Радио БЪЛГАРИЯ се обръща с въпрос към българи в Америка и по света: „Съхранили ли сме духа на Съединението?“
Историческа ретроспекция по повод Деня на Съединението, направена от журналистката от Радио България Илиана Райчева, въз основа на думи на историка проф. Андрей Пантев
.
УРОЦИТЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО
Шести септември е един от най-паметните дни в българската история. Днес възприемаме Съединението между Княжество България и Източна Румелия от 1885 година като романтичен епизод от нашето минало. Защото от конкретно историческо събитие с държавно-политически резултат то се превърна в наша национална символика.
Седем години след Освобождението от османско владичество през 1878 г. българите от двете страни на Стара планина дръзват да нарушат Берлинския договор на Великите сили, разпокъсал на няколко части българските земи. Враждебното обкръжение, пряката военна заплаха, турският гняв и руското неодобрение са преодолени по начин, който печели благоволението и на най-скептичната европейска журналистика и на най-снизходителното световно обществено мнение.
Историкът проф. Андрей Пантев ни връща 129 години назад. „Случилото се остава завинаги в аналите на българската и на европейската политическа история, казва той. Когато се създава изкуствената държава Източна Румелия на юг от Балкана, целта е не само да бъде отслабено Българското княжество с изкуствено разделение през Стара планина, но и с идеята за създаване на една изкуствена нация. Подобно на Ливан, Сирия и Египет Източна Румелия е с особено устройство, което се нарича Органически устав, адекватен на Търновската конституция от 1879 г. на Княжеството. Идеята е не само да се направи отделна област под формата на държава, а и постепенно да се създаде румелийска нация – сбор от българи, гърци, турци, арменци, евреи. И това носи едно много опасно послание в една по-далечна историческа перспектива. Нашите революционери, възпроизвеждайки опита от националноосвободителното движение на България преди Освобождението, успяха по един нетърпелив, но решителен начин да предотвратят тази тенденция. И така, на 6 септември, Пловдив осъмва с една особена новина – рухва Берлинският договор в частта му, отнасяща се до Източна Румелия. Двете български държави са съединени. Това е едно прекрасно съчетание между воля, политика, дипломация. Княжеската армия навлиза в Източна Румелия, съзнавайки много ясно, че има рискове от това нарушение. Когато светът вижда тази решителност, когато по-късно побеждаваме и на бойното поле срещу сръбската инвазия, за разделение вече и дума не може да се каже.“
В акта на Съединението има нещо много по-значимо като исторически урок, много по-привлекателно като културно-политически триумф, отколкото държавното уголемяване с всички търговски, стопански, военни и геополитически предимства. Това е преди всичко един мирен културен подвиг, въпреки пролятата геройска кръв по полята на Сливница, по хълмовете на Гургулят и равнините на Видинската крепост, където българската армия „извършва едно чудо“. Сръбският крал Милан напада България в името на балканското статукво с мандат на част от Великите сили. С победата над сръбската армия се затвърждава делото на съединистите. Европейските държави го осъждат и нито една от тях не се обявява в негова подкрепа. Очаквано най-недоволна е Русия, защото този български акт е осъществен без нейно съгласие.
Подготовката за Съединението е безпрецедентно за нашата история съчетание между политика и дипломация, просвета, култура, между упоритост и компромиси, между агресивност и примирение, между революция и реформа. Тази координация довежда до незабравими емоционални сцени, при които източнорумелийската жандармерия се прегръща с княжеската войска, а жителите на Пловдив се разделят с историческия си приоритет на столичани, за да отстъпят на София престижа в името на общобългарското единство.
Проф. Пантев припомня един от уроците на историята, който ни даде Съединението: „ Много партийни дейци: Петко Каравелов, Стефан Стамболов, самият княз Александър I Батенберг, и дейците на Съединението в Пловдив, са виждали по различен начин този акт, казва той. Когато това става реален факт, всички се обединяват, без да си връзват кусури и без да търсят политически дивиденти от това.“
Ако има някакво историческо послание от смисъла на Съединението, това е, че българщината побеждава с разум. Източна Румелия е много по-привлекателна за живеене от Княжеството. Тя е по-устроена. Пловдив е стабилен град в сравнение с тогавашната невзрачна София. Момчетата не ходят войници. Не се плащат свирепи данъци. Всички търговци имат преференциите за пазари на все още триконтиненталната османска имперска система. И това е величието на пловдивските съединисти – те приемат да живеят по-бедно, но да бъдат събрани в една държава, да имат чувството за защитима общност.
Съединението ни даде онова самочувствие, което не можа да бъде унищожено дори и през годините на последвалите национални нещастия. Защото те бяха тактическо, а не историческо отрицание на онези големи надежди, които се вееха като знаме и през и след 1885 година. Така съединението на Княжество България и Източна Румелия стана последна, но трайна обител за нашата слава.
–––––––––––-
По-късно на вълните на националното радио зазвучават гласове на български емигранти – какво мислят те за Съединението. Съхранили ли сме духът на Съединението и кои са ценностите, които днес сплотяват българите по света? – Виктор Хинов от Индианаполис и Дарина Проданова от Чикаго в интервюта за Радио България
Виктор Хинов:
За целия си 47-годишен живот не си спомням нито един разговор за Съединението, проведен в неофициална обстановка, извън класните стаи по литература и история. Спомням си един или два пъти споменаване на Съединението като причина за почивка и от там като повод за събиране с хапване и пийване. Никога обаче Съединението не е обсъждано и анализирано по време на самото събиране.
Не мисля, че има универсални ценности, които да сплотяват всички българи по света, но съществуват най-разнообразни механизми, обединяващи едни или други групи българи. Първоначалните емигрантски събирания са свързани с носталгия по неотдавнашното българското минало, в опит да се построи новият живот по добре познатия втори начин. Ранните българските компании в чужбина са изключително разнородни и демократични. Образованието, политическите възгледи, полът, възрастта или произходът нямат никакво значение. Процесът на обединение на много от емигрантите е обусловен от необходимостта да се преживее в непозната среда. По-късно, когато емигрантите се адаптират, къде по-зле, къде по-зле, към новия си живот, на първо място излиза желанието за социална значимост. Българските събирания продължават, но на първо място излизат колите, жените, скъпите уредби. На този етап голямата българска група започва да се цепи на по-малки групички.
Понякога българите се обединяват и заради любовта си към литературата, рисуването и музиката. Това обикновено става чрез мрежата или в по-големи емигрантски диаспори. Там също се търси изява, но ненатрапчиво и не тотално. В такива групи има взаимна подкрепа и приемане на другия. Разбира се тези групи не са способни да бъдат нито административни, нито политически, нито бизнес фактори, но те са единствените български обединения, в които липсва страх. Наличието на такива групи е надежда за мен, че е възможно обединение между сънародници, освободени от вътрешен страх, скрупули и егоизъм. И точно в такива групи – на хора, освободени от страх и егоизъм, лично аз виждам бъдещето оцеляване на Духа на Съединението, както и въобще на българския дух.
Интервюто с Виктор Хинов от Индианаполис можете да чуете тук:
.
Дарина Проданова:
От една страна сме съхранили духа на Съединението, от друга – не. Българите, когато се намерят, създават българска общност, особено когато има достатъчно много българи. Знам това не само себе си и по българската общност в Чикаго, но и в Канада, и в Англия, и на други места по света. Създават училища, стремят се да предават своите ценности на децата си. Изгаряме от желание децата ни да научат колкото се може повече за България, защото тя е нашата Родина, ние сме избягали от държавата, не от Родината. Ние пазим Родината в сърцето ни. От тази гледна точка мисля, че сме съхранили духа на Съединението.
От друга гледна точка, обаче, не сме. Има българи, които са се променили, затворили са се в себе си. Т.е. има ги и двете неща, има го и обединението, има го и разединението. Има българи, които не си помагат, които не държат особено на българската общност, даже странят от българи.
Но повечето от нас никога няма да престанем да се връщаме, и физически, и в ума си в България. И любовта към България е една от ценностите, които ни обединява. Другото е жаждата за приятелство. Защото когато станеш емигрант, се бориш сам с много неща. И тук самата култура и атмосфера е такава, че те принуждава да водиш доста самотен живот. Затова става много ценно всяко едно приятелство и всяка една връзка, която създаваш. Когато човек срещне подходящите хора, с които може да сподели същата любов към Родината и същите ценности, той се научава да цени тези неща. И друга ценност, която ни обединява, е вродената жажда за знание. Една от причините, поради които в Чикаго в момента има 11 български училища. И по мои наблюдения всички те действително се стремят знания и умения за българския език и култура на децата тук.
Интервюто с Дарина Проданова от Чикаго може да чуете тук:
.
Чуйте цялото предаване на Радио България и записите на мненията на други двама българи зад граница, които не живеят в САЩ – Божидар Чеков от Париж и Иван Николов от Босилеград – линк.
.
Божидар Чеков в интервю за Националното радио: „България няма да се оправи без българи“
https://www.youtube.com/watch?v=QKrf9zNVmwQ#t=44