Разгромът на адвокатурата е погром над гражданското общество – смята един български адвокат, който е написал текст за днешното състояние на адвокатурата в България, за нейния статут и за непознати за широката общественост проблеми в тази сфера.
„Кажи ми каква адвокатура имаш, за да ти кажа в какво общество живееш”. Това е стара максима, известна на юристите. Показателят за обществено развитие в областта на гражданствеността на обществените отношения е именно този – състоянието на онзи стар и единствен институционализиран опонент на всяка власт, какъвто е адвокатурата. Адвокатурата получава СТАТУТА си в конституционен текст, а СТАТУСЪТ й конкретно се формира нормативно в специален закон – Закон за адвокатурата /ЗА/, както и в практиката по приложението му. Любим похват на управляващите в България обаче е включването – в други закони, некасаещи адвокатската дейност – на допълнителни разпоредби, които обезсмислят или направо не признават статута на адвоката-защитник, а оттам и на подзащитния му. Когато адвокатурата обаче повдигне въпрос за наличие на този законодателен произвол, тогава се казва, че: „Да, така е, но ЗА стои доста ниско в йерархията на нормативните актове; и законовите противоречия поради това не са никакъв проблем”… Подобна трактовка не може да не предизвика люта завист и у заклети йезуити. И е доказателство за чиста проба правен нихилизъм и волунтаризъм. Никой не обяснява защо се допускат драстични противоречия в отделни закони, произведени от един и същ законодателен орган. Ето някои факти, които илюстрират положението.
1. Неотдавна беше издаден болничен лист на адвокат, получил травми при „трудова злополука в опит да се срещне в ареста с подзащитния си”, възникнали при „служебен разговор” с охраната на следствения арест. Адвокатът така и не е допуснат при подзащитния му. Лечението на адвоката е поето от държавата. Т.е. от нас. Обидата и унижението остава пак за нас, „гражданското общество”. С огромните кавички. А ненаказаната наглост остава пак за тях.
2. Бивши властници, ако случайно – при демонстрация на поредната съдебна демагогия – бъдат привлечени към отговорност като обвиняеми, без замисляне упълномощават адвокат от Европейския съюз. Защо ли? Ами защото дори управляващите имат ясно съзнание за практическата невъзможност да бъдат ефективно защитени от български адвокат – поради незачитане правата на адвоката, а оттам – и на подзащитния му (справка – случаят Цветан Цветанов).
3. Разгромът на адвокатурата е внимателно замислен още в края на 80-те години, непосредствено преди очевидно назряващите обществени промени. Наличието на обществена прослойка от люде, които са професионални защитници, е неприемливо за мафиотските структури.
Схемата е същата като при днешните медии – наличието на огромно число гласове в медийното пространство е равно на липсата на дори само един глас. Изкуствено беше изградена охранителна стена пред поприщата на съдията, прокурора, следователя. Нещо, което го няма никъде в никоя страна. У нас зле се гледа на лице, което е работило например пет или десет години като адвокат и след това направи постъпки за работа като съдия. Защото се нарушава законът на омертата.
Няколкото единични случая на настоящи съдии, които са бивши адвокати, не опровергават тенденцията. Идеята на мафиотите беше перфектно замислена – всеки бивш полицай, военен, съдия, прокурор, следовател, след пенсионирането си става „адвокат”. Стига да има някаква тапия за юридическо образование. А способи за получаване на тапии дал Господ. Бяха специално изградени „ВУЗ-ове” с нарочно предназначение – да дават юридически дипломи на гореспоменатите. При това пенсионираният военен или полицай получава тавана на пенсията, и то при условията на ранното пенсиониране. Така за него не е никакъв проблем дали изобщо ще има и колко поръчки ще има за правно съдействие и защита.
4. МИНИСТЕРСТВОТО НА ПРАВОСЪДИЕТО би следвало да бъде прието за член едновременно на Съюза на глухите и Съюза на слепите (с цялото ни уважение към тези наши инвалидизирани съграждани). Министерството обаче не е инвалид. Но продължава да се прави на глухо и сляпо при десетките хиляди сигнали, че настоящият практикантски стаж е негоден и няма нищо общо с онзи, който беше едногодишен и с назначение по щат на Министерство на правосъдието. И, съответно, изпитът за юридическа правоспособност, който се полага след дипломирането и след преминаване на необходимия стаж, е несъстоятелен, измислен, дори фалшив, недаващ гаранции даже за наличие на най-елементарни базови познания в областта на правото.
Защо ли е така? Ами защото снабдените с дипломи срещу заплащане от безбройни селски читалища, наричани „университети”, „департаменти” и „факултети” (някои – вече несъществуващи) всъщност посмъртно не биха могли да положат успешно практическия изпит в реални условия, поради много проста причина – ТЕ НЕ ЗНАЯТ ЗА КАКВО СТАВА ВЪПРОС. (Нека си спомним драстичния случай „Фидосова” – председателката на Правната комисия на Народното събрание, възпитаничка на вече несъществуващото читалище в Монтана. Извинете, ВУЗ в гр. Монтана). Ако някой от адвокатите, членове на изпитната комисия в Министерство на правосъдието, се опита да разкрие некомпетентността на някой от явяващите се на изпит за правоспособност, това се приема за скандално. „Хайде сега, кандидатът е стигнал дотук, а ти искаш да го късаме”. Напълно закономерен би бил и довод в обратна посока – ами те и много от „професорите” вече са такива. Истински са само кавичките в професорските звания. Разбира се, че е така. Лица, заемащи върхови длъжности в системата на съдебната власт, и – същевременно, снабдени с умопомрачително високи академични звания – публично пред камери, заявяват например, че дадено лице било привлечено като обвиняем „за да може да докаже невиновността си в процеса”, а друг пък наш гениален „изследовател” на правната наука разясни, че съдия и арбитър било едно и също нещо… И – за капак – след това обясняват, че да, всъщност били сбъркали, защото нещо се били притеснили от камерите. И всичко това изречено с безпримерното високомерие и нахалство на тъпаци, отгледани със сребърна лъжичка в уста (среброто не е лек за незнанието и клиническата глупост). И възниква въпросът – ами на какво учат студентите?… И то дори в Софийския университет?
Същата схема на мафиотска разправа беше замислена и за лекарите, т.е. за следващите и завършващи медицина. Идеята беше да има стотици хиляди безработни лекари. С кавички или без. Една много проста причина попречи. Нямаше достатъчно на брой оборудвани дисекционни зали и лаборатории. Нямаше и достатъчно трупове. Медицината все пак е най-скъпото висше образование. Иначе – желаещи „пътуващи професори” имаше. Под мафиотски натиск беше отхвърлено и предложението да се приеме западния модел – стажант-лекарският стаж да се отдели от структурата на семестриалното обучение и да се полагат отделни изпити с отделен документ за правоспособност. Остана и изключително смешното „Д-р” в дипломите по медицина, а оттам и в обръщението към лица, които изобщо не са никакви „доктори”, а просто имат право да практикуват обща медицина. Сторено беше и обратното. Изключително затруднено и – на практика – изцяло прехвърлено като финансов ангажимент върху обучаемите беше получаването на специалност при медиците.
Т.е. максимално се пречи на трудолюбивите и способни млади лекари. Но все пак те минаха метър. Броят на лекарите беше удържан в приемливи граници и дори младите лекари масово напускат страната. Навсякъде в различни болнични звена ще срещнете лекари в напреднала пенсионна възраст. Няма никаква безработица сред лекарите. При юристите, подвизаващи се на адвокатското поприще, обаче се вижда една характерна особеност – числото 12 или 13 хиляди адвокати, с кавички или без кавички, има една-единствена несъмнена цел: да принизи адвокатурата и нейните представители. Така думичката адвокат вече не значи нищо.
5. Бурен смях предизвиква у множество представители на репресивния апарат законовото положение, че никой няма право да извършва обиск на адвокатска кантора. Нещо повече. Любим похват на разследващите по някои по-завързани дела е да конституират като свидетел именно адвоката – защитник на обвиняемия. И така практически да го отстранят. Избраният адвокат от обвиняемия вече е „аут”. Но тъй като адвокатската защита по повечето възможни обвинения е законово задължителна, разследващият назначава служебна защита. Съвсем до неотдавна в ролята на такава защита се явяваше – в общия случай – прясно пенсионираният колега на разследващия полицай, стоял до предния ден в същата стая и на съседното бюро. Така се слагаше точката върху й-то. Условията за политическа разправа чрез съда ставаха брилянтни.
Е, сега вече не е точно така. След „Пунически войни“ адвокатурата успя да издейства правото на определяне, т.е., на практика – правото на назначаване на служебен защитник, да бъде в нейните правомощия. С това рязко се промени качеството на служебна защита. Промени се понятието за правда. И наистина бързо беше забелязано и отбелязано в европейските страни. Печалното е, че редовите български граждани в недостатъчна степен разбират, че единственият съюзник в борбата срещу беззаконията е адвокатурата и адвокатът.
Погромът срещу адвокатурата е погром срещу гражданина. Не случайно адвокатът-защитник е изобразяван понякога в произведения на изкуството като единствен пазител на законността, заслонил директно с тялото си поредната жертва на властническия произвол, предизвикан от липсата на ограничения във властта.
Липса, която РАЗВРАЩАВА.
Пере Солунски
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Бел.ред.: Текстът е подписан с псевдоним.
