Днес всички ние сме обхванати от стрес, който е най-пагубната форма на страха. Страх от безработица, от чужди и от свои, от провал в надпреварващия се свят. За това дали ще си намерим жилище, храна или някой, който наистина да ни обича. Страх от младите поколения, самота, заболяване, излизане в пенсия, остаряване, от това да видиш как си отиват любимите ти хора. След индивидуалните следват колективните страхове – от престъпността, тероризма, трафикантите на наркотици, СПИН, замърсяването, климатичните промени, дупката в озоновия слой и накрая от ядрения Дамоклев меч, отново надвиснал над човечеството.
Всички ние долавяме вече почти физически тази вездесъща тревога сред лудостта на заобикалящия ни свят, чийто двигател са алчността и ненавистта. Убийства, мизерия, корупция, икономически и хуманитарни кризи са в ежедневния бюлетин на медиите. Непрекъснато изкачат зли духове, които би следвало да са забравени. Подхлъзване към колективна истерия, обхванала вече Украйна, Русия, ЕС, САЩ, НАТО, ИДИЛ с джихада на ислямистите, че и целия свят. Когато човек се страхува, агресивността не закъснява да избухне. Това е почвата, върху която никнат злините, разкъсващи човечеството – расизмът, религиозният фанатизъм, фанатичният национализъм, уличното насилие, капсулирането на личността.
И това бързо намира изкупителните си жертви. Били те тийнейдръжи, загинали нелепо, докато някой от тях се е правил на голям и е извадил нож; били те мирни жители в размирни райони, в които смъртта дебне като по време на средновековна чума; били те журналисти на свободна практика, озовали се в дълбоко несвободни зони, в които никнещи като гъби фанатици показно да им отрежат главата и да запишат клането на видео, за да си направят с него кошмарен „пиар“.
Има страх, покачващ адреналина, изострящ сетивата и бързината на реакциите, който е спасителен за индивида. Той ни предупреждава и предпазва. Но стресът заплашва самото ни съществуване. Все повече библейските апокалиптични писания започват да съответстват на констатациите на съвременните учени. Всички те описват един самоунищожаващ се свят. В продължение само на един век, без никаква мисъл за бъдните поколения, човечеството опустошава планетата си, принасяйки се в жертва на „Златния телец”, на зле разбрания прогрес, на леснотата на бита, на трупането на ненужни вещи. Прерязвайки клона, на който седи. И вече страхът ни не е признак на малодушие, а на загриженост за бъдещето ни. И тези, които бият тревога, нямат друга амбиция, освен да предотвратят катастрофата, която известяват на останалите.
Но за да успеем, не трябва да се уединим в очакване. Ще трябва да въздействаме първо върху самите себе си. Да облекчиш кармата си не означава да изтърпиш с наслада хиляди несгоди. Мъдрите никога на са мазохисти, а още по-малко стресирани. Първата стъпка в надмогването на страха от стреса е оценяване на причинените от него щети и тяхното преодоляване. В преборване на преобладаващото във всички ни чувство за безсилие. А това е не само в индивидуален мащаб, но и по отношение на всички. Чувстваме необходимост да предприемем мерки, но не знаем откъде и как да започнем. Лежим на някаква логиката на инерцията и чакаме друг да поеме инициативата. При това знаейки, че никой няма да си мръдне пръста за нас.
Изправени пред изобилието на гледни точки за тълкуване на събитията, нерядко сме и в невъзможност за правилна оценка. Знанието е разкъсано на безброй дисциплини – научни, икономически, социални, културни. И тези дисциплини са разбити, от своя страна, на куп подразделения и поддисциплини, издигащи бариери помежду си, за да придобият по-ясна обособеност и собствен статут. Различни акценти, в които се оценява и разглежда сложността на света, и в който обикновеният човек не е в състояние да се ориентира.
Технологичната ни цивилизация наложи това разделение и в трудовите отношения. Специализирайки се все повече в неясни, фрагментарни задачи, хората губят понятие за крайната цел. Как да запазят влечение към работата си? Изпитваме затруднения да съчетаем професионалните изисквания с личния и семейния си живот, с това, което ни развлича и с това, към което изпитваме духовна потребност. Как да се чувстваме като хармонични личности? Все повече се чувстваме като Homo Economicus и дори Roboticus, ограничени само в икономическите и производствените си отношения, и оставили настрани духовността си. И въпреки това все още чакаме и искаме да бъдем щастливи…
Престъпленията срещу човешката природа, както често се е случвало, се извършват и с добри намерения. В средата на миналия век футуролозите тръбяха, че утрешният човек ще живее в създадена от машини и роботи Обетована земя. Посредством тях човекът ще бъде освободен от унизителния физически труд и ще живее щастлив сред материално изобилие и познания. Какво оправдание в стремежа ни към удоволствия и грабителски инстинкти! Това бе не само утопия, но и тежка заблуда. Писателите фантасти още в 50-те години на миналия век бяха прозрели, че роботът накрая ще измести човека, който ще се озове без работа, декласиран и дори лишен от възможности за намеса.
В някои страни бе отбелязан значителен растеж на жизнено ниво и материален комфорт, но с цената на безогледна експлоатация на общите богатства на планетата, на огромно прахосничество и драматично обедняване на останалата част от човечеството. Но обезпечените вече си дават и те сметка, че в този малък свят, в който всичко е свързано, могат да се изложат на ужасен ответен удар. В разстояние само на век човешката ненаситност опустошава планета на възраст от милиарди години.
В най-новата история техническият и технологичен прогрес произведе три нови „конници на Апокалипсиса“ – радиото, телевизията и интернет. Тези изключителни средства за комуникация, с огромен положителен потенциал, бяха на свой ред опорочени и поставени в услуга на поквареността. Четвъртата власт, както се наричат медиите, не може да защити на практика обществените интереси, или, ако го прави, това е по-скоро изключение, не правило. Къде е по-лесно е за медиите да най-измамните сирени на култа към Златния Телец. Или дори кучета-пазители, контролиращи населението, манипулирано чрез изкривена информация, хипнотизирано от затъпяващи развлекателни програми, анкетирано и анализирано с най-прецизни методи, за да се вманиачава още по-вече в подтиците да притежава, да купува и да не знае точно за кого гласува.
Днес човек има все по-голям достъп до удоволствията, които изцяло са поети и разпределени в широката сфера на услугите. Как да не се плашим, виждайки как хората абдикират от отговорността и потъват в трескавата лудост на забавата и забравата? Стигнали сме дотам, че описаният в „1984” свят на Оруел ни изглежда вече твърде спокоен и старомоден, спрямо ада на електронния и духовен надзор, на който вече сме подложени. Изчислено е, че дете на 12 години вече е погълнало 100 000 рекламни послания. Постепенно, прикрито и без видимо насилие, те му налагат определено виждане за света, фиксират критериите му за добро и зло, красиво и грозно. Всъщност псевдокритерии, основаващи се на задълбочено изучаване на най-елементарните и низки човешки инстинкти, насаждащи желание за господство, егоизъм, необуздани материални и сексуални апетити.
В САЩ и в някои страни на ЕС само чрез електронна джаджа дистанционното на телевизора е свързано с кредитната карта. Посредством компютрите, таблетите и мобилните телефони електронната търговия е в разцвет. Човекът вече е само ползвател, клиент, консуматор. Дори болният, и той е клиент, не нещо друго. Да не говорим за електронния шпионаж, на който са подложени всички държави и представляващи интерес личности. И то не само в или от страни като Китай или Русия примерно, които никога не са били управлявани демократично. Но и в страни като в САЩ, които не успяха да изнесат демокрация никъде, защото точно този артикул не се изнася, но успяха да изнесат шпионажа и в кабинета на управници като Меркел, на която се извиниха после само защото се появиха феномени като Уикилийкс и „луди хора“ като Едуард Сноудън.
Но, да виним само тайните служби или явните, или медиите и техните гурута е излишно. Защото вече сме програмирани… или сме се оставили да ни програмират. Трагично раздвоени между „социалната” ни личност и нашето истинско „Аз”, което също е извор на стрес. Пристрастеност към маркови вещи, мачове-церемонии, звезди–идоли, четене на модни книги, повтаряне на нашумели мнения – това вече не е снобизъм, а планетарна шизофрения. Да се носиш по вятъра, означава да си пожелаеш съдбата на мъртво листо.
И нека не се лъжем. Тази „епоха на комуникацията” всъщност е епоха, в която не се общува истински. Избягваме контактите „очи в очи”, усмихването на непознат е неуместно, дори опасно. Крачим забързано по улиците, срещайки понякога погледа на някой несретник, но бързо го отбягваме, за да не се почувстваме виновни и да не ни се прище да помогнем. Сливайки се със стадото, това не ни вдъхва чувство за единство, още по-малко за братство. Тогава мнозина избират да се изолират, без ни най-малка съзидателна активност. Други посягат към дрогата, алкохола или някоя друга форма на бягство.
Ще довършим ли процеса на самоунищожение? Оставяйки се технологиите да управляват едва ли не вътрешния ни свят, уловени от виртуалното, жертви на политици–демагози и дърпащите конците им олигарси. Всички те, възползващи се от загубата на идентичността ни. Окончателният разгром е възможно да кулминира в генетиката и евгениката, които да се намесват още преди раждането, предопределяйки жизнеспособността, полезността и послушанието на нашите деца и внуци.
Свидетели сме на ускоряване на времето и събитията. Мнозина „посветени” твърдят, че бурната реакция на природата може да доведе до изчезване на човешките същества. Може би това е реакция на света „отвъд” жалките ни сетива? Струва ми се, че не е възможно Вселенският разум, създал Човека, Космоса и законите, които го управляват, да допусне това. Не е ли по-добре обаче ние самите навреме да „ударим спирачките”, за да предотвратим по-голям катаклизъм, който да ни дойде за урок? Досега сме упражнявали само разрушителните си сили върху другите, както и върху самите себе си. Време е да потърсим преобразуващата си и градивна сила, да осъзнаем, че само в хармонията между дух и материя Homo sapiens може да има бъдеще на тази все още жива и прекрасна, макар и убивана от нас самите Обетована Земя.
Светослав Атаджанов
