и колкото повече консумираме.

– Какво му липсва на нашия свят? Някои биха казали – пари, други – смисъл, трети – удържаща сила – било то религия, закон или морал?

– Ще го кажа по-общо, имайки предвид ХVІІІ-ХХ век, както и че сега сме ХХІ век. Ние създадохме светове, направихме много открития, но в нашия проект за света забравихме самия човек. Нашият свят трябва да обмисли отново човека. Ние правим революции, за да променим света. Нека направим революция, преоткривайки човека. Нека се замислим как възприемаме себе си и как възприемаме другостта. Според мен човекът е немислим, без да мисли другия човек. Там е смисълът.

– Колко хора са стигнали до това, да мислят другия като себе си?

– Малко. Спасението на душата и да вървим към другия идва с образованието. Има надежда, но не със сегашното образование. В него го няма човека. Там има резултати, числа, факти.

– Знаете ли, че в България вече има неграмотни?

– Аз преди се впечатлявах от това, че там, където ме канеха българи на гости, имаше библиотека с книги, но не за декорация, правя сравнение с Кипър, където новобогаташите, които не са чели и няма да четат, си правят библиотеки и според размерите им, интериора и цвета на стените поръчват съответните книги. Никой не иска да има образовани хора. Системата успява, когато ние не мислим. Аз искам всеки да мисли с главата си. Ние обаче не си правим труда. Ние искаме така наречените професионалисти да мислят вместо нас, експерти, които викаме от чужбина и им плащаме.

– Дочакахме ли варварите, за които писа гръцкият поет Кавафис?

– Да, те са тук. И всеки има в себе си варварството. Би било добре да го премахнем. Знам, че звучи утопично, но поне малко да го ограничим в нас, за да можем да се отворим към другия.

– Имах предвид не личностното ниво, а нашествието на глобализацията.

– Да. Ние позволихме това с надеждата, че всеки ще се спасява индивидуално. Няма индивидуално спасение, има колективно. Всеки човек като съвкупност от субективности е поробен по различни начини – от средствата за масова информация, създали медийния човек, от заемите, превръщащи го в длъжник, от застрахователите, гарантиращи му сигурност, от представителната демокрация, която е много меланхолична и всъщност не е демокрация. Нашите общества са се превърнали в затвори. Обществото ни е проекция на затвор, а това са форми на поробената ни субективност, но в същото време в тях е и нашето спасение. Мисля, че има надежда, докато съществуват хора, които задават въпроса „защо“. Защо това се случва? Така че пак ще стигнем до философията, която не вреди толкова на здравето, както се опитват да ни убедят, но пък вреди на системата. Покрай глобализацията това се внушава – няма нужда от философия, от хуманитаристика. Не се търсят хора, които да разсъждават, защото те са опасни.

– Вие сте ляв човек. Има ли шанс лявото?

– Това ляво, което е сега, всъщност не е ляво. Едно е да си ляв на думи, друго е да си ляв в действията си. Иначе е хубаво да кажеш, че си ляв, защото това е свещен образ на хора, мислещи за другия.

(Със съкращение)