“Аз съм смешен човек. Сега ме наричат луд. Това би било нещо като издигане на служба, ако не оставах за тях все тъй смешен, както и преди. Но аз вече не им се сърдя, сега всички те са ми симпатични дори, когато ми се присмиват – и тогава са ми някак особено мили. Дори и аз бих се посмял заедно с тях – не толкова на себе си, колкото от обич към тях, ако не ми беше толкова тъжно.”
С тези думи на 16-ти октомври, в зала „Възраждане” в Габрово, започна спектакълът “Сънят на смешния човек” по Фьодор Михайлов Достоевски, на актьора Мариус Куркински. Гениалният Мариус Куркински, който този път ни направи съпричастни към творчеството на друг гений. Драматизацията и самият моноспектакъл са на Мариус и както обикновено той игра сам на сцената.
Спектакълът представя човешката драма и болка, отчуждението от света и другите, това какви биха могли да бъдат отношенията ни в един идеален свят, в който не се е случило грехопадението на човека. Гледаш и се питаш, безкрайно добрият човек дали е същият идиот като на Достоевски? А изобщо има ли безкрайно добър човек днес? За това и други екзистенциални въпроси си говорихме с Куркински минути след спектакъла му, който изправи габровци на крака.
.
Интервю на Мирела Костанивова с Мариус Куркински,
– Питах се, докато гледах представлението, не бихте ли изиграли Сартър и Камю…?
– Аз съм мислил за това, но се чувствам още не подготвен. Може би това ще се случи… За сега съм повече в нашето слово. Там искам да търся моноспектаклите си. В българското слово, в руското слово, в нашата азбука, която е писана за славословие, за възхваляване на Бога. Това нейно качество и тази нейна същност, тази нейна мисия, е много забравена и занемарена в нашата историческа действителност. Важно ми е да звучи словото. Ако щете то да звучи религиозно. Считам, че до колкото души достигне и докосне поне една идея там, самата мисълта на Достоевски, това е добре. Него намирам за изключително постижение на съвременното театрално изкуство. Както виждате аз съм дистанцирал всичко. Съществува само играещият актьор и публиката. Няма нищо друго в случката. Освен свише спуснатият текст. Не разчитам на никакви допълнителни визуални въздействия, а само на срещата. Изключително е преживяването да обикаляш градове в страната с този текст, при който веднага тръгва неговата трагичност. Още първата минута, аз не спестявам нищо на публиката, не я въвеждам в други врати на някакъв по-лек жанр, да я разсмея, за да ми повярва по-лесно. Аз я пускам директно в дълбокото. Това за мен беше голямото изпитание на публиката. Обикалям страната и с всяко следващо представление усещам душевното пространство на хората. Получавайки този текст, се отключва в тях способността да слушат, да дадат тишина, в която ти да изкажеш, определена мисъл и едно послание, което е много трудно в последно време, защото никой не слуша никого…
– “Обичайте другите, както себе си” беше реплика от вашия спектакъл… Но нали „адът, това са другите”…?
– Точно това е разликата… За това казвам, че сега предпочитам посланието от евангелията, а не от литературата. Съвсем съзнателно се обръщам към Достоевски именно с това си желание. Новият завет, вярата, Христовите думи, източноправославното християнство. Това е посланието и в спектакъла, като естествено съм спокоен, защото зад мен, в мен, стои един гений като Достоевски и неговите послания са пророчества.
– Героите на Достоевски приличат ли на днешния човек? Или са по-жестоки?
– Не са по-жестоки… Хората според мен винаги са били еднакво жестоки и към себе си, и към другите. Във всяка една историческа епоха… От обозримата цивилизация, от историята, която знаем. Аз не знам толерантен свят. Не знам такъв свят на несъгрешилите хора и това, за което говори Достоевски. Винаги светът е бил война и кошмар. Винаги е бил кошмарно място. Даже днес във съвременността с напредването на технологиите като че ли насилието и ужасът малко понамаляват. С наблюдение и с цялата тази информация. Според мен преди е било много по-зловещо всичко – като изтребление. Не, че сега изтреблението е по-малко… Хората са си еднакви – нищо ново под слънцето. Но в спектакъла е нова дълбочината и способността на автора да разгърне даден характер и да го опише. Да опише един хаос. Да опише една болка, да опише как се създава един престъпник, да опише как се създава един светец. Това е майсторството на писателя. Ние си мислим колко е черен и мрачен Достоевски. Не! Той просто е добър писател и много точно отразява какво в същност се случва, каква борба се случва в човешката същност.
– В спектакъла съзрях нещо, което ме впечатли. Идеята за планетата с неопорочените от греха хора… Нещо ми асоциира и идеята на Платон за „идеалната държава”? Не е ли тя утопия?
– Разбира се, че е утопия… Не случайно героят ми казва, че като каца на планетата, се намира някъде, където са островите на гръцкия архипелаг… Да, такава връзка съществува… Но е и утопия в абсолютно религиозен смисъл поради съгрешаването… Вярата в Бога прави възможно съществуването на такова място…
– Има ли днес справедливост? Ние българите стигнахме до мястото, на което сме, именно защото тя отсъства.
– Справедливостта в обществен план би трябвало да е законът. Но той се е превърнал във функция на злото. Надявам се, че има сили сред хората с власт, които са тайни сили, да правят нещо възможно, за да запазят човешкото и нашия свят от абсолютното самоизяждане и изтребление. Надявам се да съществуват такива организации и механизми – техни вътрешни. Надявам се. И мисля, че ги има, защото злото е много в нас, омразата, греховността, зверщината също. Аз не знам дори в една подредена и прекрасна държава дали хората ще бъдат добри…
– Дали пък това не е края на цивилизацията, както в Рим, който си отива в греховност?
– Не, защото римската цивилизация си е отишла, но тя се е пренесла… Вижте архитектурата в Америка, те имитират, с кой акъл, сградите и дворците на древния Рим. А като идея и като функция всичко е почти същото. Така че римската цивилизация не е загинала. Цивилизацията на управляващите, на няколкото кръга, които се възползват от информацията и властта, която имат, за да владеят и разпределят света, ние живеем във всичко това. Земята вече е едно разпределено, разграфено и несвободно място, където абсолютно всичко се следи. И не може да има според мен никаква реална, революционна ситуация и може би е за добро…
– А ако сме злокачествена посявка на друга цивилизация?
– Не мога да мисля така. Не сме такова нещо. Ние сме сътворени от Бог с друга цел… И човечеството го е доказало с безкрайни свои проявления.
– А човешкият живот има ли смисъл въобще?
– Всеки човешки живот има смисъл, независимо в какво време живее. Както се казва, и космите на главата са преброени на всеки от нас… Божият промисъл изключва това съмнение. Ето, аз днес видях тази публика, която се среща директно с един висок текст. Видях, че с едно леко вглеждане и малко по-трудно тръгване, постепенно започнаха много да приемат словата и по някакъв начин да ги пропускат в себе си. Това означава, че всеки един от тези хора, които бяха днес, е един смислен човек.
– Но сам по себе си дали е смислен?
– За мен е смислен, защото аз усещам публиката като едно цяло и разбирам, че това бяха смислени хора. И това не е малко. Разбира се в обществен план ние сме в голямо падение. Но аз не обвинявам никого. Освен тези, които го извършват и правят всичките тези преходи, и съзнателно държат хората в бедност и мизерия. Осъждам тези хора. Те знаят, че го правят. И това е непростимо. Хората не искат да се занимават с политика, те искат да водят своя вътрешен живот в своята общност, в своето семейство, със своите любими хора. Те не искат да виждат политици и да ги знаят. А тук се налага ние да им знаем имената и да се занимаваме с тях. И те са ни натрапени. И най-обидното е, че не се дава малко възможност на този народ да поживее. Хората не искат много. На всичкото отгоре те са мачкани, трепани, газени с кални ботуши, а това е смазващо. Хората обаче са умни. Въпреки, че се прави всичко възможно те да са бедни и необразовани, голяма част от хората, които са тук и са останали, са си създали свои общности и всяка закриля себе си. Аз харесвам това. Индивидуалното, близките ти… Просто времето е за това. И в интелектуалните среди, театралните пространства това си личи.
– Вярвате ли, че доброто, както твърди Дж. Мур, е интуитивно?
– Да, вярвам, че го разбираме по интуиция… Всеки един от нас.
– Как да оцелее тъжния човек днес?
– Всички хора са тъжни… Мъката е господар на този свят. Никой не се е отървал от мрежите й, както казва Оскар Уайлд. И бедни, и богати, и всякакви… Първото трябва да се тръгне към покаяние, към изповядване на греховете си в себе си и да се прави всичко добро към близките, които човек има. Така може да се оцелее. Да се помага на близките с каквото може, колкото може. И упование в Бог.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Мирела Костадинова е доктор по философия.
