Интервю на Добринка Корчева, в. „Шоу“*
.
Катя Донкова – Зартова е родена през 1968 г. в София. Завършила е столичното ССХУ за приложни изкуства „Свети Лука” и Школа по изкуствата – Прага, специалност живопис в архитектурата. Роднина е на големия български художник Иван Милев.
Работила е като технолог и организатор на полиграфическото производство в печатницата на Международна фондация „Людмила Живкова”, в печатницата на София Прес и в други големи софийски печатници, след това в рекламни агенции, а сега е застрахователен посредник на свободна практика в мега застрахователна компания.
Със „затворник №1” на България – Ивайло Зартов, сключват граждански брак, когато той вече е започнал да излежава присъдата си в Софийския централен затвор. Предстои им да си кажат „да” и пред олтара.
Катя е и известен блогър и правозащитник. Активист е на Национална гражданска инициатива „Против корупцията, за честно правосъдие и правова държава” и на Гражданско движение „Бъдеще за Русе”. Участва в най-важните проекти за промени в законодателството и механизмите на работа на съдебната власт.
Преди Ивайло Зартов е имала един брак, майка е на двама синове.
– Катя, срещаме се по един радостен повод – първата книга на твоя съпруг Ивайло Зартов „Нож”, съставена от негови есета, писани в Софийския централен затвор, където той от миналата година излежава присъдата си. Кое обаче ми направи особено силно впечатление – че за пръв път в новата българска история на книжния пазар се появява книга, написана от човек, намиращ се зад решетките! В Америка, в Западна Европа това е напълно възможно и „в реда на нещата”, превърнало се е в нормална процедура и дори в комерсиална практика, но у нас досега, до „първата лястовичка” – до събраните есета на Ивайло Зартов, това изглеждаше едва ли не утопично. И все пак… се случи. Как?
– Не знаех, че това е първата книга от този род. Но това е наша обща мечта, която датира още от 2011 г., когато се срещнахме след един дълъг период на раздяла. Веднага ни дойде тази идея, Ивайло беше започнал да пише, натрупваше популярност в Интернет, и тъй като аз тогава се занимавах с полиграфия и реклама, имахме много силно желание да съберем неговите есета. Събрахме ги, стигнахме до предпечатна подготовка…
– Още през 2011-а?
– Да, още през лятото на 2011 г. бяхме готови с първата книга. Нямахме обаче абсолютно никаква финансова възможност да я издадем. Имахме тогава и други проблеми – естествено, покрай съдебната сага, дела, разходи…
– Тогава Ивайло вече беше ли под домашен арест?
– Да, беше под огромен натиск, без всякакви доходи… И затова всичко това остана като една наша идея, една наша обща мечта, която постигнахме, както и всичко, което си бяхме пожелали силно, през последните години.
– По какъв начин пристигаха при теб есетата на съпруга ти, при положение, че в местата за лишаване от свобода у нас не е разрешено използването на Интернет?
– По пощата, в писма. Пише ги на ръка, с химикалка, аз сядам, набирам ги, редактирам ги и ги качвам в блога ни, който направихме през 2012 г. В книгата има над 230 материала, може би половината от всичко, което е написал, откакто е в това положение. Ивайло отключва в себе си този талант, след като попада в Бургаския затвор през 2011 г.
– Не се ли опасяваше, че писмата му ще бъдат цензурирани? Или живея със „старо мислене”?
– Механизмът е такъв: той има право на кореспонденция, която се предава на контрола вътре, преглежда се в общи линии какво е написано, след което пликът се запечатва пред Ивайло и служебното лице и се пуска по пощата. Тоест, има, естествено, контрол, но това са все пак есета и никой от служителите не е налагал забрани. Проблемите при мен бяха с пощенската ми кутия – изчезваха писма, късаха ги, но откакто си направих кутия в пощата, си канализирахме пратките.
– Още Балзак беше казал, че литературата не е социална медицина, но ти как смяташ – Ивайло има ли за цел да обедини хората в България със своите послания в момент на криза и какво промени самата теб работата с такива текстове, които носят ясни и категорични обобщения? Защото в нашето общество е постигнат консенсус, че страната е в криза – политическа, икономическа, социална, ценностна и прочее, но какво трябва да се случи след това? И кои послания на съпруга ти трябва да станат ръководство за действие и промяна?
– Хората усещат, разбират, чувстват, че не може да продължава така. Искаме да стигнем до тях и да разберат, че те са господари на своята съдба. Целта ни е колкото се може повече хора да осъзнаят ролята си като творци на собствената си съдба. Тоест, ние българите имаме едно всеобщо мислене, че от друг зависи кой ще дойде да ни оправи – отвън, отгоре, кой ще ни се предложи… В същото време държавата не я чувстваме като своя. Затваряме вратата на дома си, изолираме се, капсулираме се… Няма силно гражданско чувство. Там е целият проблем. Хората да разберат това и да се отворят един към друг. Защото няма кой друг да извърши тази промяна. Тя трябва да стане първо в съзнанието ни и оттам – отдолу нагоре.
– Забелязваш ли някаква промяна у Ивайло след тази драматична дата, на която той си отряза пръста?
– За мен промяната е изключително голяма. В смисъл, че той просто си отдъхна, почувства се облекчен, че успя да даде гласност на своя проблем. Много го тормозеше, много го потискаше това, че е под някакъв похлупак… Да оставим настрана факта, че беше оплюван, както и досега, отстранен, а той е човек, който е много обществено активен, който имаше много идеи, който работеше за промени, за по-добро, и затова в един момент тази изолация страшно много започна да го гнети. Особено през последните години, когато бях до него. Затова за нас беше от изключително значение да оповестим всичко. Разбира се, начинът беше прекалено драстичен, но Ивайло се оказа прав. Това се оказа единственият начин да се бутне тази стена от бездушие.
– Опита ли се да го спреш, или мълчаливо се съгласи с неговото намерение?
– Никога не се опитах да го спра. Никога. Аз по-скоро имах съмнения как ще бъде изтълкувано това, но неговата позиция беше показана по възможно най-добрия начин.
– Какво смятат за този негов протест неговите родители, доведените му дъщери, синът му от първия му брак?
– Всички бяха в шок от това, всички смятаха, че това е прекалена крайност… Но може би само аз единствена го разбрах докрай. Защото виждах, че много по-страшното е това, което правят не само спрямо него, а спрямо всички. Когато Ивайло вече влезе за изтърпяване на наказанието, беше абсолютно спокоен. Чувстваше се победител. Може би защото успя да разкаже какво му се случи. Това беше изключително важно за него.
– Признавам си, че съм изненадана, въпреки че съм правила няколко интервюта с Ивайло Зартов, докато беше под домашен арест, от признанието му в едно от есетата в книгата, че в някакъв период от време е бил свързан с четвърти отдел на четвърто управление на ДС…
– Не знам много подробности за тази част от живота му, тъй като аз се появих по-късно, но той никога не го е криел. Това, което знам, е, че е работил в икономическо контраразузнаване
с определени задачи. Не е бил доносник, не е бил в тези сектори на ДС… Работил е това известен период. В първото дело още в Окръжен съд – Бургас, той е поискал, опитал се е да разкаже за тази своя работа. Поискал е да бъде защитен, поискал е при закрити врати да се проведе разпит с него, но съдът му отказал и той явно повече не повдига този въпрос. Аз самата също не съм си позволявала да го питам, защото смятам, че той ще го разкаже. В книгата има есета като „Шпионаж”, „България и чуждите интереси”, „За кого разузнава българското разузнаване”, в които той недвусмислено изразява своята позиция, знаейки отвътре какво се случва.
– С какво се занимава Ивайло в затвора?
– Започна работа в библиотеката като помощник библиотекар. Изкара една година и сега, от май, вече е в правната библиотека. Там е малко по-различно, в смисъл, че даваш консултации, без, разбира се, да се ангажираш с адвокатски, с юридически мнения, а трябва да насочваш лишените от свобода да могат да се ориентират кои закони къде могат да прочетат, да се обръщат към адвокати, към Европейския съд по правата в човека в Страсбург… Ивайло има ежедневни събеседвания с тях. И това е по-сериозно.
– В книгата на Ивайло има едно есе, което е доста симптоматично – за подвластността на някои български политици и общественици на чужди влияния. Известен наш културтрегер и писател, доколкото разбрах, е отказал да представи книгата…
– Предполагам, че е заради това. Книгата е с две „лица”. Корицата е моя идея като визия. Изработена е в съавторство с Константин Бочев. Във втория раздел не са спестени истинските имена на личности от нашия политически живот. И може би това смути някои хора. Въпреки че пак казвам – чета за много политици много скандални неща… В книгата на Ивайло няма нищо чак толкова опасно.
– Какво стана с опонентите на Ивайло – почетния консул на Русия в Бургас, руския депутат Генадий Гудков, който е бивш съдружник на съпруга ти, след сигнала на Ивайло към данъчните власти на РФ да проверят имотното състояние и банковите сметки на Гудков? Има ли отговор от руска страна?
– Ивайло пусна сигнал до следствения комитет на Руската федерация. Ставаше въпрос за Генадий Гудков и неговата данъчна декларация, която не съответства на фирмите му тук и изобщо зад граница. Получавахме непрекъснато отговори, че сигналът поне го препращат нагоре-надолу, от една инстанция – на друга. В крайна сметка за Гудков дойде отговор, че няма никакви данни за нещо незаконно по сигнала на Ивайло Зартов и предполагам, че е било прекратено разследването, ако е имало такова, около него. За почетния консул на РФ в Бургас Тонко Фотев, естествено, нямаше никакъв отговор.
– Защо да е „естествено”?
– Защото и тук нямаше никакъв отговор за него. Опитвахме се да получим отговор от Външно министерство след решението на СГС от 2012 г., с което се доказва, че той наистина е извършил тези блудствени действия спрямо дъщерята на Ивайло. Но това явно не притеснява нито българската, нито руската държава.
– С Ивайло продължавате ли да сте така влюбени, както преди години? Позволявам си да те попитам, тъй като знам, че сте имали романтична младежка любов и връзка, когато ти си била още ученичка, а той студент първокурсник…
– Ще кажа, че това наистина е красива, хубава връзка, която имахме като младежи. Запознахме се при наши приятели художници в София. Ивайло тогава работеше в Киноцентъра, а аз бях ученичка в Художествената гимназия. След това имахме чудесна връзка. Просто бяхме млади, любопитни към живота… Всеки имаше големи амбиции за себе си и въобще не сме били в период, в който сме се замисляли за някакво бъдеще… През годините, когато бяхме разделени с него, всеки от нас е имал твърде неподходящи избори в личен план. И всъщност Господ ни събра. Много често човек не разбира кое е най-добро за него. Дори в личния си живот хората робуват на догми и предразсъдъци, които ги отдалечават от техните партньори. В нашия случай ние се срещнахме вече във възраст, в която си даваме сметка, че можем да бъдем щастливи единствено ако слушаме сърцето си. Връзката ни сега, вече след толкова години, беше като едно прераждане. Просто затворихме всички врати и започнахме на чисто. Нашите отношения винаги са били хармонични още от младежи, но съм благодарна на съдбата, че ни даде втори шанс. Знам, че сме един за друг. Просто дишаме заедно.
– Как се срещнахте вече за втори път и завинаги?
– Случайно, чрез Фейсбук. Видях профила на Ивайло, но дори не бях сигурна дали е той. Не го бях виждала 25 години, не знаех какво се е случило с него… Това стана още в първите месеци на домашния му арест в село Димчево след незаконното 6-месечно задържане в Бургаския арест заради уж нарушена мярка „Парична гаранция”. Намерихме се в първите дни, когато той е имал достъп до Интернет. Но никой не е търсил съзнателно никого! Почувствах го като Божия намеса. Сякаш някой каза: „Вие още имате работа заедно!”. Всичко оттогава се промени. За него много, за мен – още повече. Сега имаме общи цели. Срещнахме се повторно вече в друг момент от живота си и можем да се вслушаме в тези усещания. Не че тогава ги нямахме, но сега успяхме да ги разпознаем. Странно е, че сме физически разделени, а се радваме – може би защото се събрахме отново. Това е ирония на съдбата.
– Ивайло ще присъства ли на премиерата на книгата си на 10 септември – можем ли да кажем еднозначно „да”, или еднозначно „не”?
– Не, не можем. Пуснали сме искане до министъра на правосъдието да му бъде разрешено да ползва домашен отпуск за премиерата на книгата, което е негово право. Според годините, които е излежал, в ЗИНЗС се дава такава възможност. Така че има вероятност авторът да присъства лично на премиерата, но дори да му бъде отказано, ние сме подготвили подписани от него екземпляри, които гостите на представянето ще могат да си закупят.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Брой 34/ 27.08-02.09.2014 г.
