Трябваше да изтекат почти 25 години, за да стане ясно, че българската избирателна система е котка, която си е захапала опашката. Недоносена рожба на еднопартийната система, тя се роди в борбата за власт на двата клана на БКП, ръководени единия от Лилов, другия – от Луканов. Вместо демократичен полъх в крак с новите времена, българският избирателен закон съдържа куп забрани, условия и пречки, които вместо да улесняват участието на възможно най-голям брой граждани, препятстват свободния избор и реалната представителност на обществото в законодателната власт.
Благодарение на този закон и на една алинея от българската конституция, Георги Пирински може да бъде кандидат-президент на САЩ, но не и на България. Българските граждани, живеещи в Европа, са единствените, които имат право да гласуват, но не и да бъдат избирани. След поредните автобусни нашествия на наши сънародници, дошли специално от съседна Турция, за да упражняват гражданските си права, избухна за кой ли път полемиката около двойното гражданство.
Изтощена и обезкървена от няколко поколения партийни пиявици, България не е в състояние да отваря фронт срещу стотиците хиляди нашенци, пръснати в чужбина. Не е възможно да се отнема гражданството на хора, чието „престъпление” е, че живеят в друга държава. Ниската раждаемост, високата смъртност и обезлюдяването на страната не се нуждаят от патриотарски лозунги. Хиляди са пенсионерите, които живеят благодарение на банковите преводи от чужбина. Почти всяко семейство има дете, баща или майка, които са заминали. Всеки необмислен ход срещу правата на диаспората, независимо от етническото й съдържание или политически убеждения, може да доведе до ново вътрешно и външно напрежение, което с нищо няма да подобри общото положение.
Що се отнася до специфичните проблеми на смесените райони, в Европа има достатъчно примери, чието правно разрешаване е достъпно за всеки държавник. Между Франция и Германия се простират 7 милиона гроба. Безкрайни войни са се водили за Елзас и Лотарингия. Защо по време на избори никакъв автобус с германци не тръгва от Мюнхен, нито с французи от Париж, за да гласуват в Страсбург ? Защото „Стара Европа” е извлякла поука от миналото и е бетонирала поуката в своето законодателство. Всеки избирател разполага с избирателна карта. Тя се издава срещу съответната данъчна декларация. Или всеки гласува там, където си изкарва прехраната.
Тези, които не разполагат с данъчна декларация, получават избирателна карта срещу активно регистриране въз основа на постоянния си адрес. Етническата или религиозна принадлежност са без значение. Избирателното участие е географско, не етническо. Живеещите извън територията на Франция граждани избират на място свои депутати и сенатори, които впоследствие ги представят в Париж. Погледнати през призмата на френския опит, избирателните права на нашите сънародници от Турция, Европа или Америка могат да бъдат спазени, въз основата на квоти. При сегашното съотношение на българските общности в чужбина, ако от Азия бъдат излъчени 5 депутата, от Европа и Америка би трябвало да се излъчат 25. Тези цифри не са прецизно обосновани, а са цитирани за пример.
Вината за избирателната бъркотия в България не носят притежателите на два паспорта, а законодателите, които не са си свършили работата. Политиците, които от време на време „воюват” срещу двойното гражданство, и които са били с къси панталонки по време на тоталитарната система, трябва да изхождат от политическата реалност, както настоящата, така и тази от близкото минало.
Партийно-полицейската диктатура делеше българското общество на две. Едно номенклатурно малцинство разполагаше с червени паспорти за пътуване в чужбина и едно огромно мнозинство от българския народ не само, че нямаше достъп до пътуване на Запад, но дори се нуждаеше от софийско жителство, за да живее и работи в столицата. Първите пътуваха по света на държавни разноски, а другите ходеха на „свиждане” до границата с „открит лист”, след като биваха проверявани от органите на сигурността. Когато на някой редови българин му идваше до гуша да живее и работи по разпределение, той поемаше риска да прескочи „желязната завеса”. Поради липса на редовни документи, емигрантите получаваха паспорти от страните, които им даваха убежище.
Както на времето, така и днес, всеки българин, успял да се установи на Запад, се гордее с новия си документ за самоличност, защото той го превръща в свободен и равнопоставен гражданин. Днес българите с двойно гражданство са между един и два милиона! Въпреки това, не може да се твърди, че добилият чужд паспорт е по-малко българин от сънародниците, останали в България.
Световноизвестният оперен певец Борис Христов живя, пя и пътува с италиански паспорт, като същевременно, въпреки всички унизителни пречки, които му поставяше „народната“ република, чийто властници не позволяваха на този велик български бас на ХХ век да изнася концерти в родината си, той никога не се отказа от българското си гражданство и никога не предаде и с най-малкия жест тази Родина, каквото и държава да се беше случила да се настани в нея. Един от най-големите български възрожденци – Георги Сава Раковски е притежавал френски паспорт. Чуждият документ за самоличност с нищо не му е попречил да постави основите на съвременната българска армия. Бившият министър-председател на Гърция, Андреас Папандреу, имаше френско гражданство, а синът му Георги – американско. Нито един грък не упрекна династията Папандреу в чуждопоклонничество или в липса на патриотизъм.
Все повече българи пътуват и работят в чужбина. Политическите им убеждения и култура са разнообразни. Някои от тях милеят за родината, други са безразлични, а трети дори не искат и да чуят повече за България. Въпреки това не може да се твърди, че останалите в родината са останали само от родолюбие. Излишно и вредно е противопоставянето на едните срещу другите. В епохата на глобализацията и премахването на границите, запазването на националната принадлежност зависи от далновидността на законодателите.
Един ден бабите и дядовците ще напуснат този свят. Тогава ще секнат и банковите преводи от чужбина. С тях и връзката с България ще се скъса. В интерес на нацията е строенето на мостове към родината. А един от най-преките пътища между българите отвън и тези отвътре минава точно през парламентарната представителност на всички наши сънародници, където и да се намират те.
Божидар Чеков
Париж, 12 октомври 2014 г.
Живея вече 38 години в Германия. Преди 3 години реших да подам документи и за немско гражданство. От тогава съм със 2 гражданства. Когато приех немското гражданство ни се обясни, че при избори трябва да решим за коя държава искаме да вземем участие, че неможе да се гласува 2 пъти и за двате държави на които сме граждани – или за България или за Германия, но не и за двате. Това е логично и правилно според мен. Незнам турските ни сънародници, живеещи в Турция, как гласуват – един или два пъти?!? Но трябва да има или да се намери начин да се държи сметка на това.
От 38 години чакам и се чудя на другите държави, как успяват да организират изборите си така, че да „вземат“ и гласовете на гражданите си по цял свят (Америка например изчаква незнам колко си време докато пристигнат всички писма с гласовете на гражданите ѝм живеещи в чужбина), канят ги даже писменно да вземат участие в тях. Вместо ние да получим писменно съобщение/покана, че наближават избори и какви, да се приложат изборни бланки и който иска наистина да вземе участие, да ги попълни и изпрати обратно в определен срок, то ние българите в чужбина трябва да подадем молба, за да можем да гласуваме и то на стотици километъри от нас. ЗАЩО ТРЯБВА ДА СЕ МОЛЯ ДА ГЛАСУВАМ? АЗ ИМАМ ПРАВО НА ТОВА! В последно време се говори много за гласуване по компютърен път, но не всеки може или има възможност по този начин. Защо гласуването не става И писменно, без да се налага да пътуваме на такива разтояния? Това според мен е една причина, защо толкова хора се отказват да вземат участие в изборите. Вместо да се улесни участието ѝм, то се правят все повече спънки и условия!
Поздрави!
Живея вече 38 години в Германия. Преди 3 години реших да подам документи и за немско гражданство. От тогава съм със 2 гражданства. Когато приех немското гражданство ни се обясни, че при избори трябва да решим за коя държава искаме да вземем участие, че неможе да се гласува 2 пъти и за двате държави на които сме граждани – или за България или за Германия, но не и за двате. Това е логично и правилно според мен. Незнам турските ни сънародници, живеещи в Турция, как гласуват – един или два пъти?!? Но трябва да има или да се намери начин да се държи сметка на това.
От 38 години чакам и се чудя на другите държави, как успяват да организират изборите си така, че да „вземат“ и гласовете на гражданите си по цял свят (Америка например изчаква незнам колко си време докато пристигнат всички писма с гласовете на гражданите ѝм живеещи в чужбина), канят ги даже писменно да вземат участие в тях. Вместо ние да получим писменно съобщение/покана, че наближават избори и какви, да се приложат изборни бланки и който иска наистина да вземе участие, да ги попълни и изпрати обратно в определен срок, то ние българите в чужбина трябва да подадем молба, за да можем да гласуваме и то на стотици километъри от нас. ЗАЩО ТРЯБВА ДА СЕ МОЛЯ ДА ГЛАСУВАМ? АЗ ИМАМ ПРАВО НА ТОВА! В последно време се говори много за гласуване по компютърен път, но всеки може или има възможност по този начин. Защо гласуването не става И писменно, без да се налага да пътуваме на такива разтояния? Това според мен е една причина, защо толкова хора се отказват да вземат участие в изборите. Вместо да се улесни участието ѝм, то се правят все повече спънки и условия!
Поздрави!
Интересна статия! Като че ли верните неща в нея са повече от неверните. В такава експлозивна тема, е по-добре да мериш три пъти преди да отрежеш. По тази причина бих желал да обърна внимание на автора, за някои неточности: „Българските граждани, живеещи в Европа, са единствените, които имат право да гласуват, но не и да бъдат избирани. “ – не е вярно. Това, което е вярно е, че измежду дыржавите признаващи двойно гражданство, България е единствената, която не разрешава. Иначе Норвегия например е контрапример – защото въобще не признава българо-норвежкото гражданство.
„След поредните автобусни нашествия на наши сънародници, дошли специално от съседна Турция, за да упражняват гражданските си права, избухна за кой ли път полемиката около двойното гражданство.“ – въпреки Байряма, такива автобуси тази година не се появиха. Това е така, защото има разлика, разлика между парламентарни и местни избори.
„Всеки избирател разполага с избирателна карта. Тя се издава срещу съответната данъчна декларация. Или всеки гласува там, където си изкарва прехраната.“ – такава формулировка е доста двусмислена. Човек остава с впечатление, че във Франция можеш да гласуваш, само ако плащаш данъци. Добре е да поясним тук мисылта на Чеков. За да можеш да гласуваш във Франция, трябва поне веднъж да си се регистрирал в избирателния списък. След което оставаш завинаги в този списък, освен ако не декларираш смяна на адреса. А как става записването? Става срещу някакъв документ, че живеете в посоченото място: квитанция за платен ток, за платена газ, или вода, на ваше име. Имате право да изберете да гласувате в дадено място ДОРИ ДА НЕ ЖИВЕЕТЕ там, стига да представите бележка за платен местен данък – като данък сгради. Типично, българските турци биха имали право да гласуват в България дори на местни избори, защото всички до един имат имоти и плащат данък сгради. Разбира се – по френските закони. По българските нямат право. .
Останалите твърдения в статията ми се струват верни, краят също ми хареса. Поздравления на автора!