За пожара на партийната цитадела – кого подхлъзнаха жълтите павета?!

Анна Зографова

На 26.08.2014 г. ще се навършат 24 години (почти четвърт век) от подпалването на българския Райхстаг! В знойното лято на 1990 г. лъганите десетилетия наред българи излязоха на справедлив протест по улиците на София, заради разочарованието от прощъпулника на демокрацията. Защото многомесечните преговори край “Кръглата маса” и манипулациите по време на изборите през юни с.г. помогнаха на преките виновници за трагедията на България да запазят постове и позиции,трупайки и политически дивиденти?

Студентите от СУ “Св. Климент Охридски” първи казаха “Баста!” на политическото лицемерие. Организирани от физика преподавател доцент Петко Василев, първия кмет на Града на истината, блестящия негов въспитанк – младият ядрен физик Димитър Йорданов, студента – юрист Атанас Кирчев, студентския кандидат депутат Стилиян Кирчев и Емил Кошлуков вдигнаха стачка, в подкрепа на “Гражданското неподчинение”, което първо надигна глас срещу лъжата, лицемерието и безотговорността, с която властниците в НРБ почти половин век мамеха, разединяваха и експлоатираха.

Гражданското неподчинение и Движението на студентите не бяха политически, но се стремяха дори и чрез алегории, да огласят истината – кой доведе България до национална катастрофа.
Тогава четирима студенти от Физическия факултет на СУ, начело с Димитър Йорданов, започнаха и дългосрочната гладна стачка срещу фалшифицираните резултати от изборите за Велико народно събрание.

На 4 юли 1990 г., в Деня на националния празник на САЩ, в който преди два века бе подписана Декларацията на независимостта, пред сградата на Президентството, в късните следобедни часове започна лежащата стачка на групата интелектуалци – Николай Колев – Босия, писателят Христо Калчев, журналистките от БНТ – Юлия Войнарович и Анна Зографова, Роберт Леви от агенция “АПИА”, поетът Иван Методиев /вече покойник/, художникът Иво Радевски, дисидентът Луиджи Росито – съратник на правозащитниците бай Илия Минев, създател на НДЗПЧ, и Едуард Генов, композиторът и пианист Ценко Минкин, един писател от Швеция, специален гост на Съюза на българските писатели, представители на Радио “Свободна Европа”, “Дойче Веле” и “Би Би Си”, както и трима немски студенти. Вечерта операторът Румен Магеров донесе пред сградата на Президентството своето пиано, на което аз засвирих “Бухенвалдските камбани”. После с Ценко Минкин продължихме да свирим на четири ръце. Беше най-красивият концерт на живо. Свирихме класика – Бетовен, “Секонд валс” на Шостакович… Към нас се присъединиха стачкуващи преподаватели, студентите от градинката пред Университета, както и представителите на “Гражданско неподчинение”. Последните същата вечер ситуираха своя бивак в градинката до Царския дворец. Заваля силен дъжд, което наложи да преместим пианото в подлеза между Президентството и Министерския съвет. Концертът ни продължи там, на фона на римските руини.
На другия ден доц. Петко Василев апелира за създаване на Града на истината – наше уникално българско явление, останало без прецедент и аналог в световната история. Това бе нашата „Нежна революция”. Едно уникална форма на граждански протест.

В нощта, непосредствено след избирането на д-р Желю Желев за президент на Р.България, 13 млади интелектуалци създадоха т.нар. “Група 13”, която първа предупреди в учредителния си Меморандум, изчетен от мен тогава по Радио “Свободна Европа”, за безпринципния компромис, положил началото на голямата Подмяна, тихомълком заменила Промяната, мечтана от хилядите жадуващи за демокрация българи. Възванието им бе тиражирано и разпространено по всички посолства с пълен анализ и прогнози, предупреждавайки наши и чужди за гигантската манипулация, която неминуемо предстои да разбие автентичната българска демократична опозиция, в лицето на Гражданското неподчинение и после на първите Граждани на истината. Българският “Деполитизиран съд” обаче отказа регистрация на “Група 13”, но няколко години по-късно, със същото наименование, същият съд регистрира плагиатите – новобогаташи от печално известната “Г-13”.

Градът на истината, създаден след обявяването на неподчинението и ситуиране на групата на Инициатива Гражданско Неподчинение” /ИГН/, авангардът на събитията, също започна да функционира. Създаден бе Сенат, Църква със свещеници отец Димитър Нончев Амбарев, Николай Попниколов /Светла им памет!/, медицински пункт. Градът в този момент стана атракция и за чуждестранните туристи, които ръсеха в картонени кутии значителни суми в български левове и във валута. Това бяха т.нар. „помощи”, които внедрени в града сътрудници на ДС и изпечени хитреци се бяха сетили и изхитрили да поставят. Всеки лев първоначално е бил отчитан с протокол, но след разгрома на града парите изчезват безследно, заедно с ковчежниците… Изчезват и подарените над 20 картини на Града на истината, подредени в импровизирана изложба на площада?!…

За повечето от членовете от Гражданското ни неподчинение днес вече никой почти и не си спомня, защото болшинството не можаха да се проектират в политическия и културен живот.
Имаше и интелектуалци, които, за да не изостанат от времето, се люшкаха между оформилите се два лагера на комунисти и националисти.

Впоследствие обаче имаше абсолютно успели граждани, от Града на истината. Всред тях се оказаха: един от бившите кметове – актьорът Йосиф Сърчаджиев, бивш член на НСРТ, екссинята депутатка Юлия Берберян, директорът на театър “Сълза и Смях” Бойко Богданов, ексглавният редактор на в. “Демокрация” Енчо Мутафов, ексдепутатът Дончо Папазов, белетристът Христо Калчев, бившият вицепремиер и министър на просветата – проф. Николай Василев, вторият човек в ситуирания тогава “Син” синод – отец Анатолий Балачев, отец Камен Бараков, ректорът на СУ – проф. Иван Лалов, актьорът Георги Георгиев, Димитър Цонев, Лиляна Щерева, босът на нашенския “Грийн пис” Амадеус Кръстев /също покойник/.

През август 1990 г. Градовете на истината на България изпратиха Меморандум до ВНС, в подкрепа исканията за пълна демобилизация на армията.

Естествено кулминацията на събитията бе подпалването на българския комунистически “Райхстаг”, предшествано от изваждането на мумията на Георги Димитров от мавзолея.
В онзи момент, там на площада, пред Партийния дом и мавзолея, нямаше фронтова линия, нямаше философия, нямаше лоялност към политически сили. Беше избуяла еуфорията. Имаше огромен театър, с аматьори от демократичните сили, и с провокатори. Нямаше обаче единна концепция как да бъдат доразчистени сметките с тоталитарния режим.

И странното бе, че в кулминацията на пожара, по площада в един момент, когато от сградата започнаха да изваждат полузадушени деца и възрастни, всеобщо бе кредото на отмъщението, преценено и използвано умело от кукловодите комунисти, претърпели своята метаморфоза, премислена предварително, оглавявайки и повеждайки антикомунистическите настроения и движения.

В този момент прозвуча силен вик, който разцепи нощното небе на София, вик, документиран от немалко аудио и видео камери: „Комунистите – тяхната мама, те съсипаха нашия живот! Сега е наш ред да съсипем техния!“

И се започна….

Народът нахлу в „храма“!… Това бе то – дългият път – „Пътят към ХРАМА!“…

В пепелта на пожара на Партийния дом обаче, крахът на ценностите измести надеждите за промяна. И въпреки, че прагматизмът още тогава измести чистите идеи, онази нощ остана паметна. Остана споменът за нещо безсмъртно, катурващо символиката на една отиваща си система.

Нека не забравяме, че тогава българският феномен “Гражданското неподчинение” роди своите герои, израснали по сиропиталища и домове за сираци. Това бяха децата на Златното поколение на България, оказали се в този момент гаврошовците на нежната революция. И като по правило, че всяка революция изяжда децата си, същото се случи тогава и с тях. Те просто бяха употребени. А после опраха пешкира на демокрацията. За тях – за нас, за Гражданското неподчинение, и досега не се говори! Защо?! Защото някои има полза от това и на преден план вувузелите тръбяха само за градовете на истината, в който бяха внедрени много провокатори.

Наричаха ги “лумпените” – всички от феномена “Гражданско неподчинение”. Но ако трябва да бъдем справедливи, именно това гражданското неподчинение бе моторът на промяната. И хрониката на това неподчинение написа без думи един младеж на двадесет и две години – Пламен Станчев*, запомнен от онова култово време с бистрите светли очи и слънчева детска усмивка, с шинела и каската, с джапанки, препасал пластмасов калашник, бодро разхождащ се из площада, возещ дузина детски танкчета.

Имаше нещо гениално в иронията на антипод на българския войник, който той демонстрираше, защото неговата демонстрация крещящо напомняше думите, изречени в пъклен страх през 1989 г. от соцпрезидента Петър Младенов: “Да дойдат танковете!”.

Името на този младеж се превърна в легенда, защото точно той едничък поиска свалянето на свещените дотогава тоталитарни символи и петолъчката!

ХРОНИКАТА НА ПЛАМЕН СТАНЧЕВ:

„На 6 август 1990 г. членове на “Инициатива Гражданско Неподчинение” /ИГН/, начело с Пламен Станчев, обявиха гладна стачка, до определяне срока за сваляне на червената петолъчка и небългарската символика от сградата на Централния дом на БСП в София.

На 14 август едно малко момиче, участвало в гладната стачка, също член на ИГН, беше транспортирано в “Пирогов” в коматозно състояние. По този повод два дни по-късно Пламен Станчев от “Инициатива Гражданско неподчинение подготви текст на декларация, с която обяви категоричното си решение, че ако до 20:30 часа на 18-ти август не бъде даден отговор на декларациите на ИГН, да застане с факел пред входа на зала “Георги Кирков”, непосредствено пред централния вход на бившия Партиен дом и 48 часа след това да се самозапали, на същото това място, ако до тогава не бъде даден срок за свалянето на петолъчката и другата небългарска символика от дома на БСП.

На 20 август 1990 г. отец Попниколов, отец Димитър Амбарев, аз и операторът Румен Магеров като представители на НДЗПЧ изпратихме на международната правозащитна организация “Amnesty international” и до главния редактор на българската редакция на Радио “Свободна Европа” Владимир Костов пълния списък с имената на последните 56 политически затворници в Република България, 49 от които турци, осъдени по „възродителния“ процес за това, че не са пожелали да си сменят имената; останалите – за шпионаж, между които и кореспондентът на БТА в Мадрид Владимир Игнатов, Соломон Бен Йозеф и други. Всички те точно в този момент продължаваха да излежават присъди в Старозагорския и в Пазаржишкия затвори.

Междувременно от президента Желев веднага е било поискано обяснение от международните правозащитни организации и институции по случая, застъпили се спешно за тяхното освобождаване.

Също на 20 август, след преговори с членове на ВС на БСП – господата Чавдар Кюранов и Александър Томов, в палатковия лагер на ИГН е получено писмо, в което се гарантира, че на 21 август ще бъде взето спешно решение от ВНС за премахване на тоталитарните символи.

Междувременно на площад „Батемберг“ кипеше напрежение и ежедневно се събираха тълпи от хора. Вечерта ВНС излезе с такова решение, което обаче в първоначалния си вид даваше петдневен срок за махането на символите.

На 22 август след обяд ИГН огласи нова официална декларация, в която се казваше, че “ако в определения петдневен срок не бъде свалена ЧЕРВЕНАТА ПЕТОЛЪЧКА, един след друг всяка вечер, от датата 26 август, членове на ИГН ще се самозапалват, до момента на изпълнение Решението на ВНС“.

На 23 август след обяд, ИГН отново излезе с декларация, в която се казваше, че ако условията не бъдат спазени, членовете на ИГН ще започнат да се самозапалват един по един.

На 24 и 25 август се проведоха т.нар. прословути “трудодни” на ИГН, в които членове на неподчинението и алпинисти от “Зелените патрули”/българския “Грийн Пийс”/ стартираха акции по изчукване на сърповете и чуковете – цялата небългарска символика – заимствана от бившата КПСС, както и на каменните петолъчки, които започваха да падат една по една от сградата на президентството.

26 август – денят на крайния срок за сваляне на цялата символика, мина под знака на огромно напрежение.

В 20.25 часа младежът Пламен Станчев се заля с авиобензин и тогава стана това, което всеки мислещ българин може да тълкува по своему…

Около него се струпаха още дванадесет членове на ИГН, които също се заляха с бензин , а едно от момичетата каза: Ако ще горим, да горим заедно!…“

И така демокрацията – народовластието, което никога не се е нуждаело от реклами, или пък от режисура, избухна. Хората от площада обаче с реакцията си не позволиха такова такова човешко жертвоприношение…

Насред площадния океан от справедлив гняв и почти половин век стаявана болка, лумна бастиона на комунистическото самодържавие…
……
От нощта на пожара на партийния Райхстаг, в сърцето на София, от датата 26 срещу 27 август 1990 г., изминаха двадесет години. В този Пожар обаче изгоря и истината, за тъмните далавери на БКП. С това той остана като един от най-крупните скандали в най-новата ни история. Защото това събитие развърза ръцете на комунистите и им даде възможност да прекъснат пъпната си връв с миналото. И всички неудобни и секретни документи и следи по този начин изчезнаха, и се потулиха легитимно.

Така били “изгорели” документите за работата на заседанията на Политбюро, за тайните прословути решения, в които е ставало дума за чудовищните инвестиции и трансфери. Затова те нагло и сега казват: “Документите ги няма, вие нали ги изгорихте!“. И колко удобно! Затова – фактите, свързани с това събитие, които се появяват на бял свят постфактум, като книгите и филмите, не следва само да шокират, а и да предизвикват реакция. Поне на това се надяваме!
Защото образуваното следствено дело № 53 за Пожара на Партийния бастион, отпосле нароено на няколко по-малки, така въобще и не достигна до съдебната зала, хитро бе прекратено по давност.

Затова днес желаещите да узнаят истината, могат да започнат с изчитането на една нова книга на журналистката Ина Филипова, чиято промоция е предстояща, в която тя е регистрирала на аудиозапис голяма част от от ключовите моменти от тази история, все още непрочетени, некоментирани и непреосмислени. Радиожурналистката вече e готова да предостави на вниманието на читателите автентични и дешифрирани от нея, в продължение на повече от 9 години интервюта от събития, предшествали и последвали “Нежната ни революция” от 1990 г., чиято кулминация бе именно Пожарът на българския Райхстаг. Един от основните герои в тази книга бе младежът Пламен Станчев, който престоя 146 денонощия в преизподнята на бившата ДС, без съд и присъда, но не в килия с решетки, а в карцер – тип душегубка, с насочено осветление. Според водещи психиатри, на такова нещо може да се издържи максимум 15 денонощия!

Нека припомня, че и още една уважавана наша кинодокументалистка Малина Петрова също засне документален 167 минутен филм, посветен на Пожара на партийния дом, озаглавен – „Приключено по давност“/имайки предвид делото/, в който присъстват достатъчно данни и факти за гигантската манипулацията на това ключово събитие, с всичките му анонси за това – кой е инспирирал пожара. Защото нощта на пожара се вписа завинаги в ареала на Нежната революция на България, в свалянето на петолъчката и в смяната на тоталитарната система с демократична. А Пожарът на партийния бастион е и ще остане засега неразгадания Гордиев възел, защото нека не забравяме, че според източници, пожелали анонимност – хора, които в нощта на палежа са били много активни и са влизали в сградата на партийния бастион, след време са “получили” като компенсация магазини на „Витошка“, „Графа“ и „Раковска“.

А на въпроса кой, защо и как запали бастиона на бившата БКП, все още не е даден окончателен и точен отговор.

.