За кьопоолуто, попската яхния и искуфството

Писмо* на един български лекар в Шотландия до свой сътрапезник в София

Драги Маестро,

Доскоро пребивавах в зловещото градче Ellon, където ледени ветрове реват в душата человеческа – който все още я има. На вратата ми пишеше Winterland. Хазайката ми беше също зловеща и се движеше навсякъде с едно огромно куче Ротвайлер. Ротвайлерът не лае, даже и не ръмжи, а само те поглежда. Бях даден на Ротвайлера да ме помирише официално, за да не ме убие някоя вечер без никакъв шум.

Сега пребивавам в тихото село Oldmeldrum и се казвам Beatman. Звучи малко като Beatles, а по-скоро като бит или пребит. Ти си прав, че и аз като Степния вълк имам нужда от дом и хазяйка. Тя е добра, всичко е много чисто и всяка сутрин ми прави закуска, което е опасно. Замених бекона с пушена сьомга. Тук закусват с това, което ние ядем вечер за мезе. Живея като д-р Watson без Шерлок Холмс. Утеха мога да търся само в себе си, а там са демоните. Все пак се ободрявам с мисли за бъдещето, когато ще куцукам по „Жданов“ с увиснал нос, с бастун и гладен, което е добре. Защото най-после ще отслабна.

От метеорологично-екзистенциална гледна точка днес е приличен ден. Снощи валя сняг, а днес е тихо и свети слънце. Дворът е пълен с кокичета. Мирише на Калтинец през март. Гордо отместих от масата консервата полско шкембе и бутилката „Столичная”, поставих зелен лист хартия и реших да споделя с тебе своите „зрели възгледи”.

Кой те знае, като материалистичен идеалист, какви ги вършиш в Академията и с какви идеи оплодяваш девствените души на сочните сопрани, но не се съмнявам, че вършиш историческо дело. И знам, че като идеалистичен материалист, мога да постигна разбирателство с теб; и че някой ден ще сключим естетическа сделка и ще си подадем ръка над таратора и ракията като титани на мисълта и словото и бащи на руската демокрация.

Та може ли между нас да има фундаментални противоречия, когато и чесънът, и шкембето, и всички стари италиански компонисти, и Амадеус, и Луиджи ван Бетховен, и несравнимият Шнабел ни карат да се усмихваме блажено – а Брамс, дори с най-хубавата ракия и салата, ни разбива душевно и физически. И можеш ли да обясниш с думи на масите защо? Тежка е задачата ти, Маестро! Как да обясниш, че Брамс е псевдо, че е на една крачка от Холивуд? Как да обясниш, че е опасен именно защото е професионалист, познава инструментите и дори съчинява мелодии? Че той е началото на края на музиката, която почти е умряла от естествена, шумна смърт, и така от повече от 100 години. Ако Амадеус е стъпил на раменете на мъдри италианци, Бах и Хайдн, а Луиджи – на неговите и на Хайдена рамене, ако Шуберт е стъпил на собствения си гроб, Шопен – на врата на Хумел, а Лист – на рояла, то Брамс е стъпил на мазоля на Бетховен и на главата на всеки човек с добър вкус. Човек може да прости на Масне и даже да го слуша. Човек може да отиде на оперета, макар и с маска и перука; човек може да обича Йозеф Щраус, тъй както обича сладолед или някоя скучаеща германка на морето; човек може да си пие водката с Мусоргски, да оправдае дори и Рахманинов (но не и Чайковски!): човек трябва да обича народни и стари градски песни, както обича дуварите и градинките на „Найчо Цанов“; може да си поплаче с Азнавур; човек няма право да бъде фанатик, но на Брамс не може да прости! Или, както казваше брат ми Владо: „Брамс е развален Бетовен“.

Ако всичко това, а и други подобни неща можеш да обясниш на сочните сопрани, трябва да ти се издигне паметник пред шкембеджийницата на „Одрин“.

Драги Маестро, написаното слово със своята еднозначност не може да се сравни с приятелската беседа. Със спонтанните картечни откоси на асоциациите. С интуитивните прозрения между две хапки свинска пача. Как бих искал да се върнат тези безкрайни, радостни вечери (и вечèри), когато слушахме сонати от Луиджи в различни изпълнения – Гулда, Бакхаус, Шнабел – и как почти неизбежно Шнапс се оказваше най-съвършен, с най-истинска „душевна кройка“ за тази музика. Колко блажено попиваха в организмите ни Hammer Klavier и 32-ра соната, как блажено попиваше кьопоолуто в душите ни.

Страшно е да слушаш Hammer Klavier сам, късно вечер. Но заедно, размахали юзчета и лъжици с майонеза, ние смело срещахме тези покъртителни звуци, които изтръгваха от нас подпявания, пантомими и ругатни. (Че може ли човек да не ругае, когато например ингилизин свири Бетховен! Звучи като пишеща машина.)

Та, възможно ли е да се напише строга и ясна теория на изкуството? Нагазиш ли в блатото на дефинициите, измъкване няма! Само спонтанните, пропити с чесън метафори могат да се докоснат до същността. Помня доста твои коментари – весели, небрежни, без желание за безсмъртие. Но ако ти си Сократ, то, уви, аз не се оказах Платон, не записвах тези наши диалози и повечето находки бяха отнесени от витошкия ветрец завинаги.

Ако все пак се опитаме да обясняваме изкуството, защо да не използваме две от твоите метафори-мезета: „душевна кройка“ и „върхът на айсберга“. Те взаимно се допълват.

Ясно е, че душевната кройка зависи от историческата епоха, когато се създава определен естетически вкус, който зависи от разни фактори. Както си казвал неведнъж иззад купа с пържени картофи, древните гърци са имали съвсем различна идея за музиката – не са имали пиано и щрайх и не биха разбрали Don Giovanni. Те също са писали в хекзаметър и са смятали римата за долнопробна безвкусица. В хекзаметъра сигурно е била важна мелодичността и ритъмът, и сегашните преводи не могат да ни дадат това, защото са в рима, в ямб или хорей, или дори в амфибрахий.

Ясно е, че един египетски фараон не би оценил 32-ра соната от Луиджи, тъй както и един съвременен американец не би, защото ако изобщо има кройка, тя едва ли е душевна. Рибата кълве повече на Моцарт, конете радостно цвилят, когато го слушат, маймуните спират да се чешат и се опитват да припяват, но средният ингилизин и американец – не.

Че защо тъй? Нали в сегашната епоха има всичко. Всякакви записи 35 часа на ден, по 119 канала. А така, леят се много, страшно много боклуци. И там някъде, дълбоко в душата, в самата лимбична система или в дълбините на Putamen, някакви божествени семена не са покълнали, рецепторите ги няма. Има обикновени химични реакции, токсична чалга, електрически гръм и реклами. Но семената са там.

Във всяка епоха и общество, в океана от обикновени мозъци, хранопроводи и дуоденуми, постепенно изкристализира един айсберг от по-отбрани люде с подобна душевна кройка, които създават атмосфера на добър вкус. И тяхното брауново движение между концертни зали, салони, но също и скромни къщички, пазари и дори казарми, постепенно очертава нови форми и критерии за естетическа наслада. И тогава се появява геният – Моцарт, Пушкин, който грабва този душевен материал, създаден от стотици подобни Нему хора, и извайва потресаващи произведения, в които завинаги заключва тяхното бягащо време, но и всички възможни времена.

И над повърхността на океана гордо се издига върхът на айсберга, ярък и чист, а целият огромен айсберг остава под водата. Но това е известно. Това е социологията на „изкуфството“ и красотата. Много канцеларски плъхове (особено английските) обясняват всичко със социологията. За историческия материалист всичко е ясно и концертите на Луиджи са продукт на обществено-икономическата действителност. Те са продукт на културата, тя на идеологията, а тя на икономиката, а тя на физиологията – на въжделенията на ректума и страданията на черния дроб. За диалектическия материалист има три велики клишета, които обясняват всичко, т.е. нищо. Отрицание на отрицанието – Амадеус отрича Йохан Себастиянович, после отрича отрицанието. Дрън-дрън! (Всъщност Себастиянович е бил предаден от собствените си синове.)

Освен това истматът смята, че нещата се развиват, че изкуфството еволюира, включая и музиката. И аз като зелен юноша донякъде вярвах в тия работи. Ако изкуфството се развива, развива се между Ренесанса и края на ХIХ век (или средата). После свършва. Голяма музика повече няма да се създаде! Всичките шумотевици, нонети от Уолтън, интервюта по Радио 3 с млади и стари какофонисти, цялата тази задъхана безпомощност, поддържането на илюзията, че нещо се случва, нас не може да ни заблуди, драги Маестро! Живата, вълнуваща, потресаваща музика е резултат от майсторското използване на полифонията, хармонията и най-щастливата находка – сонатната форма.

Музиката и поезията се създават по правилата. Музиката, както и математиката, си има формули. И ако инвенциите на Бах са висша душевна математика, естрадата е нещо като аритметика. И без нея не може. Големият компонист не се страхува от тониката, доминантата и субдоминантата, както белият дроб не се страхува от въздуха. Той знае, че музикалната фраза трябва да се разреши физиологично, че има божествена схема – но вътре в схемата той ще те изненада, очарова и потресе, както си поиска. Тъй, както човек не може да пръдне без дебело черво (но не може да пръдне по-високо от гъза си!), така и компонистът не може да твори без Великата Схема, но неговият гъз е неизмеримо високо. Божествената схема не е създадена от изкуфството, то е създадено от нея. Творецът вътре в нея е истински свободен, той не може да има друга свобода; така и организмът може да прави какво ли не – да скача овчарски скок, да пее арии и т.н., само ако се запази като организъм с всичките си несъвършенства. Природата е щедра, дава ни да си играем много вътре в схемата, но излезем ли от нея, се разболяваме.

Например, един мутант като Бенджамин Бритън не може да търпи обикновена терца или кварта. Ако той натисне клавиш до, трябва непременно да натисне и фа диез, сол диез, че дори и ла диез едновременно. И всички кимат сериозно, и го пускат по радиото, и никой не иска да каже (или може би не знае?), че царят е гол. И бос! И импотентен. Музикалният чльон на XX и XXI век виси със страшна сила, и няма изгледи да се навири отново. Блестящи айсберги няма, има океан от киша и всеобщо затопляне.

Мисля си за прекрасната руска книга за Пушкин и неговите приятели и познати, която четях, излегнат на твоя миндер. Колко много стихотворения е написал като отговор на стихове, които са му изпращали хора с подобна душевна кройка, които даже пишат хубаво, но той пише най-добре. Не мога да обясня с думи защо, може би специалистите знаят. Веднъж слушах по радиото симфония от Boccherini и в началото бях убеден, че е Моцарт, но после нещо взе да ме гложди – кьопоолу беше, но с по-малко чесън и с повече олио и магданоз. И патладжанът беше бъркан прекалено, а трябва да се остави едро счукан и да се сложи достатъчно сол и оцет, ако го съчетаваш с Луиджи, или лимон, ако си в Шубертово настроение.

Слушал съм симфонии дори от Карл Черни и от Салиери. Те са майстори на схемата, но след няколко минути човек се уморява, звучи като добре смазана машина. И все пак са големи компонисти. Или поне достойни.

Но, Маестро, я ми сипи една ракия и ми кажи защо Александър Сергеевич, създаден от тогавашната душевна кройка, се намества толкова хубаво в нашата с тебе душевна кройка? Защо и много други велики мъже, създадени от различни времена и айсберги, седят радостно на нашата трапеза, пият от нашето питие и ядат от мезето ни? Ние с теб не сме родени във Виена в 1760 г. Ние сме родени в Коньовица в средата на XX век – век, който голям го вади, ама мек, от гледна точка на изкустфото (както казваше Хер Фон Бащата). Значи, че широко сме скроени. Но колкото и да ни е широка кройката, ние не пием с формалисти, додекафонисти, абстракционисти, ексхибиционисти, а към Пикасо се отнасяме със съчувствие, защото е голям, но пропаднал талант. Т.е. ние не ядем глава в шкембе и яйца по панагюрски с хора, чиито писания, рисунки и композиции ние с тебе не смятаме за истинско изкуство, дори да са талантливи. Аз казвам ние с тебе, но и ние можем да имаме разногласия; и може би ще се кръстосат лъжици и ще се скубят бради!

Сега, Маестро, бодни си пържен картоф и слушай внимателно! Какво следва от всичко това? Следва, че истинско изкуство има и красота има, и историческата действителност влияе донякъде на формата, но не на същността. Да, Маестро, има абсолютна красота, чиято същина е неизменна и се появява в богатство от различни форми, но подчинена на едни и същи строги божествени принципи! Това трябва да го приемеш като „окончателна истина от последна инстанция“ и да го предадеш на сочните сопрани. Със своите гласни струни, подхранвани от младата пенлива кръв, която се промъква и в най-потайните кьошета, те издават дивни звуци и могат да изразят Вечната Красота, ако пред тях или върху тях има истински майстор.

И тя, Маестро, не зависи от социологията. Социологията само създава (или не) възможността за проява на Абсолютната Красота. Тя не е случайно хрумване на група хора в дадена епоха или мода. Тя е неизменна. Защото по различни начини в различни епохи създава естетическо преживяване, силно, сложно и… да, Маестро… възвишено.
За мен не е толкова важно дали красотата е извън нас, в света на идеите, или е програмирана в самия ни организъм. Аз мога да си пия ракията и с Платон, и с Фройд. Но не и с Бритън.

Красотата дреме във всички хора и епохи, красотата дебне, но рядко й се дава възможност. Както голямата любов води до оргазъм, така и голямото произведение води до естетически екстаз, при който в организма се появяват нови химични реакции, ново и възвишено „животинско електричество“, които са чакали хиляди години за шанса да се отключат. И ние с тебе знаем кои са тези произведения.

А тези, които слушат токсична музика, сигурно се възхищават и на Damian Hurst, който сега има изложба в Лондон – ведро кръв от крава, плиснато върху бели фаянсови плочки. (Той като истински гений твърди, че кръвта трябва да е истинска, а не боя.) Та тези хора – ценители различна философия ли имат, това ли им отключва божествената химия! Не, те нямат божествена химия, това е само шумотевица, повърхностна работа, снобизъм. В тях семето не е покълнало, на тях телевизията и музикалната индустрия е разкатала лелята. Те са като туземците от племето Мачу Пичу, само че облечени съвременно. Не, те са по-лоши от туземците, защото са имали шанс. В музикално отношение, за да еволюира, човек трябва да се върне назад. И да се разхожда между XVII и XIX век.

Драги Маестро, нека всичко да е физиология, включая и високата естетическа наслада! Ние ще продължим да си замезваме. Нека човек да е само дамаджана с аминокиселини и ДНК, без Бог, и нека душевната кройка да е продукт на историческата действителност. Точно защото физиологията си има правила, правилата на здравето, които аз все се каня да спазвам – Великата Мяра на организма, а оттам на душата, а оттам на духа, изкустфото трябва да е здравословно, да хармонира с дишането, с ритъма на сърцето, с девесила и джоджена и с танина на старото вино. Един модерен английски готвач се прочу с експериментите си – сладолед от яйца и бекон, свински пържоли с мед и канела и т.н. Нашите готвачи, Маестро, варят на бавния огън на хармонията и контрапункта истинска попска яхния, истински фасул с балкански треви а ла Хер Фона; и колко трудно е да сложиш от всяка билка колкото трябва, а не като Брамс – в голяма тенджера с боб да сипеш много вода без джоджен и после да я излееш цялата в гърлото на слушателя. И тези класически манджи със своята простота и непостижима сложност ще се готвят во веки веков, винаги същите и вечно нови, като Евгений Онегин, като Don Giovanni, и всеки истински готвач ще намери в тях безгранични възможности за изява и наслаждение; за буйно веселие и дълбока, но здрава тъга, и чрез нея да постигне висш кулинарен смисъл и утеха.

Трябва да се използват изпитаните, вечни ингредиенти, изпитаните тенджери и тигани. Фасулът става най-вкусен в гърне на огън, но трябва да приемем и електрическата печка – да сме в крак с времето. Но микровълновата печка убива храната така, както електрониката убива музиката. Модерният безпомощен композитор или поет бърза да разруши формата и без нея да достигне до ново съдържание, бърза да строши амфорите и гърнетата и иска да готви в синхрофазотрон. Той иска да докаже, че всичко може всякак, че може да рита срещу ръжен. Да, ама не!

Спокойният пулс е 60 в минута, очите са на главата, а не на корема, освен когато наистина си заслужава – и то само веднъж!, дарданелите трябва да висят между краката, на хладно, за да се поддържа завинаги адският огън на сътворението! Сонатната форма, например, не е преходна културно-историческа условност, тя е непреходна, в нея т.нар. естетическа еволюция е достигнала своя най-голям възможен потенциал. Случило се е така, че музиката на Вивалди, Бах, Моцарт, Луиджи и компания е най-полезна, най-здрава духовна храна.

Ами сега какво да правим? Да имитираме Амадеус завинаги? Че то е невъзможно.

Не знам, Маестро. Не знам дали и физиологичният идеализъм може да намери отговор. Тежка е задачата на съвременния компонист. Той винаги може да намери вдъхновение в свежия извор на народното творчество, но има ли сега народно творчество, народна песен, при 999 дигитални канала? Съвременният компонист има два избора – или грамадна, излишна отровна симфония, или чат-пат по някоя мелодийка в холивудски филм.

Тежка е и твоята задача, Маестро. Не знам какво преподаваш на сочните сопрани, но това, което те правят по инстинкт, е да следват своите засукани организми. Там, от самите дълбини утробни, където слънчев лъч не прониква, се отделят магически субстанции, които обливат гласните им струни и сопраните си намират майстора, за да получат високогласна кулминация.

На мен ми е по-лесно. Мен римата ще ме носи между смеха и сълзите, през въртопите на ямбове и хореи, които никой няма да прочете, надолу по течението, към тихия язовир на първичния бульон, за да започне всичко отначало и да достигне пак до сонатната форма – завинаги!

Смятам скоро да те посетя и да се разходим по стари улички с избити павета, на път към някоя далечна, заветна шкембеджийница. На вратите на твоите нелегални квартири имаше различни имена, които ти не сменяше. Аз не знам какво ще е името на следващата ми врата, но нека да е славянско! Драги Маестро, нашият малък айсберг неумолимо се топи от всеобщото дигитално затопляне, но на него се сервира достойно мезе!

Още много истории и метафори напират в мен – за онези пролетни коньовици, в които с брат ми слушахме симфонии от Луиджи, за да „гепим кулминацията“; и за Вагнер, който твърдял, че музиката трябва да служи на нещо друго, но понеже имал голям кулинарен инстинкт, вършел точно обратното, но с цели черпаци пипер и захар; и пак за моя приятел Бокерини, който майсторски е приготвял продуктите за Главния готвач; и за радио Classic FM, което е открило смисъла на изкуството – to rela-a-a-ax!; и, че Una furtiva lacrima струва повече от ведро симфонични сълзи; и за един клавирен квинтет на Малер, който ме развълнува (нещо трябва да ми е станало).

Но, както е рекъл Исак Бабел, и най-острият кинжал не влиза в сърцето така, както точката, поставена навреме.

Да те пази Бог!

Сергей Бояждиев

Oldmeldrum, 19.02.2012 г.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Авторът на този текст е български емигрант, който от години живее и работи в Шотландия. Текстът е написан под формата на лично писмо до стар приятел в България и първоначално авторът не е имал намерение да го публикува.