Много стана. От 1997 г. досега българското общество открива някакво решение на управляващите, след като пусне телевизора или отвори вестника. Данъкоплатците, т.е. избирателите, са само зрители на случващото се някъде горе или някъде другаде. Беше им обещана „демокрация”, което ще рече участие, но реално българските граждани са напълно изключени от решенията взети някъде във „висините”. Случаите с временните правителства са типичен пример на порочната практика да се дават ключовете на държавата в ръцете на „подбрани” чиновници.
Всеки който не е избран, а назначен за даден период от време, не носи същата отговорност както един мандатоносител например. И какво се получава? През съдбоносната 1997 г.
временното правителство на Стефан Софиянски,
назначено за да подготви избори, се втурна да продава предприятия. Съсипан бе за нула време най-големия циментов завод на Балканите – „Девня цимент”. И не само той. Отговорност – никаква. Много вода изтече оттогава под мостовете на Перловската река, но поука не бе извадена! Временното правителство на Марин Райков опорочи изборите с бюлетините в Костинброд. Никой не разбра колко е количеството поръчана хартия и кой я поръча. Министър-председателят се самоназначи за посланик в Рим и си вдигна шапката. Обществото зяпа, отговорност – няма, поука – също. Току-що назначеният „временно” да управлява България – Георги Близнашки обяви (от чие име и с какво право?!), че правителството поддържа
кандидатурата на Кристалина Георгиева за еврокомисар.
Много е възможно това решение да се превърне в капката, която прелива чашата на търпението на българските избиратели, които за сетен път са оставени да си плетат чорапите в ъгъла на местния политически двор.
Задължително припомняне. Кристалина Георгиева бе провъзгласена за еврокомисар на годината. Тази медийно-политическа новина е чиста лъжа! Никой в Европа не е гласувал за нашата „представителка”. Въпросната награда е творба на редакторите на едно електронно списание – „European Voice”. Тя се излъчва от 2000 г. насам. Това „списание” е специализиран „online“ бюлетин, част от английската група „The Economist” и се разпространява единствено чрез абонамент.
Има повече от 2000 подобни издания в Брюксел. Всяко едно от тях може да излъчи свой „герой” на годината. Имената на читателите на тези бюлетини се пазят в тайна, по простата причина, че „те” са подбрани между най-влиятелните фигури в Брюксел и не само там. Що се отнася до „European Voice”, голяма част от неговите разходи за награди и приеми се финансират от десетина известни спонсори. За изданието излъчило Кристалина, между тях са американските гиганти Microsft и Helwett-Packard.
В тържествената глъчка състояла се по случая, никой не забеляза отсъствието на номинираният от „European Voice” редом с Кристалина за „официална личност на годината” Жан Клод Трише, управител на Европейската централна банка. Френският банкер получава това отличие за трети път. На въпроса как приема номинацията си, той отговори лаконично, че не познава „online” изданието „European Voice”. За разлика от българските, френските медии не публикуваха нито ред нито за неговото, нито за българското отличие.
По принцип западноевропейските директори, комисари и депутати са много по-предпазливи от източните си колеги спрямо наградите, раздавани от лобинг-групировките в Брюксел. Центровете на влияние също са много по-дискретни в опитите си за контакт с тях – правило, което не важи при подхода към представителите на „Нова Европа“. Въпросната награда на „European Voice” – „еврокомисар на годината”, е частна инициатива в полза на частни интереси. Хората, които работят за тази лобинг-групировка, инвестираха в българката Кристалина Георгиева. Номинацията ù няма нищо общо с Европейския парламент или Европейската комисия.
Дейността на лобинг-канторите, издаващи различни информационни бюлетини, е забулена открай време с тайна. Цяла армия от професионалисти, консултанти и адвокати, работеща в сянката на европейските институции е превърнала центъра на белгийската столица в
европейска “Капалъ чарши” на лобизма.
Тези международни търговски представители информират, защитават и се опитват да влияят върху решенията на Комисията. Официално се счита, че в Брюксел има около 2600 кантори, упражняващи активно лобиране върху членове на Европейската комисия. В тези невидими центрове на бизнеса работят около 15 хил. служители. Те защитават интересите на големите европейски и световни групировки в индустрията, финансите, енергетиката, фармацефтиката, строителството или селското стопанство. Великобритания разполага с най-голям брой лобинг-кантори, след това се нареждат Германия, Италия, Франция и т.н. Общият бюджет на лобинг-предприятията надхвърля 100 млн. евро. Част от тези пари са предназначени за заплати на служителите, но една немалка сума е отделена за конференции, пътувания и приеми. Благодарение на разнообразните форми на контакти, информацията между лобисти, еврочиновници, евродепутати и еврокомисари понякога дори изпреварва официално обявените решения. Един анекдот съветва желаещите да научат какво ще реши Комисията да си купят предишния ден „Файнаншъл Таймс”.
Много са примерите, доказващи
пагубната роля на подбора вместо избора.
Въпросът е принципен. Подбраният човек отговаря пред този който го е назначил. Избраникът – пред този, който го е избрал. В настоящия български случай се получава наслояване на поредица от нелегитимни назначения и съответни решения, взети без участието и знанието на гражданите. Далеч от полезрението на обществото. Образно казано – раздават се шофьорски книжки на приятели, без изпит… Тази констатация изключва извиненията „няма никога да се оправим!” или „всичко е загубено!” Защо българите живеещи в западната част на континента не се оплакват, че са „загубени”, по начина по който го правят роднините в България? Достатъчно е да се сравнят системите.
На Запад няма „временни правителства”.
Когато един парламент се разпусне, властта се се поема от Сената. Системите са двукамерни. Приемственоста на властта – постоянна и гарантирана от съответните Конституции. Вниманието на обществото е съсредоточено върху действията на законодателната власт. Тя се ползва със съответното доверие, защото е легитимна. След като избраниците на народа решават, назначаването на еврокомисарите е от второстепенно значение.
.
