Разказ от Тодор Кунчев
.
Аз имах лошо предчувствие, а Големият Бил – само хрема. Неделната утрин ни посрещна със свиреп, озъбен кучешки вятър. Чайките продължаваха да се опитват да се облекчат върху минувачите, но никой не им обръщаше внимание.
Неделя сутрин всъщност е времето между десет и единайсет, когато хорицата казват, че отиват да пият кафе, и после си викат бира, знаете защо. Сериозните хора пият кафе в къщи и отиват на църква, а нормалните отиваме в кварталната кръчма и пием каквото намерим за добре.
Бар „Розови мечти“, според едни, според други – „Розови сънища“, се намира на 31 авеню в Драз махала. Кръчмата е барче, защото има реклама на Пепси кола. Направена е в един гараж – последен пристан за разбити кораби, на вече нелетящи холандци, разведени, полуразведени и такива на път към развод. С една дума – безпътници.
Барманката и дъщеря й са като едни морски фарове, огромни женища, розовобузести и дебелогъзести (щях да кажа Рубенсов тип, но Рубенс не е рисувал гушести пуйки). Розовите им ватирани гащи със съмнителни петна по тях висяха на простора, досами прозореца, и създаваха още по-съмнителни розови мечтания. Днес нямаше много посетители, а тези, които бяха дошли, пиеха прави край печката на дърва. Почти никой не сядаше, не само защото покрай масите не беше особено топло, а и защото пенсионираният старшина Мечо, пиян и насран, се беше местил от стол на стол, докато заспи накрая на последния. Барът обаче се радваше на добра посещаемост, което беше позволило на собствениците да сложат вази с изкуствени цветя и да пристроят едно салонче за по-сериозни гости. В салончето всичко беше по-малко, беше и по-студено, защото нямаше комин на печка, който да минава оттам. Но пък беше… интимно.
Големият Бил си извика греяно вино с чер пипер, аз като по-изискан си поръчах коктейл, за да ми е гадно. На съседната маса се беше цопнал Баровеца в цялото си великолепие. Баровеца е контето на махалата, той винаги е изискано „облякън“, както се казва на тукашния диалект. Сакото – цвят сиенска печена, на ситен пепит „елефант гри“, черен копринен панталон с маншет, черно поло, върху което бе нахлузил розова копринена риза, сребриста вратовръзка с жълтозлатисти пеперудки, вързана на двоен широк възел. Жълтокафявите му обувки с пресечено бомбе и белите чорапи щяха чудесно да се връзват с кърпичката, но тя не се показваше деликатно от джобчето на сакото, беше се смъкнала някъде. Физически, а и интелектуално, доколкото тази дума може да се използва в случая, той много приличаше на баща си, чиито пари харчеше. Баща му – собственик на магазин за хранителни продукти и нелегален алкохол, както и на полулегална заложна къща – беше дебел, мазен и прост хитрец.
Баровеца беше много зает, за да ни отвърне на поздрава. Ние само му кимнахме, защото понякога сме вежливи… Наистина беше много зает – с едната ръка пъхаше един банан (обелен) в устата на изрисуваната кукличка, а с другата се опитваше да разбере телесната температура на междукрачието й. Освен това все не успяваше да си пъхне езика в ухото й, докато й шепнеше някакви „изтънчени“ неща, от които тя се задъхваше в приглушен смях и леки изписквания. Момичето се стараеше да бъде сериозна дама и затова опитите й да извади ръката му, скрита под полата й, въпреки плахите усилия, спечелиха нашето мълчаливо одобрение и леки, една четвърт усмивки. В един момент тя като че почти успя и театрото без малко да свърши. А после се появи барманката с уискита и панерка за хляб, отрупана с кишу, солети и един голям шоколад, който завършваше романтичната атмосфера с баровски натюрморт.
Бил се изсекна, погледна ме с онзи поглед, който не предвещаваше нищо добро, защото се виждаше как досадата се бори със скуката, а те двете с гнева… Беше наследил от прабаба си – руска циганка шаманка – дълбока и нежна славяно-ромска душа, както и магията да се напива и сбива от нищо и за нищо. Атмосферата тук му действаше зле, затова му кимнах разбиращо. Барманката обаче не разбра, че кимването е към него, и донесе още по едно питие, а ние не искахме да я обидим… Неделя е все пак, а това, че не сме на църква, не значи, че не трябва да сме смирени и огрени от Божията любов нали, която е навсякъде.
А какво ставаше на другата маса в салончето, може би ще попитате? Аз пък няма да ви кажа, защото първо ми е почивен ден, неделята е ден за почивка. И второ, заради респект и уважение към Божиите служители. Питайте свещеника, ако не вярвате. Да, и за неделята го попитайте, и за съседната маса. Макар че аз знам отговора му какъв ще е – ще ви изгони, а даже може и да ви напсува.
Е, пийнахме все пак набързо и си платихме сметката. Отвън студеният вятър ни блъсна в лицата, а розовите гащури продължаваха да се развяват като знаме. И тогава видяхме, че Баровеца води красавицата си по пътеката от улични плочки към дървения масивен нужник на заведението, украсен с тенекиена табелка „Клозет“. Бутна я вътре, чухме едно: „Влизай ма, ша ти… мамата“ и вратата се хлопна. По-късно спорехме с Бил как го каза – „ша ти…“ или „да ти…“, но защо ли въобще се препирахме. Баровеца определено не беше образован човек.
Тръгнахме си, но Бил се сети, че трябва да ползва тоалетна – и като нямаше такава, реши като кучетата да препикае, където намери. Застана отстрани на нужника и отпусна края, оглеждайки се някой да не го види. А отвътре се чу писък и сърдит мъжки вик, последват от два реда псувни. След малко приятелят ми се върна ядосан. Дъските били много рядко сковани, той късно забелязал. Обърна се към клозета и изпрати една злобна, голяма храчка, която полетя към вратата, а тя тъкмо в този момент се отвори… И храчката на Бил се лепна на вратовръзката на разгащения Баровец. Той се облещи, каза нещо от сорта: „Ей, ще те смеля…“, поръмжа и затвори вратата.
Беше студено, а тия вътре в дворния „будоар“ май скоро нямаше да свършат. Иначе Бил можеше дори да им се извини, което щеше да е за първи път в живота му. Постояхме, погледахме затворената врата на нужника, белезникавите розови гащи, които така и не ни изкушиха, и си тръгнахме. Май че трябваше да отидем на църква…
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
