Из книгата на Любомир Чолаков „Демократура или диктатура на демокрацията“, откъс от главата „Подлите технологии на демокрацията“
.
Днес, 25 години след началото на демокрацията, българите живеят по-зле, по-несигурни са за утрешния ден, измират демографски, търпят етническа криминална престъпност, не виждат перспектива…
И се появява вечният шопски въпрос: оти ги ручахме жабетата?
Големите жабета – 12
ЛЪЖИТЕ НА ПРОПАГАНДАТА
И
ПРОПАГАНДАТА НА ЛЪЖИТЕ
Преди 10 ноември 1989 г. живяхме в свят на лъжи. Вярно е, че в битово, социално и културно отношение бяхме несравнимо по-добре – това просто няма как да се отрече, достатъчно е да се сравнят съответните параметри.
Но духовната атмосфера, за съжаление, беше обвита в паяжината на лъжите.
През 60-те години, например, официалната постановка беше, че през 1980 г. комунизмът ще бъде построен. Това означаваше, пак в съответствие с официалните постулати, че „всеки ще получава според потребностите си, всеки ще дава според възможностите си“. Ако някой може да го разтълкува какво на практика означава това, нека опита. Аз не мога, затова и не опитвам.
Разбира се, имаше и много други лъжи. Една от тях, например, беше, че хората в социализма били „равни“, че била унищожена „експлоатацията на човек от човека“. Но все пак предприятията бяха държавни, а държавата се управляваше от хора, при това на родов принцип – дечицата и внучетата на „активните борци“ автоматично се оказваха на върха на социалната пирамида, влизаха в университетите без изпити, а после „връзките“ също така автоматично ги изстрелваха по върховете на властта. Достатъчно е да се вгледаме кои след 1989 г. станаха милионери и заграбиха властта: пак дечицата и слугите на предишната върхушка…
Но това е история.
А сега да погледнем днешния ни ден. И, след като вече сме в демокрация, при това вече 25 години – което съвсем не е малък срок, би следвало да се очаква, че за такъв солиден период от време поне социалното лицемерие е премахнато. За периода на социализма то някак се възприемаше като нещо нормално, без което не може – какво да се прави, всички знаем, че ни лъжат, и онези, които лъжат и те знаят, че лъжат, ама такава беше системата – изградена върху лъжи. Пропагандни лъжи. С това просто трябваше да се съобразяваме и, в рамките на възможното, да търсим истината сред паяжината на лъжата.
А как ли е днес?
Щом демокрацията е нещо, коренно противоположно на социализма или комунизма, кой както му харесва – значи при нея пропагандни лъжи не може да има. Тогава имаше, защото социализмът или комунизмът, кой както му харесва, беше диктатура. А демокрацията не е диктатура, тя е демокрация – и щом не е диктатура, при нея пропагандни лъжи няма и не може да има. Ако пък има – значи и демокрацията ще се окаже диктатура, само, че под друго име. Под името „демокрация“. То, и социализмът не наричаше себе си диктатура, а „социализъм“ – което не му пречеше да бъде диктатура.
Хайде да видим как е при „демокрацията“?
В предишните ни размисли установихме, че в предизборната борба – основата на демократичния процес, кандидатите за власт могат да имат програми, платформи, възвания, да държат речи, слова, с две думи: да правят пропаганда само в рамките на закона. Нека сега да поразмишляваме какви са последиците от това, като преминем към втората, след разделението, основна характеристика на демокрацията: атмосферата на пропагандни внушения, полуистини, премълчавания и директни лъжи, в които живее т. нар. „демократично общество“.
Предлагам ви откъс от Глава 3 – „Подлите технологии на демокрацията“ от книгата „Демократура или диктатура на демокрацията“, където се разсъждава върху тази втора основна демократична специфика…
„2. Лъжите на пропагандата и пропагандата на лъжите
Но ограничаването на платформите на кандидатите в рамките само на позволеното от закона автоматично унищожава свободата на избор. А свобода ли е ограничената свобода? Ако решим, че е свобода, това означава, че и затворникът е свободен в своята килия. Е, ограничен е в рамките на закона. Но пък свободен в рамките на килията. Тоест, свободен е в рамките на закона, също както хората извън килията.
По този начин демокрацията превръща цялото общество в един гигантски затвор.
Разбира се, може да се възрази, че във всички общества свободата на техните членове е ограничена в рамките на закона. Да, така е. Но никое друго общество не отрича това. Никое друго общество освен демокрацията не претендира, че дава „свобода” на своите членове. Ах, забравихме: комунизмът имаше такава плаха претенция, но понеже комунистическите идеолози схващаха, че не ще успеят да прокарат чак толкова нагла лъжа, бързаха да уточнят, позовавайки се на Маркс: „Свободата е осъзната необходимост”. Тоест, свободни сте, обаче трябва да осъзнаете необходимостите, които ви се спускат „отгоре”.
Но нима при демокрацията не е така?
Повърхностно погледнато, при нея всеки избирател гласува за различни идеи. Но всички тези “различни” идеи са в рамките на демократичната идеология. Онези, които излизат от рамките на тази идеология, просто са забранени и техните носители са поставени извън политиката, а често и в затвора – например нацистите, расистите, неудобните политици и историци и всички други, които демокрацията определя като „лоши”. Тук не коментираме добри ли са или наистина „лоши”. Важното е, че и тя, както всяка друга политическа система, насила, с оръжие в ръка и с цялата мощ на държавните институции налага своите идеи и се бори против онези идеи, които са й враждебни.
Но това го прави и комунизмът.
Прави и го и нацизмът.
Всички го правят.
И отново демокрацията се оказва на едно ниво с всички други.
Тогава защо е трябвало да бъдат избити 5-те милиона души (минималният брой според изчисленията на различни историци) във френската касапница през 1789 – 1794 гг., наречена „велика революция”? Защо е бил този християнски холокост? Само, за да се смени една система, наричана от демократите „диктатура”, в случая „монархическа”, с друга? С демократична диктатура? И след като всъщност една диктатура сменя друга (доколкото монархията изобщо е диктатура), ясно е, че тези хора са били избити в името на новата диктатура, а не в името на високопарните й претенции за „свобода, равенство и братство” – които претенции днес, предвид тоталното им демаскиране и разобличаване, са благополучно забравени.
Демокрацията обаче използва думата „свобода” с пълна сила, без да се грижи да обясни необходимостта от нейното ограничаване. Ограничаването мълчаливо се подразбира от само себе си.
Но в такъв случай по какво се различава демокрацията от диктатурата? Нали и там ограничаването на свободата се подразбира от само себе си?
Лошото е, че и най-малкото ограничаване на свободата унищожава самата свобода. Там, където се ограничава свободата, започва робството. И няма никакво значение с какво се оправдава това ограничаване.
Разбира се, ограниченията на свободата са необходими, твърде често дори задължителни. Ала това означава, че самата свобода в тези случаи не съществува и ние говорим само по инерция, с цел по-лесно разбиране, за „ограничаване» на свободата. Но всъщност не може да се ограничи нещо, което със самото възникване на „ограничението” престава да съществува.
Тук отново се натрапва приликата с комунизма. Та и тогава имаше избори, гласуване, различни кандидати… Но в рамките на комунистическите закони. Сега ние казваме, че онова не е било истинска демокрация, защото липсата на истинска възможност за избор унищожава свободата на избора, тоест унищожава демокрацията. Но и в САЩ свободата на избора също е ограничена от определени закони. Тоест, там тя също не съществува, което означава, че там не съществува и демокрация.
Именно затова САЩ са силна държава – защото не са демокрация в обичайния, лъжливо-възвишен смисъл на тази дума. Твърдят, че са демокрация именно в този смисъл. Успели са да убедят милиони, може би милиарди хора, че са наистина такава. Но количеството хора, които вярват в нещо, не доказва, че това нещо е вярно. Преди време също много хора са вярвали, че Слънцето се върти около Земята, ала какво от това?
Между другото, нима някогашният СССР беше слаба държава? Затова и беше силен – защото не беше демокрация. И рухна, победен икономически от друга държава – която също е силна, понеже също не е демокрация.
Светът не познава силна демокрация.
И всъщност никога не е познавал. Демократичната Атина губи Пелопонеските войни срещу монархията Спарта. Демократичните Франция и Англия щяха да загубят войната срещу Хитлер (Франция дори съвсем реално я загуби), ако не бяха диктатурата на Сталин (открито провъзгласена като „диктатура на пролетариата”) и диктатурата на Рузвелт (зле маскирана като „демокрация”).
Именно лицемерието отличава демокрацията от останалите диктатури. Всяка друга диктатура – с изключение донякъде на комунизма, който също опитва да се прикрие с фалшивата красота на някаква идеологическа маска, е откровена.
Посланието на всеки откровен диктатор е приблизително следното: „Да, аз съм диктатор, защото съм по-силен от всички други, които желаят властта”.
Маскиращото послание на диктатурата на демокрацията е: „Аз не съм диктатура, защото при мен управляваните избират кой да ги управлява”.
И тук стигаме отново неизбежно до въпроса: а кой всъщност управлява демокрацията?
Реалната трансмисия на управлението в условията на демокрация са медиите, които създават образа на кандидатите за власт. Обикновените избиратели гласуват за кандидатите, които са по-добре представени в медиите. Следователно я управляват хората, които имат контрол върху медиите. Разбира се, понякога има пробиви в системата, както във всяка система; такъв пробив в наши дни, например, беше Уго Чавес, който успя да излъже системата, да преодолее демократичните ограничения и да се опита да създаде нормално общество. Естествено, това общество е наричано „диктатура” – от същите медии, които провъзгласяват демокрацията за не-диктатура.
А когато лъжата вече не помага, защото независимо от успехите си в пропагандните лъжи, демокрацията рано или късно винаги бива разобличена, пристигат самолетоносачите. И крилатите ракети. И морските пехотинци. И всякакви други убийци, механизирани или не чак толкова.
Идеологическите лъжи са само гримът, маската, камуфлажът върху хищната демократична паст. Когато те не помагат, идва откровеното насилие.
Демокрацията всъщност е комбинация от тези два елемента: лъжа и насилие. Тук еднаквостта й с комунизма е 100%“.
Глътка свеж въздух. Харесвам истинските неща и логичните построения. В последно веремена сред тази медийна война човек започва да се чуди има ли изобщо здрав разум по света. За мен единствената реална алтернатива на диктатурата е индивидуалната свобода осъзнаващи цената си. Всеки от нас може да е свободен намалявайки до минимум своята зависимост от обществените взаимоотношения, което означава отказ от изгодите и удобствата, които ни предоставя обществото. В съвременния презадоволен и изнежен свят отказа от „благата на социума“ съвсем не е задължително да води до смърт на индивида. Обратното приридния самодостатъчен начин на живот често води до физическо и духовно оздравяване. В България все повече хора живеят извън социалната мрежа, като ползват продукти собствено производство и разчитат на натуралната размяна като алтернатива на парично стоковите отношения. В Америка все повече хора заживяват „off grid“ отменяйки информация и помагайки си един на друг. Това е цената на свободата. Съвременните диктатури са осъдени да се разпаднат под собствената си тежест. Те са прекалено чужди на човешката природа в съвременния си гротескно разрастнал се и изроден вид. Демоса или въоръжените младежи може да са добро решение за борбата между отделните диктатури но не струват и пукната пара когато става въпрос за хиляди и милиони отделни малки групи или даже отделни индивиди. Отказа от материални блага обезсмисля всякакво насилие. За мен есъественото състояние на човека е съществуване на малки групи по педесет – сто човека обединени по родово-племенен признак. Съвременните технологии биха позволили достатъчно комфортно преживяване на такава група. Възникването на такива групи създава алтернатива на живота в диктатура без да унижтожаване самата диктатура. Например Амишите в Америка са подобна група. Разбира се, че индивида в група е ограничен от самата група. В този смисъл всеки е свободен да избира степента индивидуална свобода или ако щете да си избира най-подходящата за себе си диктатура. Както и да е. Много ми хареса статията. Просто исках да споделя и моите невчесани мисли. Поздрав на автора!
„Тогава защо е трябвало да бъдат избити 5-те милиона души (минималният брой според изчисленията на различни историци) във френската касапница през 1789 – 1794 гг., наречена „велика революция”? Защо е бил този християнски холокост? Само, за да се смени една система, наричана от демократите „диктатура”, в случая „монархическа”, с друга? С демократична диктатура? И след като всъщност една диктатура сменя друга (доколкото монархията изобщо е диктатура), ясно е, че тези хора са били избити в името на новата диктатура, а не в името на високопарните й претенции за „свобода, равенство и братство” – които претенции днес, предвид тоталното им демаскиране и разобличаване, са благополучно забравени.“
„(…) По време на Великата френска революция… безбожието взело връх. Общинските съветници на Парижкото кметство Ром, Клоотц и Шомет предложили да се премахне християнството и да се замени с поклонение на Разума. „Природата и разумът„, твърдели те, „ето кои трябва да бъдат нашите богове.“ (Все пак не могли без богове…) На 10 ноември 1793 г. в църквата „Парижката Света Богородица“ бил уреден тържествен празник в чест на богинята на разума. Богиня на разума била знаменитата тогава актриса Майляр.
Облечена в бели дрехи, синя мантия и червен калпак, в триумфална колесница, тя била заведена във френския Конвент, където в името на френския народ била приета от председателя. Водачите на Франция бързали да поднесат на богинята почитанията си. С Бога било свършено…
Но не и с историята. Тя продължила своя закономерен ход. Ето що ни казва тя:
За 90 години Франция била разтърсена от 13 революции.
Една трета от децата в Париж били незаконородени.
Повече от 500,000 французи намерили смъртта си на гилотината.
Десетки хиляди деца били намерени подхвърлени в каналите.
15 години след прочутия 10 ноември 1793 г. един лекар в Неапол бил повикан да даде помощ на една умираща жена. На тавана на една кръчматой намерил същество, което било загубило човешкия си вид. Върху гнила слама лежала жена, обвита в нечисти дрипи. По лицето й имало следи от минал разюздан живот. Картината и смрадът вдъхнали в лекаря дълбоко отвращение, но и искрено съчувствие.
„- Коя сте Вие?„, я попитал изненадан той.
„- Аз бях богинята на разума„, пошепнала с последни сили издъхващата.
Наистина, „Бог поруган не бива“.
Симеон ПОПОВ, „Защо вярвам в Бога„, с.467-468.
Демокрацията, както и останалите социално-политически форми на управление (монархия, аристокрация, тимокрация, олигархия, плутокрация, тирания), е основана върху силата на оръжието. Но докато при другите това е по-прикрито, то демокрацията го прокламира още с възникването си: то е въплътено дори в самото й название -„демос“ на гръцки не означава „народ“ (както упорито ни внушават още от детската градина), а „въоръжени хора„. „Народ“ на гръцки е „Лаос„. Т.е. демокрацията е възникнала върху силата на оръжието, държано от демоса – мъжете над 30-годишна възраст, служещи или служили във въоръжените сили. Само те са имали активно и пасивно избирателно право – всички останали, вкл. „юношите“ до 30-годишна възраст (неслужили във войската), жените, чужденците, робите и децата са били извън обсега на „гласоподаването„, „изборите„, законотворчеството и, в крайна сметка – на властта.
Според Янко Н. Янков (Политически и правни учения. Том.2. Древна Европа. Гърция. – С., 2006, с.282) „Платон приема, че демокрацията възниква преди всичко поради нарушения в обществената йерархия, при което хората, КОИТО НЕ ПРИТЕЖАВАТ НИКАКВИ СПОСОБНОСТИ ДА УПРАВЛЯВАТ ДЪРЖАВАТА, успешно се втурват във властта, и освен това, когато ПРИТЕЖАВАЩИТЕ ИЗВЕСТНО КРАСНОРЕЧИЕ БЕЗДЕЛНИЦИ по волята на случая успяват да се окажат на върха на обществото.“
Нещо да се е променило за 25 века…