Доклад на Иван Николов на Десетата световна среща на българските медии

Публикацията съдържа пълния текст на доклада на председателя на Културно-информационния център на българите в Босилеград Иван Николов, на Десетата световна среща на българските медии, която се проведе наскоро в София, Босилеград и Цариброд. Основната част от доклада бе прочетена на 21 октомври в Босилеград, който също бе домакин на срещата. Преди това в София българи от Босилеград бяха приети от президента Росен Плевнелиев, на когото те подробно са представили положението на българското малцинство в Западните покрайнини.

В доклада на Иван Николов се прави сериозен анализ на положението на българското малцинство в Сърбия; на двустранните отношения между Р. България и Р. Сърбия (в които официално всичко е много „европейско“ и добронамерено, но неофициално старите практики по отношение на българското малцинство продължават); изнасят се много тревожни демографски и други данни за българското население в т.нар. Западни покрайнини; съобщават се конкретни, с години нерешени проблеми.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

.

ДОКЛАД НА ИВАН НИКОЛОВ

НА ДЕСЕТАТА СВЕТОВНА СРЕЩА НА БЪЛГАРСКИТЕ МЕДИИ

Босилеград, 21 октомври 2014 г.

Темата на Десетата световна среща на българските медии „Родолюбие в глобалния свят“ ни отправя към едно от основните съвременни предизвикателства. Свидетели сме на нарастващите икономически, политически, финансови, медицински и екологични аспекти на глобализацията от една страна, и от друга, на опасността от размиване и подчиняване на националните държави под влиянието на глобализма и съответните космополитни идеологии.

Във връзка с това, се появиха и не малко антиглобалистки движения по света. В един такъв бурен и динамично развиващ се свят, животът сам по себе си определя насоките за развитието, но ние все пак сме активни участници в него и трябва да търсим баланс между позитивните аспекти на глобализацията и позитивните аспекти на родолюбието, внимавайки да не ги противопоставим едни срещу други. Историята ни учи, че всяко посегателство върху чужда нация и държава мобилизира национализма като отбранителен механизъм на нацията.

Ако приемем класическото разбиране за родолюбието като любов към семейство, род, родина, етнос и ценностна система на нацията (разграничавайки се от деструктивните форми на национализма) и признавайки правото на другите на също такова родолюбие, стигаме до спасителното решение за мирно съжителство на народите, дори и в един такъв безспорно глобализиращ се свят. В крайна сметка глобалния свят също е съставен от силни национални държави и ако искаме да споделяме позитивните постижения на глобализацията, трябва преди това да сме извървели пътя на родолюбието и консолидиране на националната държава, на основите на национална доктрина, национална стратегия и модерна конституция.

Кризата на българската държавност ясно показва, че ние нещо сериозно сме сбъркали в националната идеология и държавното устройство. Това се вижда и от факта, че огромна част от българската нация, и то в активна трудова и репродуктивна възраст, масово напуска страната. Увеличава се българската диаспора и българските общности по света. Вместо да привлича, България непрекъснато възпроизвежда нови българи в чужбина. Всяка българска общност има своите специфики и проблеми и те трудно могат да се подведат под един общ знаменател.
__________________

Разбира се, всеки най-конкретно може да се изкаже за общността, от която идва, и затова искам да се фокусирам върху положението на нашата общност – българите в Западните покрайнини. В исторически план, Западните покрайнини са настанали в геополитическите промени след Първата световна война. В края на 20 и началото на 21 век наложеното статукво на Западните Балкани се срина и коренно промени обстоятелства, в които живеем. Разпадането на Югославия, обособяването на Косово и Македония като независими държави, разпадането на единствения югославски пазар, разпадането на социалистическата икономика, бе последвано от икономическа и комуникационна изолация на Западните порайнини и липса на пазари и работеща икономика.

В новите процеси на приватизация външните инвеститори не проявиха интерес да приватизират и инвестират в Босилеград и Цариброд, които отново се оказаха на периферията на Сърбия и напълно изолирани от България. Българските инвеститори също предпочетоха да инвестират милиони евра във вътрешността на Сърбия и нито един цент в Босилеград.

Никой не е казал, че животът е справедлив. Но несправедливостта, наречена Ньойски договор, е един от най-големите абсурди в съвременна Европа, защото ни обрича да живеем противно на правилата и принципите, върху които е изграден Европейския съюз. От днешната историческа дистанция и в условия на свобода на словото, истината за Ньойския договор излезе наяве и тя е потресаваща – той просто не съществува. Подписан е от Държавата на сърби, хървати и словенци, която не е призната от Кралство Сърбия, самият договор не е ратифициран от Голямата скубщина (Конституанта), днес не съществува субектът – подписник по Ньойския договор, не е ясно кой е наследник на Западните покрайнини след разпадането на Югославия (Словения, Хърватия, Сърбия), но кого интересува всичко това? По времето, когато Югославия кърваво се разпадаше, а нейните народи воюваха за свободата си, един български премиер каза, че „Няма Западни покрайнини, има Източна Сърбия“ и нарече това „инвестиция в бъдещето“.Нас ни приспиваха с мантрата, че когато Сърбия тръгне да кандидатства за членство в ЕС, България ще постави своите искания за спазване на правата на българското малцинство. Дойде и този ден. Сърбия заяви желанието си за членство в ЕС, а България я подкрепи „безрезервно и безусловно“, сякаш ние не съществуваме и не я интересуваме. Днес не е много ясно и дали Сърбия иска да продължи преговорите за членството си в ЕС – от Белград идват противоречиви сигнали, а нашата агония, на само 130 километра от българската столица, продължава.

Естествено ние не можем да се върнем в миналото, но не бива и да го забравяме. Защото миналото е определило настоящето, а настоящето определя бъдещето ни. Ние живеем в друго време и други обстоятелства и според тях трябва да търсим решения на проблемите си.

Винаги съм казвал, че истинската цена на родината знае само оня, който е останал без нея. Ние, българите в Западните покрайнини, сме жив пример за това, и отговорно твърдя, че сме една най-застрашените български общности в чужбина. Само няколко факти: според данните на Републиканският статистически институт на Р. Сърбия, броят на българите в Сърбия от 1961 до 2011 г. е спаднал от 61 000 на 18 543, а само 13 337 от тях твърдят, че говорят майчин български език. Средната възраст на населението е над 50 години, а смъртността в общините Босилеград и Цариброд е четири пъти по висока от раждаемостта. Само това е достатъчно да разберем, че се намираме на прага на демографска катастрофа и изчезване от етническата карта на Балканите. Колкото и спорна да ни изглеждат официалната и неофициална сръбска статистика по отношение на българите в Сърбия. Да не вадим останалите статистически параметри, с които се измерва качеството на живот и положението на една общност, защото времето няма да ни стигне.

Днешна Сърбия просто не е в състояние да приложи на практика ония конституционни и законови права, които тя самата е предписала за националните малцинства. От друга страна, трябва да отбележим, че въпреки положените усилия, България също не успя да създаде ефективна политика, с която да защити правата и интересите на българите в Западните покрайнини и да им създаде нормални условия за живот и работа. В такива обстоятелства българите мимикрират, обедняват, остаряват и си отиват от Западните покрайнини.

Причините за това са комплексни. Не искам никого да обвинявам, за вината ще се произнесе историята. Нашите изследвания маркираха основните механизми за асимилация на българското малцинство в Западните покрайнини които продължават да действат и след разпадането на Югославия.

С добре разработени действия в областта на териториалното деление, образованието, вероизповеданието, информирането, културно-историческото наследство и в политическата сфера, сръбската държава разработи един сложен механизъм за асимилация на българското население.

Предвид ограниченото време, ще се спра на двата основни механизма за асимилация (сърбизация) на българите в Западните покрайнини – медиите и образованието като ключови фактори определящи националното самосъзнание.

Медиите

До месец май 2009 г. в Ниш излизаше на български език седмичен вестник “Братство”, Списание “Мост” и детски вестник “Другарче”. В момента тяхното издаване е прекратено от страна на сръбското правителство поради финансови причини. Съкратени са и радио и ТВ-емисии на български език по Радио Телевизия Сърбия. В общините Босилеград, Сурдулица и Цариброд има местно радио, което частично излъчва емисиите си и на български език. Те досега се финансират от бюджета на Скубщината на Сърбия и обслужват официалната политика и официалните държавни медии.

В неправителствения сектор, след закриването на издателство „Братство“ напоследък се утвърди списанието “Бюлетин” на Културно-информационния център на българското малцинство “Босилеград”.

С появата на сателитните и частните кабелни телевизии сред българското малцинство в Сърбия все повече проникват българските ТВ програми, но общо взето информирането на българското малцинство е недостатъчно, едностранчиво и тенденциозно. Проблемите с ползването на каналите на българските ефирни телевизии се появиха с цифровизацията и въпреки усилията и настойчивостта на българските организации в Западните покрайнини, българските цифрови и мобилни оператори не проявиха готовност да осигурят качествен цифров и мобилен сигнал за българското население около границата.

След промените от 5 октомври все още няма готовност медиите да информират на български език. Отделен проблем е, че няма професионално и свободно информиране, което е основно предусловие за демократизацията на общините с българско население. Напоследък местните медии в Сърбия са подложени на приватизация, което дава нови възможности за закриване на радио-програмите на български език, защото няма кой да ги финансира. В Босилеград вече няколко години продължава процес на създаване на местна телевизия “Босилеград” която така и не можа да заживее.

Централните медии в Сърбия, освен някои поръчкови статии и емисии, по правило не информират или информират много малко за това, което става в Босилеград и Цариброд. И когато информират, се търси сензационното и едностранчивото, това което сръбският читател иска да прочете, съгласно установените стереотипи за българите, а не това което наистина се случва и което ние бихме искали да кажем на сръбската общественост.

В разследването на причините за катастрофалното положение на българското малцинство най-тежката отговорност лежи върху медиите и образователната система. Тепърва предстои историческата оценка за истинската роля на издателство „Братство“ за агонията на българите в Сърбия. С изключително мощната си финансова и материална база, вместо духовен двигател за развитието на малцинството, „Братство“ десетилетия наред беше най-силното средство за провеждане на антибългарска кампания, и пропагандиране на югославянството, „братството и единството с другите югославски народи и народности“ (с изключение на българския), самоуправителния социализъм и асимилационата политика срещу българите и контролиране на критичната национално мислеща интелигенция.

Днес липсата на свободни и независими електронни и печатни медии, доведе до ограничаване на свободата на словото, а журналистите от обществен коректив на властта и на институциите се превърнаха в наемни работници и обслужващ персонал на управляващите. Свободата на медиите, стремежът към демокрация и активен обществен живот се създават предимно от свободни и що-годе икономически независими личности, които вече няма къде да се формират и израснат.

В сръбската журналистическа практика, всяка критична позиция срещу лица на властови позиции, винаги може в едно наказателно производство да се преквалифицира като наказателно дело за клевета и обида и автора жестоко да се накаже. Под натиска на журналистическите организации в Сърбия, наказателното дело клевета бе извадено от Наказателния кодекс, но затова пък наказателното дело обида все още може да послужи за санкциониране на почти всяка критична позиция. Пример за това бе, когато Председател на Църковно настоятелство в Босилеград в журналистическа статия бе наречен „адвокат на великосръбската политика срещу българите в Западните покрайнини“ и автора бе осъден за обида с парична глоба от 2 000 евро.

Образование

От 1960 до 1987 година българският език поетапно е изхвърлен из българските училища и се преподава като “чуждестранен” само 2-3 часа седмично, докато сръбският се преподава като “майчин” 4-5 часа седмично в зависимост от класовете. Всички останали предмети се преподават на сръбски. Учебниците също са на сръбски. Недостатъчно се изучава българска национална история и култура. Учебните програми са написани в дух на великосръбски национализъм и национална неприязън към България. Българите във вътрешността на Сърбия (Сурдулица, Враня, Пирот, Ниш, Белград и др.) нямат никакви възможности да изучават български език и култура.

Образованието на български език е застъпено в два модела: пълно предучилищно, основно и средно образование на български, и „двуезично“ под формата на предмета „Български език с елементи на национална история и култура”, наред с останалата училищна програма на сръбски език. Докато специализирания предмет е недостатъчен за опазване и поддържане на националната култура и традиции, пълното образование на български език страда от недостатъчно финансиране, отпечатване на учебници, и следователно от липса на желание на родителите да записват децата си в български паралелки.

С Конституцията и законите на Югославия е допуснато малцинствата да се учат на майчин език, ако най-малко 15 родители на деца изразят такова желание. В условия на национална нетолеранция и ксенофобия, при липса на правова държава и сериозна защита на правата на човека и правата на малцинствата, беше почти невъзможно да се изрази такова желание. Отделен проблем е, че в Сърбия все още няма учебници на български език. Още по-голям проблем е, че възстановяването на българският език в училищата след промените от 5 октомври 2000 г. и свалянето на режима на Милошевич, срещна силна съпротива както от страна на държавата, така и от страна на самите родители и преподаватели. Дългогодишното прилагане на т.нар. “двуезичен модел” успя да създаде определен тип двойни личности, които трудно се справят с новите изисквания за безусловно спазване на правата на малцинствата.

След учебната 2006/2007 г., с общи усилия на българските организации в Западните покрайнини, групи родители и с подкрепата на българската дипломация, в Босилеград бяха открити 8 паралелки, в които около 80 деца от І до VІІІ клас изцяло се обучаваха на български език с учебници, частично внесени от България. Всички останали ученици се обучават на сръбски език. На практика тези паралелки разделиха и противопоставиха децата от българска народност на “просръбски” и “пробългарски” ориентирани. Първата паралелка на български език в Гимназията в Босилеград се появи едва през учебната 2014/2015 г., отново без учебници на български език.

В царибродската гимназия през последните години бяха открити паралелки на български език с тенденция на увеличение и поради това директорката на гимназията Снежана Симеонова за дълго бе подложена на сериозен натиск. След време там нещата частично се нормализираха и българските и сръбските паралелки продължиха да работят паралелно, а българският език получи статут на майчин език.

Проблемите с превеждането на учебниците от сръбски на български език не се решиха и дискриминационното отношение към учениците в паралелките на български език на практика доведе до тяхното разпадане. В момента има още само три паралелки в Основното училище в Босилеград, в които обучението изцяло се провежда на български език. Отделен въпрос е, колко учебните програми в областта на българския език и литература, география, българска история и култура утвърждават националното самосъзнание на българските деца.

С Постановление № 103 от 1993 година Министерството на образованието и науката на Република България поема около 100 студенти от общините Босилеград и Димитровград на български държавни разноски, а отделно академичните съвети на Софийски, Югозападен и Великотърновски университет поемат още студенти от Западните покрайнини, така че по-голяма част от желаещите да следват в България биват записани. Отделно професионалните гимназии в Кюстендил и Дупница намират начини да обучават деца от Босилеград.

______________

Българите в Западните покрайнини, поне обществено ангажираните, през 2013 година проведоха изчерпателен дебат за положението и перспективите на българското малцинство с оглед на очакваното еврочленство на Сърбия, и на 15 юли 2013 г. 15 български организации подписаха един документ, наречен „Платформа за защита на правата на българското национално малцинство в Сърбия“.

Проведоха се няколко консултативни срещи на високо равнище между двете държави с представителите или без представителите на българското национално малцинство. Визитата на българският външен министър Николай Младенов в Белград през декември 2012 г. и срещата му с представителите на Националния съвет, партиите и НПО-та на българите в Сърбия, извади на дневен ред въпроса за разединението на българските организации и съответната липса на обща политическа платформа, която, в духът на новите реалности, да стане предмет на конкретни договори между двете държави. С тия договори трябваше да бъде поставена основата за решаването на проблемите, по начин който да гарантира правата на българите и да им създаде съответните нормативни условия и предпоставки за оцеляване и развитие.

Въпреки различията и плахия диалог, малцинствените партии и НПО-та все пак се доближиха до нещо като споразумение. Съпротивата дойде от една част от „легитимно” избраните представители на местната власт, които, строго подчинени на партийните си централи в Белград се противопоставиха. Както и кръговете около Сръбската православна църква. Междумалцинствения диалог за създаване на обща политическа платформа за защита на правата и интересите на българското малцинство продължи до средата на лятото 2013 г. Два месеца след това, на 15.07.2013 г. в Ниш, Националният съвет на българското малцинство, трите малцинствени партии и по-значителните неправителствени организации си сложиха подписите под един документ, наречен Платформа за защита на правата на българите в Сърбия. Този, доста огладен от дипломатическа гледна точка документ, се целеше в европейската практика за решаване на проблемите на малцинствата, визирайки създаването на един европейски регион от Западните покрайнини по модела на Южен Тирол, Померания, Шлезвиг-Холщайн и много други области на границите на европейските държави.

За съжаление се оказа, че основният недостатък на тази Платформа е, че е прекалено „европейска“ за конфузната външно-политическа ориентация на Р. Сърбия, която продължава да се люшка между Брюксел и Москва. За това говорят и фактите, че първо, Сърбия все още не е отворила нито една преговорна глава за членството си в ЕС, и второ, че още не е наясно с европейските си ангажименти по отношение на правата на човека и особено на правата на малцинствата.

Поредната висока среща на представителите на българските организации се проведе на 14.05. 2013 г. в Министерски съвет на Република България със служебен премиер Марин Райков. След края на срещата Райков заяви: „Статутът и правата на българското национално малцинство в Сърбия е ключова тема от българо-сръбските отношения. Състоянието на правата и свободите на българите в Царибродско и Босилеградско е част и от общата оценка за напредъка на нашите западни съседи за тяхната европейска интеграция. България ще продължи да следи внимателно положението на българското национално малцинство, защото членството в ЕС е ясна перспектива за Република Сърбия, която ние подкрепяме. В рамките на тези интеграционни процеси перспективата е границата между двете държави да бъде една символична административна линия, която ще свързва, а няма да разделя хората от двете страни”.

На официалното посещение на сръбския президент Томислав Николич в София на 19 септември 2013 г. закриването на нови български паралелки в Босилеградското основно училище, постоянните провокации при преминаването на границата, актовете за нарушения при възстановяването на български войнишки паметници в Босилеград и други нарушения на човешките и малцинствените права на българите, беше причина българската страна да постави въпроса за положението на българското малцинство в Сърбия. Притиснат от фактите и в желанието си да придобие българската подкрепа за сръбското еврочленство, сръбският президент Томислав Николич след срещата си с българския държавен глава Росен Плевнелиев в София заяви, че освен еврочленството и общите енергийни и инфраструктурни проекти: „Сърбия ще обърне особено внимание на общините, в които живеят българи, ще отпечата учебници по български език и ще осигури богослужение на български език”. На икономическия форум пък бяха обсъдени възможноститe за откриване на нови гранични пунктове.

Две седмици след това, 03.10.2013 г. представителите на българските общини Димитровград и Босилеград и представителите на българските малцинствени партии и неправителствени организации бяха поканени на среща в Правителството на Сърбия.

На тази среща, продължила почти два часа с координатора за българското малцинство на премиера Дачич, Ивица Тончев, и въпреки опитите да се омаловажат, премълчат и заобиколят исканията от Платформата за защита на правата на българите и да се разводни дискусията в други по-маловажни посоки, положението на малцинството и исканията от Платформата все пак бяха представени в сръбското правителство. В крайна сметка, премиерът Дачич заяви: „Правителството на Сърбия ще настоява да подобри икономическото развитие, образованието, информирането, издателската дейност и защитата на културното наследство на българите в Сърбия”.

На фона на тия дипломатически изказвания, на 17.01.2014 г. Конституционния съд на Република Сърбия ни поля със студена вода, като обяви за неконституционни редица разпоредби от Закона за националните съвети на националните малцинства, което предизвика истинско объркване сред всичките 19 Национални съвети. Въпреки че Законът за Националните съвети на малцинствата имаше редица недостатъци, които на практика не само не можаха да подобрят, но и допълнително усложниха положението на българското малцинство, решението на Конституционния съд на Сърбия още повече намали и ограничи правата му да основава собствени медии, институции от особено значение и участие в държавните медийни съвети, както и в образованието, културата и служебната употреба на езика и писмото, да подава жалби до Конституционния съд, да контактира международните организации, да коментира решения и пр. Оспорването на правата на малцинствата не работи за тяхната интеграция в сръбското общество, а още повече ги конфронтира с него.

На 23.01.2014 г. на официално посещение в София пристига външния министър на Сърбия Иван Мъркич. Освен обичайните изявления за българската подкрепа за сръбското еврочленство и някои двустранни въпроси, Мъркич заяви: „Искам да Ви уверя, че Сърбия ще направи всичко необходимо за да подобри живота на българското национално малцинство“.

През лятото и външния министър Вигенин посети Белград, срещна се с представителите на българските организации и заяви: „България и Сърбия развиват изключително активен политически диалог през последните месеци. Фактор за приятелството между двете страни e и българското национално малцинство в Република Сърбия“.

Въпреки всичките тия витиевати изказвания, практически резултати няма и досега.

–––––––––

След Платформата се появи и едно изследване – студия на Центъра за международни въпроси и въпроси на сигурността от Белград, Фондация „Фридрих Еберт“ и Исак фонд. Това е безспорно един от най-сериозните опити в днешно време да се проговори за решенията на проблемите на българското малцинство в процеса на интеграцията на Сърбия в ЕС. КИЦ „Босилеград“, независимо от някои резерви и критически забележки, приветства изследователите за труда „Изследване за практическа политика – Българите в Сърбия и сръбско-българските отношения в светлината на европейската интеграция на Сърбия“.

Изследователите са интегрирали значителна част от „Платформата за защита на правата на българите в Сърбия“, която създадохме и подписахме на 15 юли 2013 г. в Ниш. Това е висока оценка за този документ. Изкушаваме се да мислим, че това е оценка и за работата и дейността на КИЦ „Босилеград“ като първоначален инициатор и съавтор на тази Платформа, която, според нас, трябва да бъде настолен документ в двустранните разговори между Сърбия и България, общинските власти, НПО, Партиите, Националния съвет на българското национално малцинство и всички фактори, които по един или друг начин влияят на положението на българите в Сърбия. На фона на всеобщата разруха и безпътица, в която разни недоразумения от политици, управници, журналисти и „културни дейци“, в някакъв малоумен транс, обладани от злите сили и опиянени от неограничената си власт, истерично друсат танци и размахват байраци в центъра на умиращия Босилеград, КИЦ „Босилеград“ продължава своята апостолска дейност – да бъде глас на трезвения разум, да търси научно обяснение за феномена на нашето пропадане и да предлага решения за спасение на този страшно изстрадал български народ. Колкото и да се правят, че не ни чуват, ние ще продължаваме да говорим.

Иван Николов

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Бел.ред.:  Подчертаването на определени пасажи от доклада е на Еврочикаго.