В това време на бездуховност мнозина приятели смятат, че съхраняването на близо две хилядите тома книги в няколкото библиотечни секции в таванската стая на дома ми е анахронизъм или израз на суета. Но от тях аз черпя, както се изразяват някои на безличния чиновнически език, своите „опорни точки” за случващото се в живота. Знаете ли какво означава potestas clavium? Вероятно не. Но всеки, завършил класическа гимназия, би ви отвърнал – „власт над ключовете”. Естествено не металните от апартаменти и сейфове, а тези на духовната власт. Не, че за мнозина първите не са важни.
Наскоро препрочетох легендата за Великият инквизитор на Достоевски. Старо издание с правопис от началото на миналия век. В тази легенда с проницателност, граничеща с ясновидство, непостижимо за съвременниците ни, той разкрива най-съкровения смисъл на католическите и въобще на властническите претенции. Че католицизмът вярва не в Бога, а като че по-скоро в самия себе си. Ако Христос слезе отново на земята, Великият инквизитор би го изгорил на кладата, както е изгарял еретиците. Тези, които са се осмелявали да вярват, че цялата власт на земята и небето не принадлежи на наместника на св. Петър на земята, защото „вярваме и изповядваме единната Римска църква, извън която никой не може да ни спаси”. И наистина, след като Бог веднъж е делегирал своите „права” на наместника си св. Петър, а той на приемниците си, включително на сегашния папа, как може Той сам да се яви на земята в качеството си на съдия и законодател? Нали това би означавало да се отрече от своите основни претенции за вечност и неизменност? Може би тези и всички останали предикати са приписвани на Бога от самия човек, но независимо от това „властниците на ключовете“ за нищо на света не биха позволили на някого да си помисли, че тяхната власт не е само и единствено от Бога. Всъщност, Достоевски развива тезата на живелия четири века преди него Мартин Лутер, според когото папата е Антихрист, защото поставя на мястото на Бог себе си.
Ако се поразтърси и поразмисли над това който и да е европеец, било той вярващ или атеист, пред него ще се появи образа на средновековния католик, който се е вкопчил в неотменимото и изключително право да отваря дверите на земното и небесното царство за себе си и ближните си. Очевидно Католическата църква, както и всички, носещи или смятащи, че носят сакрална власт институции, се стремят към господство над човешките души и умове. Но не католицизмът е изобретил тази идея. Великият философ на древността Сократ вероятно пръв е разбрал, че на разположение на човека се намира огромна и страшна власт – ключовете за царството небесно. И още тогава, във времената на зараждащата се човешка мисъл, той провъзгласил, че „тези ключове се пазят не на небето, а на земята”. Че онзи, който иска да премине през райските двери, трябва да се погрижи за ключовете, докато се намира на земята. Напусне ли нашия свят, ще бъде вече късно.
За много от нас, модерните хора, мисълта, че с една или друга постъпка може да спасим или погубим душата си, ни изглежда фантастична, болестна или дори безумна. Именно поради това следва да се вгледаме в епохата, когато тези мисли са живеели в съзнанието на хората. В миналото човекът е чувствал и възприемал живота си от гледна точка на Страшния съд. За него смисълът и значението на една или друга негова постъпка не са се изчерпвали с видимите последици. Винаги му се е струвало, че някъде на другия свят всяко негово действие получава оценка, напълно независимо от това значение, което това действие или постъпка имат на земята. Че целият човешки живот не е случайно мехурче, което пука на повърхността на битието, че животът на човека е изпълнен с велико и тайнствено значение, и всеки носи на плещите си огромна и страшна отговорност.
На земята можем само да усетим живота. Но само в минути на особен душевен подем се приобщаваме към другото, Божественото, не обичайното човешко битие. Сега ние можем да постъпваме правилно или неправилно, и можем да предвидим, поне донякъде, последиците от нашите постъпки. Но за хората в минали векове, или поне за мнозинството от тях, последиците са били или вечна гибел, или блаженство – думи, изгубили своя смисъл за съвременното съзнание. Пред съзнанието на средновековния, а и на възрожденския човек, макар и по различен начин, тези вечни въпроси са горели с неугасващ пламък. И може би, ако на земята не е имало лице или институция, която властно и окончателно да разреши съмненията, от които са се измъчвали хората тогава, животът им би се превърнал в непрекъснато и непоносимо мъчение. Нужно е било властта над ключовете изцяло да се предаде на едно определено лице или институция, като Римокатолическата църква с наместника и св. Петър, или хората да се изправят сами пред бездната на страшни и непосилни въпроси, което властта на крале, царе, феодали, свързана и с властта на Църквата, която дълго време далеч не е била само духовна, но и политическа и икономическа, не е искала да допусне.
Борбата за властта над ключовете не престава. Противоборството за властта над ума и съзнанието на хората преминава през всички пори на обществата. И разбира се не само пред религиозни, но през чисто светски доктрини. Пред очите ни старите идеологически „мантри“ бяха отхвърлени и на тяхно място дойдоха нови. И то по начин, сякаш старите никога не са били важни, сякаш никога не сме им се клели във вярност, а новите пак се установяват едва ли не „во век и веков”. Разбира се, след 20-30 години и с новите „мантри“ ще се постъпи така, както и с техните „вечни” предшественици. Както с „монархиите”, „хилядолетния райх”, „световната социалистическа революция”, „разширяващия се неолиберален глобален ред”, съвременната нашенска „демократура” и следващите идеологически напъни. Всички те ще бъдат струпани в задния двор на историята и ще отстъпят мястото си и претенциите за вечност и неизменност на следващи най-нови „истини”.
Но животът е кратък и винаги е бил кратък. Затова нека потърсим ключовете навреме.
.
Светослав Атаджанов
