Днес, 25 години след началото на демокрацията, българите живеят по-зле, по-несигурни са за утрешния ден, измират демографски, търпят етническа криминална престъпност, не виждат перспектива…
И се появява вечният шопски въпрос: оти ги ручахме жабетата?
Чели ли сте повестта на Габриел Гарсия Маркес „Няма кой да пише на полковника“? Препоръчвам. Една история за самотата в края на живота. Не знам дали е гениална, лично аз харесвам далеч не всичко на Маркес, хеле пък на Паулу Куелю – от него нищо не харесвам, ама нейсе, сега няма да си говорим за литература.
Времето не е за книги.
Времето ни е барутно.
Уви, някои пребивават в блажената илюзия, че времето ни не е барутно. А трябва да се отърсят от тази си илюзия. И времето, ако наистина все още не е съвсем барутно, вече трябва да стане. Българите просто нямат друг изход.
Времето ни трябва да бъде барутно, защото ето откъс от една вчерашна новина, на 21 август 2014 г. – в същия този „И това в 21-ви век?!“, както обичат да се изразяват наивните глупчовци, които все още, по липса на информираност, на време и желание за мислене вярват в „прекрасния нов свят“ (да използваме заглавието на Хъксли, като сме я подкарали на литературни аналогии) в този наш прекрасен нов 21-ви век.
И така, какво се случва в прекрасния нов 21-ви век в България, след 25 години демокрация?
Ето какво, цитирам новинарски сайт:
„Нагли крадци системно обират трудноподвижен човек и то почти пред очите му. Ужасяващата история е от станалото нарицателно за битовите кражби врачанско село Малорад. Жертвата на апашите е бивш офицер от Българската армия, съобщава Нова телевизия. Човекът е подлаган на системен тормоз от престъпна банда, която по няколко пъти на месец обира дома му. Крадците разбиват вратите през нощта, докато трудноподвижният човек стои заключен в една от стаите и слуша, без да може да направи нищо. Едва сдържаните мъжки сълзи в очите на пенсионирания подполковник и виновният поглед на кучето са лаконична илюстрация на това, което се случва. Само за последния месец къщата е обирана 4 пъти – тоест по веднъж на седмица.
Вътре е влизано многократно – разбивано и крадено. Според местните подполковникът е съхранил живота си, благодарение на това, че се е скривал в една от стаите. Там чувал как се чука и разбива, но не смеел да издаде гък заради страха от физическа саморазправа. В един от случаите наглите бандити напълнили седем чувала с метални предмети, но ги оставили в двора, докато намерят с какво да ги отнесат. Възрастният мъж извикал полиция, но служителите на реда му обяснили, че щом вещите са в двора, не може да се говори за кражба и престъпление няма…“
Както виждаме, журналистите също се държат като овце – подобно на подполковника. Той все пак има някакво оправдание – страхува се живота си. Макар, че думите „офицер“, пък макар и от запаса, и „страхува се за живота си“ не се връзват.
Но хората са различни, има и различни офицери.
Обаче журналистите?
Защо журналистите не дадат най-простичката, най-елементарната информация, която да ни ориентира в случката: защо не посочат етноса на извършителите?
В България живеят много етноси, нали така?
Може престъпниците, от които явно и полицията и прокуратурата са се напикали от страх, щом смятат, че някой да ти влезе в двора и да приготви имуществото ти за изнасяне, не е престъпление – може тези престъпници да са българи, цигани, турци, власи, гагаузи, каракачани, араби, африкански негри, китайци (в България живеят 2 хиляди китайци), англичани (ако все още са останали) или всякакви други?
И към всеки етнос трябва да се подхожда индивидуално, с отчитане на неговата специфика, култура и обичаи, нали така? Азбучна истина, нали така?
Може пък в България да има етнос, в чиято специфика, култура и обичаи да влиза краденето на желязо? Всякакви ги има…
Но журналистите дума не обелват за етноса на престъпниците. А всъщност това е най-важната им характеристика, от която трябва да се започне, за да се предотвратяват за в бъдеще такива престъпления. Когато се знае етноса на престъпниците, тогава и обществото може да си изработи адекватна реакция, да вземе подходящи мерки, правоохранителните органи да бъдат много по-ефективни.
Но журналистите си мълчат за тази важна информация.
Подполковникът се страхува за живота си – което е разбираемо, макар, че на негово място би трябвало да се снабди ЗАКОННО с пистолет и да застреля, пак ЗАКОННО, престъпниците, които нахлуват в дома му.
От какво толкова го е страх? В затвора, ако го вкарат там, ще му дават по 3 пъти храна на ден и ще бъде под покрив. Ама няма да го вкарат, понеже е инвалид. Не съм чул инвалид да е вкаран в затвора. Най-много да го вкарат в затворническа болница – и там пак ще си живее по-добре.
Да, по-добре ще си живее човекът в затвора, в сравнение със скотския живот, на който са го подложили държавата България (която вече 25 години е демократична, да не забравяме това), прокуратурата в България (която не смята за необходимо да се самосезира – явно ние имаме най-хуманната и толерантна прокуратура в света!), полицията на България (тия пък вече може да се борят за титлата „Българската полиция – най-дрисливата полиция в света“, щом стане дума за етническа престъпност)…
Но журналистите от какво се страхуват?
Никой няма да ги заколи посред нощ, ако кажат етноса на извършителите.
Най-много да ги уволнят.
Но един журналист, ако се страхува от уволнение и затова прикрива истината или част от истината, не е никакъв журналист, а мръсна подлога за информационни екскременти. С други думи – за информационни лайна. В която подлога някой, обикновено в съучастие с „протестъри“ и „неправителствени организации“, изхожда голямата си нужда от такава „информация“, каквато на него му е нужно, за да изкарва българите „расисти“, „нетолерантни“ и „…фоби“. Без значение какви „фоби“, важното е българите да бъдат изкарани всякакви възможни „фоби“, за да им бъде внушено чувство за вина, та когато следващия път престъпници от неизвестен за журналистите, кой знае защо, етнически произход нахлуят в дома им, за да изнасят от него онова, което им хареса – да не се съпротивляват. Да се свират в последната си заключена стая и да треперят да не би бандитите с неустановен от журналистите, кой знае защо, етнически произход, да нахлуят и в нея и да не би да ги убия).
Ех, подполковник… Правилно си останал „под“. Не само за полковник, ти и за под-офицер не ставаш, щом все още не си застрелял поне два-трима бандита, които нахлуват в дома ти. А България се е надявала да я защитаваш. Ти себе си не можеш, та нея си щял да защитиш…
Както и България напразно се надява на такива журналисти да ѝ дават правдива и точна информация за онова, което се случва. От информационни подлоги, където някой си изхожда необходимата му „информация“, и от мръсни медийни пачаври, с които някой грижливо изтрива онази информация, която не му изнася – не може да се очаква нито правдива, нито точна информация. От тях може да се очаква само това – да бъдат подлоги и пачаври. Нищо, че по екраните са зализани, в ефира са със тренирани и школувани гласчета, а във вестниците и сайтовете криво-ляво знаят правописа. Пак си остават подлоги и пачаври, щом укриват такава важна информация като етническия произход на престъпниците.
А ние просто трябва да разберем, че когато някой нахлуе в дома ни, за да ни граби, а може би и убива – просто трябва да го застреляме. ЗАКОННО, разбира се, в пределите на неизбежната самоотбрана. С напълно ЗАКОННО притежавано оръжие, придобито именно затова: за целите на неизбежната самоотбрана.
Ако се надяваме на хуманната ни и толерантна прокуратура, която здраво мижи, за да не би случайно да се самосезира, и на нааканата ни полиция, според която не било престъпление някой да нахлуе в дома ти и да приготви вещите ти за изнасяне – ще си останем като подполковника: заключени в последната стая и да се молим да не би бандитите с неизвестен за журналягите етнически произход да се сетят да разбият и нейната врата.
И да разберем това, което, да се надяваме, че и подполковникът вече е разбрал: такива бандити, независимо от неизвестния им етнически произход, трябва да бъдат посрещани не със затворена, а с широко отворена врата. През която да се стреля по тях и да бъдат застрелвани не като кучета (кученцата са напълно невинни и няма защо да бъдат застрелвани, пък дори и в поговорки), а като бандити, които подлежат на застрелване – напълно ЗАКОННО, разбира се, и с напълно ЗАКОННО притежавано оръжие.
Защото случаят с този подполковник показа недвусмислено едно нещо, независимо дали то ни харесва или не.
Живеем в барутно време.
Любомир Чолаков
Ще ви разкажа една история. Веднъж ми дойде на гости току що пристигнал имигрант от Русия. Разговорихме се и естествено разговора се отнесе на това как той вижда Американския живот. Той каза, че най голямо впечетление му е направило липсата на огради, метални врати и сложни заключващи системи по къщите. Неговия извод беше, че Американците са много добри и дисциплинирани хора и очевидно тук не стават много престъпление от сорта на кражби и грабежи, толкова характерни за пост социалистческите демокрации.
Аз не казах нищо а просто го поканих да ме придружи до спалнята ни. Там отворих пред него оръжейния шкаф на семейството където държим моята и на жена ми двуцевки, отбранителен револвер 45 калибър и един мощен двуцевен пистолет с мускетно зареждане който купих просто за развлечение. Казах му „Драги, това са легални и регистрирани оръжия. Нашето семейство притежава по малко ръжия от семействата на средните американци. Това тук са и оградата на къщата ми и железните и врати. Тук в Америка има много апаши и престъпници от всякакъв вид. Но те всички са наясно, че влязат ли някъде вероятността да ги посрещне изстрел в главата е деветдесет процента. Колкото и да са луди глави тази мисъл е отрезвяващата. Затова тук в нашия квартал сме имали само един случай на посягане на чужда собственност за миналата година. В къщата където се е случило е имало една баба. Двама афро американци се опитали да влезнат в къщата и. Бабата гръмнала единия в крака а другия беше задържан от полицейско куче десет минути в последствие. Полицията пристига за три минути извикана от друг съсед. Цялата случка се показва по телевизията вечерта и етноса на апапите е ясно видим на телевизионните екрани.“ И това което ви разказах приятели са житейски факти от ежедневието на Американската демокрация. Който и а очи да гледа и който и а уши да слуша!