Тази нощ във Военно-медицинска академия в София е починал поетът, сценаристът, драматургът и преводачът Валери Петров. В последните два дни той е бил в кома след втори тежък инсулт. Поклонението ще е в петък, 29 август, от 11 часа в Народния театър „Иван Вазов“, пише в. „Сега“. И припомня кой бе Валери Петров.
.
Валери Петров (псевдоним на Валери Нисим Меворах) е поет, сценарист, драматург и преводач. Роден е на 22.04.1920 г. в София. Баща му – д-р Нисим Меворах е виден адвокат, обществен деятел и дипломат, автор на книга за Яворов. Майка му – Мария Петрова е преподавателка по френски език в една от столичните гимназии. Валери Петров учи в италианското училище в София от първи клас до 1939 г., когато завършва гимназия. През 1944 г. завършва хуманитарна медицина в Софийския университет. През есента и зимата на 1944 г. работи в Радио „София“, после участва във втората фаза на Отечествената война като военен писател (в. „Фронтовак“). След войната е един от основателите и зам.-гл. редактор на в. „Стършел“ (1945-1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир. От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. Бил е редактор в Студия за игрални филми, редактор на издателство „Български писател“, народен представител в VII. ВНС. Академик на БАН (2003). Първите си стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“. През 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски. По-късно пише поемите: „Палечко“, „На път“, „Ювенес дум сумус“, „Край синьото море“, „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“. Автор на цикъл стихотворения „Стари неща малко по новому“ (1945), „Стихотворения“ (1949), поемата „В меката есен“ (1960), пътеписа „Книга за Китай“ (1958), пиесата „Когато розите танцуват“ (1965), сатирични стихотворения и поеми „На смях“ (1970), „Бяла приказка“ (1977), „Копче за сън“ (1978), „Пет приказки“ (1986), Избрани произведения в 2 тома (1990) и др.
В годините на тоталитарния режим Валери Петров, въпреки левите му убеждения, често е критикуван и наказван.
Когато по поръка на ЦК на БКП и Държавна сигурност Съюзът на българските писатели гласува против Александър Солженицин и присъдената му Нобелова награда, Валери Петров заедно с Христо Ганев, Анжел Вагенщайн и театроведа Гочо Гочев гласуват въздържал се. Това коства наказания за четиримата.
Няма български театър, в който да не са играни пиесите му: „Когато розите танцуват“, „Честна мускетарска“, „Театър, любов моя“, „Меко казано“, „Копче за сън“, „В лунната стая“ и др.
През 1963 г. цензурата забранява и сваля от сцената на Сатиричния театър“Импровизация“ от Валери Петров и Радой Ралин
Валери Петров е носител на държавната награда за култура „Паисий Хилендарски“, за приноса си към театъра и цялостното му творчество през 1997 г. получи почетна награда „Аскеер“, през 2006 г. бе удостоен и с Голямата награда „Христо Г. Данов“.
По негови сценарии са реализирани игралните филми „Точка първа“ (1956), „На малкия остров“ (1958), „Първи урок“ (1960), „Слънцето и сянката“ (1962), „Васката“ (1965), „Рицар без броня“ (1966)“, „Откъде се знаем?“ (1975), „С любов и нежност“ (1978), „Йо-хо-хо“ (1981), „Всичко от нула“ (1996), както и анимационните „Приказка за боровото клонче“, „Гръмоотводът“, „Главозамайване“ и др.
Превежда от английски, руски, италиански. Превел е всички пиеси и сонети на Шекспир.
Превеждал е произведения на Джани Родари, Ръдиард Киплинг и Сергей Михалков, стихове от Жак Превер, Александър Блок, Борис Пастернак и други.
––––––––––––-
.
СБОГУВАНЕ С МОРЕТО
Сбогом, мое море, сбогом, мое море!
Още топло е, още е лято,
но от час там над нас се върти, без да спре,
вече първото щърково ято.
То се сбира, разрежда, дълго се вий
на различни въздушни етажи.
Сбогом, мое море! Дойде време и ний
да събираме вече багажи.
А пък колко обичам те: нейде встрани,
не летовищно – диво и степно,
мое синьо море от детинските дни
до задъхване великолепно:
със чаршафа опънат, с дома от камъш,
със заритите в пясъка котви,
със варела ръждясал, със младия мъж,
който риба на спиртника готви,
и с момичето русо, което лежи
или иде във весела блуза
и вода във кесийка от найлон държи
като жива прозрачна медуза.
Сбогом, мое море! Не е весел тоз час.
Даже просто ми иде да плача.
Този мъж не съм аз, този мъж не съм аз –
аз съм само зад тях минувача!
Боже мой, боже мой! Сбогом, мое море!
Дни, години – какво ни остава?
Както твоята пяна във шепата мре,
чезнат зависти, страсти и слава.
И защо ни са те? Своя земен живот
ний тъй бързо хабим в суетене.
Дъх на сол, водорасли, черупки и йод,
влей от свойто спокойствие в мене!
Стига този ламтеж! Не съм вече момче
и в часовника вечен на Хронос
твоят пясък, море, все по-бързо тече
от добрия във лошия конус.
А пред тебе какво е животът ни? Миг.
Тъкмо почнал, и ей го, изтече.
И не сбогом е туй, а панически вик
и какво, че познат е той вече,
че безброй преди мен в своя път един ден
са изплаквали винаги тая
своя жажда и скръб през простора зелен,
виолетов и син до безкрая!
Ти, което си люлка на всеки живот,
на сновенето наше нестройно,
дай ми – вечно подвижно – нелюшкащ се под,
върху който да стъпя спокойно!
Отучи ме от нервност! Стори ме ти цял!
Дай ми мъдрост и трезвост, и верност!
Стига вън съм блестял, стига вътре звънтял
като хвърлен на плажа ти термос.
Укрепи ме, море, укроти ме, море,
над пространство и време разлято!
На въздушни етажи кръжи, без да спре,
вече първото щърково ято
и в мъглата – уу-уу! – като горестен зов
се дочува на кораби воя…
Сбогом, мое море! Сбогом, моя любов!
Сбогом, вечност жадувана моя!
