Разказ от Алекс Болдин
.
Тая песен не бях я слушал. За нея ме светна Киро и по-точно неговия внук, Кирчо. Ще ме питате кой е Кирчо? Ами и аз не зная, защото не го бях виждал никога, а само бях чул от дядо му Киро, че харесвал тая песен. И понеже пустият му Киро все не може да обяснява добре, двамата с него дълго време спорехме, същата ли песен е била или не? За да уточним прецизно нещата, изпробвах най-съвременния и сигурен начин.
Седнах край служебния му компютър и дръпнах в интернет един Гугъл. Ако не ви е ясно, що за животно е тоя Гугъл, ще ви поясня, че това е една майсторски направена програмка, която те хвърля там, където поискаш. Та дръпнах аз Гугъла, а той ме хвърли към Ютуб. Това пък е един чудесен сайт, пълен с най-силни емоционални неща, за познавачи. Пълно е с филми и със свирки. Щипеш си от него чалгата, щракаш си пръсти и се подрусваш. Кеф!
Пощипвам аз парче след парче, а Киро слуша компетентно и казва:
– Не е тая! Май мязаше на нея… Абе, не съм сигурен…
Най-после, при една песен се усмихна като печена тиква пред Архангеловден и викна:
– Те тая е!
Беше хитът от световното първенство по футбол в Южна Африка. Аз нали не съм го гледал това световно, защото когато го даваха по телевизията, все се въртях около доматите в парника да ги поливам, за да не увехнат. Доматите узряха, обаче момчето изпусна най-важното, откриването му и песента на Шакира. Куцо и кьораво гледа това откриване и си свиркаше тая песен, само аз не.
Пуснах аз клипа с Шакира, врътнах копчето на колонките докрай, а Киро само това чака. Ухили се, защрака с пръсти, заохка, цъфнаха му всичките железни коронки в устата и заромони като силно вино от дъбова бъчва:
– Те тая песен ми иска внукът! Точно тая песен!…
– Сигурен ли си? – питам го.
– Напълно! На пет годинки е, ама като я чуе, спира му дъхът, ококорва се и вика: “Деде, намери ми я цялата и чиста, че записо не е добър!” – Та това ми е задачата, да му намеря тая песен. Как й е името?
– Тук пише – „Вака, Вака”! – разчитам с труд латинския надпис. – Я ела да видиш!
– Абе, ти да не си глух?! Каква „Вака, Вака”? Мацката пее „Водка, Водка”, сякаш знае какво обичам най-много? Ех, мааму стара!
Вторачваме се с Киро в монитора, а пейзажът в него е супер. Някакви изпотени момчета бухат гол след гол във вратата, тъкмо за заплеси като нас. От време на време се появява тя, Шакира – облечена с африканска поличка от трева. Фръцка дупе, плези езиче, вдига ръце и щрака с пръсти. Бреех!!
Ще питате, какво последва? Ами започнаха моите истински мъки. Тая песен по принцип трябваше да бъде слушана на касетофона в личния му автомобил. Той пък бил стар и не можел да свири МР-тройки. Значи песента трябвало да се презаписва с някаква програмка, която да ги прави да се слушат. А кой ли ще ги намери тези програмки – естествено моя милост, която в очите на Киро е големият спец по тия неща.
Да не ви разправям, че това трябваше да стане в работно време и то така, че никой да не разбере.
Нямаше начин! Разбра се! Разбра го Мони, моят колега по стая. Седя си аз край старата машинка, която по незнайно какви причини някои наричат не бракма, а компютър, и конверсирам файлове. Тъкмо започна един, и Уиндоуса забие. Песента секва, а Мони, който си уплътняваше работното време с кръстословици, трепва, вдига поглед от вестника и напрегнато очаква продължението.
Работата я свърших перфектно. Всичко стана като по ноти. Записах песента на един диск и тъкмо да свършим с цялата процедура, когато пустата ми уста се изпусна, та каза, че могло да се запише и видео, а не само аудио. Нали съм си фуклив и предварително не бях преценил какъв таралеж си слагам в гащите. И се започна… Направих един файл, записах го на диск, връчих диска на Киро.
Вечерта ми звъни по служебния телефон и цъка. “Не става наборе! Файло не тръгва на дивидито!”
Връща ми диска, а аз правя втори файл. Пиша го на диска и пак му го давам. “Не става наборе! Не тръгва!” И тоя фокус се повтори поне 5-6 пъти.
Мони, който слушаше мелодията от тонколонките на компютъра, по едно време взе да си я подсвирва. Спра аз мелодията, а той продължава нататък, сякаш е неин композитор, мааму стара. На третия ден аз самия започнах да си я подсвирвам. Звъни ми Киро и се накашля:
– Абе наборе, едно дете ще направи тоя файл, а ти не можеш!
Какво да му кажа? Трябваше да го лъжа с най-добре подбрани технически термини.
– Стандартите във видеофайловете Кире, са милион. Аз знам ли, кой стандарт ще лепне на твоето дивиди?
– Не можеш си и това си е! Признай си!
Като каза това, а мен ме преряза нещо хей тук, под лъжичката.
– Аз, ли?! – викам му не мога? – Моята ловджийска хрътка Кина, ушите на мечка няма да може да изяде, но аз файла ще направя!
И така нататък и така нататък, докато не дойде от шефовете на фирмата заповед за нова щатна схема. По принцип, подобен род измислица я прави единствено Киро. Поради тая причина той три дни и три нощи не мръдна от стола. Компютърът му запуши от служебна работа, а съзнанието му временно се отклони от болната тема. Именно тогава успях да си поема дълбоко въздух. Още не бях издишал и ми звъни служебният телефон в стаята.
– Ела – казва – за една минута, да видиш нещо! – поканата беше от Киро.
Отидох аз при него, ама гледам пред вратата му снове нервно някаква мадама, захапала цигара. Крачи насам-натам тя и от време на време дръпва от цигарата, сякаш жаден пияница пробва неотлежал самоток. Минах край нея и влязох. С влизането погледът ми фиксира едно дребно хлапе с широко учудено лице. Мадамата била неговата мама. Погледът му бе ококорен, а очите изпъкнали като копчета. Втренчи се в мен и не смее да се мръдне, сякаш вижда ламя в свирепа фаза на глад.
– Това е Кирчо! Прилича ли на мен? Внукът ми, бе! Я дай, деде, ръчица на тоя спец по файловете!
Чак сега загрях интригата на моя набор. Беше довел внука си, по-точно дъщеря му го бе довела, за да ми покаже за какъв фен на Шакира иде реч. Моя милост, естествено демонстрира пълна симпатия. Стиснах меката ръчица на детето и го попитах, дали имат на село магарета? Каза, че нямат, и че това е голяма отживелица, но пък имат интернет клуб. Казах “Браво!” и “Натам отива светът!”. После седнах зад клавиатурата на Кировия компютър и сложих диска с видео-приказките в сидито. Кирчо го бе донесъл, за да видя, аджеба, какъв е тоя пусти файлов стандарт, който свири на дивидито без грешка, а аз не мога да му се сетя.
– Сетих се! – викнах с голям ентусиазъм. Та това си е оня прост стандарт, с който почна цялата видео галимация преди 15-на години.
– Е-е й, ученио! Е-е, сега няма ли да догодиш файло?
– Ще стане! – обещах, пъхнах в джоба си диска със записите на Шакира и се оттеглих с видео достойнство.
Разбира се, след половин час файлът беше готов и то на пустия му дивиди стандарт, ама така и не можахме да го чуем, защото от фирмата позвъниха на Киро да прави нова щатна схема.
Това продължи още три дни и три нощи. Аз се смилих към моя набор и три дни и три нощи му носих сандвичи с шунка и пържени картофки от близкия магазин нонстоп.
Ще питате, какво стана по-нататък? Ами стана съвсем нормалното. Аз, Мони и Киро станахме фенове на Шакира. Понеже, в нашата стая, винаги свири, чрез интернет, радио N-Joy, то в момента, когато свирнеше песента „Вака, Вака”, а тя свиреше поне по десетина пъти на ден, от прозореца на нашата стая и от стаята на Киро гръмваше мъжки хор от дрезгави гласове, „Водка, Водка”! Хей, „Водка, Водка”!
Тия дни Мони, жичкаджията на фирмата, го викнаха за един ремонт в Зверино. Отишъл той, оправил на поделението токовете, а на връщане го возили за по-пряко през Бов. Така го возили, та чак настинал и му се схванал вратът. Влиза през вратата, опитва да се обърне към мен, ама заедно с главата му се обръща цялото тяло.
– Какво е станали с теб, бе Мони? – питам загрижено. А той изхълцва и ми казва:
– Не ме питай, ами бръкни в долния шкаф, там, където са бушоните и теловете. Зад велпапето има половин бутилка водка. Извади я и ми разтрий врата.
Извадих аз бутилката, отпих един гълток, ливнах на длани и започнах. Разтривам, а после барабаня с пръсти. Така правеше баба ми навремето, Бог да я прости! Това занятие продължи до оня момент, когато по радио N-Joy започна оная нашата песен. А ние, горките, само това чакахме. Подавахме си бутилката един на друг, отпивахме по гълток, а после с едни дебели гърла заизвивахме: Водка, Водка! Водка, Водка!
Не бяхме и усетили, че външната врата била хлопнала. Видяхме само как се отваря вратата на стаята и главата на шефа надниква вътре. Той ни погледна недоумяващо, поусмихна се невинно, после зададе съвсем резонния си въпрос:
– Какво става бе момчета?
Мони хлъцна изненадано, опита да скрие бутилката зад гърба си, а сетне с храбър, изтънял гласец заяви:
– Не е това, за което си мислиш, шефе!
Моя милост, за да затвърди неговата сентенция, уверено и тържествено го подкрепи:
– Разбира се, шефе! Не е това, за което си мислиш!
