Този материал* се опитва, по пътя на логическите разсъждения и във основа на известни факти, да извади обосновано предположение за природа на съня, от което могат да се направят важни практически изводи.
След бодърстване и изразходване на енергия през деня, идва времето за сън през нощта, след което на сутринта („Утрото е по-мъдро от вечерта.“) сме също толкова бодри и енергични. Значи „нещо“ в общото състояние на нашия организъм (параметър на хомеостазата) „се е променило“ през деня до такава степен, че прави по-нататъшното бодърстване трудно постижимо, но след няколко часов сън (7-8 часа) „нещото“ се връща в своите приемливи граници, с което и бодростта, и готовността за нови натоварвания.
Разбирането за СЪНЯ като една от трите форми на съществуване на душата – бодърстване, спокоен сън и сън със сънища (на съвременен език: бодърстване, бавновълнова и пародоксална фаза на съня) – вероятно за първи път е било изложено в древно индийските епоси преди три хиляди години. Обаче онова, което било естествено за индийските мъдреци, останало скрито за европейските натурфилософи до късното средновековие. Сънят се смятал за някакво маргинално състояние, гранично между живота и смъртта, а наличието на сънища- признак за недостатъчно дълбок сън (Аристотел: „Сънят по своята природа видимо принадлежи към такъв род състояния, като например пограничното с живота и не живота, и спящият нито не съществува напълно, нито съществува…“). Към такива представи се придържал З. Фройд (1856-1939) и И. П. Павлов (1846-1939) и дори Натаниел Клейтман (1895-1999), най-значимият сонмнолог от първата половина на миналия век, първооткривателят на REM – фазата на съня. В края на своя дълъг живот, през 1935 г., И. П. Павлов изказва такава мисъл: „Ясно е, че нашата ежедневна работа представлява сума от дразнения, която обуславя сума от изтощения, и тогава тази сума от изтощения, достигаща до своя предел, и предизвиква автоматически, по вътрешно хуморален път, състояние на подтискане, съпроводено от сън“. Тази формулировка може да се нарече пророческа и звучи твърде актуално в наши дни, тъй като „клетките на нашия организъм „плуват“ в лимфната течност, както рибките в океана.“ (Олга Бутакова) Върху нея ще изградим по-късно и нашите логически разсъждения.
Науката за съня е една от най-важните области от невробиологията, имаща изключително теоретико-приложно значение. Ако си позволим да перифразираме думите на един от големите учени на XX век в това направление Mишел Жуве: „Който узнае тайните на съня, ще узнае тайните на мозъка“, можем да кажем: „Който открие тайните на съня, ще открие тайните на здравословния начин на живот, тайните на активното дълголетие “.
Експерименталната наука за съня се е зародила в края на XIX век в Русия и неин основател е Мария (Марья) Михайловна Манасеина-Куркунова (1843-1901).
М. М. Манасеина, под влиянието на И. Р. Тараханов и в неговата лаборатория, провежда първите в историята на науката опити по ДЕПРИВАЦИЯ (лишаване) на съня, чиито резултати докладва на Първия Международен конгрес по физиология в Рим (1894 г.) и в същата година публикува в списанието Archive italienne de biologie на френски език. Опитите си провежда върху десет кученца на възраст от 2 до 4 месеца, които били поддържани в състояние на постоянно бодърстване милвайки ги и заставяйки ги да се движат постоянно. В течение на 5 (пет) денонощия всички кутренца загинали, при това по-малките – по-бързо. В хода на депривацията температурата на кученцата постепенно падала и в края на експеримента се оказала с 4-6 градуса под нормата. Забавяла се и отслабвала двигателната им активност, падал индексът на еритроцитите, обаче теглото им намаляло незначително (5-13%). Визуалното изследване на органите (без микроскоп) показало множество кръвоизливи в мозъчната тъкан, разрушаване на кръвоносните й съдове, а така също „дегенерация на мастната тъкан“ в някои мозъчни „ганглии“. Анализирайки своите резултати, Манасеина достигнала до извода, че основните ефекти от депривацията на съня възникват в мозъка и са съвършено различни от тези, които се наблюдават при кучета, погинали от глад в продължение на 20-25 денонощия. Значи сънят за организма е по-важен от храната, заключила тя, като отхвърлила „странна гледна точка за съня като като безполезно, глупаво и даже вредно времепрекарване“.
През 1889 г. Манасеина публикува обемист труд под заглавие „Сънят като една трета от живота на човека, или физиология, патология, хигиена и психология на съня“ (второ издание 1892 г.). Тази книга става истинска енциклопедия, където за първи път в популярно изложение се дават всичките знания за съня, известни до тогава.
По мнението на Манасеина: „учените, признаващи съня за спиране или за диастола на мозъчната дейност, грешат, тъй като по време на сън мозъкът изобщо не спи, не бездейства изцяло, а в сънно състояние попадат само онези негови части, които съставляват анатомическата основа, анатомическия субстрат на съзнанието“. „Сънят е време за отдих на нашето съзнание“ – пише тя. Тук Марья Михайловна като че ли встъпва в открита полемика със своя учител Тарханов, който разглеждал съня като „диастола на мозъчната активност“, макар и да разбирал, че някои функции на мозъка, свързани с регулиране на сърдечната дейност, дишането и други вегетативни дейности се съхраняват и в съня. Вдъхновени от работата на Манасеина, изследвания по депривация на съня при хората правят американските учени Дж. Патрик и Дж. Хилбър, а италианците Л. Дади, Дж. Тароци и К. Агостини повтарят опитите върху кучета. Всички те достигат до извода, че продължителната безсъница влияе на хистологията на мозъка и уврежда мозъчната тъкан. Тези изследователи изцяло потвърдили данните на Манасеина за връзката между съня и мозъчната активност, както и извода й, че функцията на съня, макар да остава все още неизвестна, е витална, от жизненоважно значение за организма. (В.М. Ковальзон. „Забытый основатель биохимии и сомнологии“, ПРИРОДА, 5/2012 г., стр. 85-89)
М. М. Манасеина не изказва предположение за образуването на някакви специфични вещества в мозъка под въздействието на депривацията. Първите опити да се открият подобни вещества (хипотоксини) в организма на лишените от сън животни-донори и тяхното пренасяне на нормални животни-реципиенти правят в началото на XX век, независимо един от друг, японският учен Куниоми Ишимори и французинът Анри Пиерон. Пиерон, в своята книга „Физиологическите основи на съня“ (1913 г.) формулира хипотезата, че по време на бодърстването в организма се натрупва „сънна отрова“ (хипотоксин), което и предизвиква нарастващо желание да заспим. Когато спим, това вещество се подлага в нашия мозък на химическо разрушение и така изчезва. Пиерон проверил своите предположения пак в опити с кучета. Заставял ги да бодърстват през целия ден, а нощем ги разхождал из парижките улици. СЛЕД ТОВА ТОЙ ИЗТЕГЛЯЛ ОТ ТЕЗИ КУЧЕТА МАЛКО ГРЪБНАЧНО-МОЗЪЧНА ТЕЧНОСТ, ЗАПЪЛВАЩА МОЗЪЧНИТЕ КУХИНИ, И СЛЕД ТОВА Я ВКАРВАЛ НА КУЧЕТА, КОИТО ИМАЛИ ВЪЗМОЖНОСТ ДА ОТПОЧИВАТ НОРМАЛНО. Той наблюдавал, че след такива инжекции кучетата заспивали и това му давало потвърждение за неговата хипотеза.
В своето по-нататъшно развитие науката за съня изучава по-скоро следствията, формите и ОТКЛОНЕНИЯТА, отколкото причините за съня от материална, биохимична гледна точка.
Опитите показват, че предположението на И.П. Павлов за хуморалните причини за съня имат своето основание. Изменението на състава на телесните течности и разтворените в тях вещества, както и електрическите им потенциали в един момент излизат от допустимите граници при бодърстване, което прави невъзможно продължаването на този процес, преди да се върнат показателите в техните нормални рамки. Естествен изход се явява СЪНЯТ.
Един от най-важните показатели на общото състояние на човешкия организъм (хомеостазата) е водородния показател (рН) на телесните течности, и то най-вече на кръвта, тъй като от нея зависи рН на останалите телесни течности.
Водородният показател на кръвта се движи в границите на 7,35 – 7,45. При показател под 7,35 организмът е изложен на опасност от заболяване; при 7,2 настъпва кома, а при 6,95 – смърт.
При здравия човек рН на урината се движи в границите на 6,2-6,4, на слюнката – 7,2-7,4, на лимфата – 7,4.
Показателят е особено чувствителен към външни въздействия: чистота на въздуха и водата, състав и качество на храната, умствени и психически натоварвания, стрес. Съществува съвсем лесен и достъпен начин за качествено определяне състоянието на алкално-киселинния баланс на кръвта по цвета на ъгълчето (кладенчето) на окото. При нормално алкално-киселинно равновесие цветът на „дъното на кладенчето“ е ярко розов; при киселинно състояние – бледо розов; при алкално състояние – тъмно розов. Самият цвят се променя 80 (осемдесет) секунди след нарушаване на текущото състояние, чрез постъпването в организма на вещества, променящи рН.
Върху състоянието на алкално-киселинния баланс оказва влияние денонощния ритъм. Сутрин до ранния следобед (14.00 ч.) показателят е изместен към алкалните стойности, докато в следобедните и вечерните часове се приближава до долната киселинна граница. Това крие опасност от заболяване или разстройство на психиката, намаляване на работоспособността, ако продължи натовареността на организма със същата интензивност, а обикновено това става чрез „нощния живот“. Капацитетът на вътрешните органи, които са натоварени да поддържат баланса (черен дроб, бъбреци) се оказва недостатъчен и рН тръгва надолу към киселинни стойности (увеличаване количеството на кислородни радикали в кръвта). Твърде е вероятно след достигането на известни граници, специфични за отделния индивид, да се включват зони от мозъка (самосъхранение), които да изработват „хипотоксини“, а надхвърлянето на нормалната им концентрация да предизвиква обратими или необратими изменения в мозъчната тъкан. В психически план човек чувства умора и има нужда от почивка и сън и буквално „заспива на седлото“.
След един здрав сън, тялото отново е пълно с енергия и готово за нови натоварвания. Но какво се е променило, какво сме приели, какво сме направили?? Абсолютно нищо, просто сме преустановили действието на всички фактори, влошаващи водородния показател на кръвта и сме дали време на органите, отговорни за алкални-киселинния баланс, да свършат своята работа.
А всичко това се командва от МОЗЪКА и неговата команда е толкова категорична (СЪН!!), защото застрашава самото негово съществуване.
Поддържането на подобна хипотеза ни подсказва съпоставяне поведението на животните – тревопасни (алкални продукти) и месоядни (киселинни продукти). Най-ярките представители на месоядните – лъвът и тигърът имат нужда от 14-16 часа сън на денонощието, докато тревопасните – слон, жирафа – 3-6 часа.
Може с голяма достоверност да се изкаже обосновано предположение, че причината, предизвикваща необходимост от сън, е изменението на киселинно-алкалния баланс на телесните течности – кръв, лимфа, урина, ликвор- в посока ацидация („вкисване“). По времето на съня, факторите предизвикали ацидозата (изменение водородния показател на течностите към киселинни стойности, кислородните радикали) – такива като физически усилия, психическо натоварване, стрес, замърсяване от въздух, течности, храна намалят своята сила или изобщо престават да съществуват, а органите, отговарящи за киселинно-алкалния баланс (бъбреци, черен дроб), съгласно денонощния биоритъм, заработват с пълен капацитет, като цялата енергия на тялото се насочва към осигуряване тяхното пълноценно функциониране.
Това предположение може да се провери (докаже или отхвърли) съвсем лесно.
В практико-приложен план може да се направи извод за постигане продължително бодърстване, без да се застрашава мозъка. Просто при появилата се необходимост (денонощно дежурство) следва да се приложат усилия за възстановяване на алкално-киселинния баланс чрез известни способи и най-вече с приемане на активирана вода с рН = 8,5-9,0-10,0.
Никола Ников
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* В статията са използвани материали от интернет и публикациите на М. В. Ковальзон, д-р на биологическите науки: „Забытый основатель биохимии и сомнологии“, ПРИРОДА, 5/2012 г., стр. 85-89; „ЗНАМЕНАТЕЛЬНЫЙ ГОД В ИСТОРИИ РУССКОЙ СОМНОЛОГИИ“
(к 160-летию со дня рождения и 100-летию со дня смерти М.М.Манассеиной).
Още по темата може да се прочете в друг материал на Никола Ников, публикуван преди време в нашето издание – „Дванадесет правила за умствена хигиена и отношение към мозъка“.
