Ех, колко е „cool” да публикуваш селфи в социалните мрежи. Остана ли някой, който да не го е правил? С модерните телефончета е просто фасулски лесно. Не е като да нагласяш стар фотоапарат на самоснимачка и да тичаш, преди да блесне светкавицата. Толкова е престижно, когато това е пред Айфеловата кула, Бъкингамския дворец или друга туристическа забележителност, за което си струва да се похвалиш. Но някои прекалиха. В търсене на скандална самореклама си фотат дори гениталиите, сексуалните изпълнения, че и отделителните си напъни.
Скандалният Карбовски наскоро направи интервю с 20-годишната плевенчанка Лъчезара Стефанова, като в ефир едва я удържа да не си бръкне в гащите и да направи селфи на катеричката си. Какви пламенни следовнички на първопроходките в ефирните простотии, като „пипирудата Нидялка” например. И винаги се намират глупаци, които им подражават, като че ли си нямат собствени такива, или не правят същото в спалните си.
Преди доста време изгледах във Фейсбук клипа „Дневникът на една тоалетна чиния”. Микрокамера фиксираше естествените нужди и месечния цикъл на собственичката на въпросната инсталация. И освен отврат, ме блъсна като чук в главата асоциацията за подобна „арт инсталация” пред сградата на Съвета на ЕС на драпащия за творческа изява чех Давид Черни. Изобразил бедното ни Отечество като тоалетната на континента. Естествено в ориенталския вариант като клекало (турски кенеф), а не европейския – седало. Какво възмущение, какво журналистическо и политическо кудкудякане последва…
Но, оглеждайки се в окръжаващата ни действителност – имал е право човечецът. Че сме кенефът на Европата, е вече пределно ясно на всинца ни. Мнозинството от прогресивно обедняващото ни народонаселение изкупува стоковите екскременти на богатите ни роднини – автомобили, черна и бяла техника, мебели и облекло – секънд хенд, превърнали се в цяла индустрия за предприемчиви нашенци. В чуждестранните търговски вериги пазаруваме преоценени стоки и хранителни продукти с почти изтекъл срок на годност. На практика сме сметището на континента с мълчаливото и небезвезмездно съгласие на продажните ни политици. Но и това преглъщаме. Че кога за мижави пари ще обличаме модни парцалки, дори преоценени и препрани, или ще караме съвременни автомобили, макар и почти издухани, при липса на каквото и да е родно производство? Спомням си за полските туристки по времето на соца, които малко преди да отпътуват от България търгуваха изпраните си бикини, защото у нас все още се продаваха кюлоти.
В нашенския кенеф наблюдаваме и друга метаморфоза, характерна за биологията. Отрупаните, с изглеждащи благоуханни и апетитни предизборни ястия трапези на политическите ни партии, след преминаването през храносмилателния тракт на политическата и икономическата ни действителност по време на мандата, се превръщат в зловонни фекалии, оставащи за консумация на електората. Всичко ценно и хранително се извлича от политическата ни и бизнес класа. И тук не иде реч само за съмнителните печалби от търговията със стоки втора ръка. След предизборното политическо блеене за пред електората, моментално се захвърлят овчите кожи. И с вълчи апетит започва лапане на бонуси и премии, съдрани от гърба на данъкоплатците, и на щедрите комисионни, получавани от благодарните монополисти за получените почти даром привилегии в експлоатиране на природните ни богатства и създадената от народа материална база. А накрая, за болшинството от нас остават само миризливите отпадъци.
Да ни е сладко!
Светослав Атаджанов
