Българските помаци в Гърция отчаяно се съпротивляват на турцизацията. Те са около 40 000 души, говорят на рупски диалект от Родопите и искат да запазят майчиния си език
Таня Мангалакова, в. „Сега“*
„Кана ищиш, бе?“ (Какво търсиш? – родопски говор, бел. авт.), питат ме развеселени от вино мъже, седнали в кафенето на гръцкото село Гонико (Бабалар). Поръчвам си кафе и ми сервират ароматна напитка, която в България се нарича турско кафе, в Гърция – гръцко кафе, а в помашкото село Гонико в Гърция – „урумско кафе“ (урумско, гръцко – бел.авт.).
„Викаме се наши. Голчим нашенски“, обясняват на български диалект мъжете от Гонико. Към тях се присъединява Мехмет Варган, около 40- 45-годишен зурнаджия от махала до малкото помашко село Месемлер. От красива кутийка с малки мундщуци той изважда един „камуш“, слага го на зурната и започва да свири сватбарска песен. В ритмите й разпознавам българската родопска песен „Крифконо фесче“, в която се пее: „Крифконо фесче видиш ли, ага го носям галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го.“
Мехмет Варган е помак от Гърция и с него, както и с всички тукашни жители на село Гонико спокойно може да се общува на български език, който е майчин. Днес географията на българския говор на помаците в Гърция обхваща десетки селища в административната област Източна Македония и Тракия и следва контурите на южната част на планината Родопи, като се започне от българската граница в Родопите, района на Ксанти (Скеча) и Комотини (Гюмюрджина), и се стигне до селата Руса и Гонико, които са в областта Еврос, към Димотика и турската граница. В областта Еврос, където се намира село Гонико, българоезичните мюсюлмани, помаците, са предимно къзълбаши, изповядват народен ислям, примесен с елементи от християнство и езичество.
Помаците наричат селищата си с имена, които липсват на табелите и географските карти на съвременна Гърция, помежду си говорят на родопски диалект, който определят като „помацки“ и наричат „наш“. Още патриарх Кирил пише, че това население говори „помацки“ (Кирил Патриарх български, „Българомохамедански селища в Южни Родопи Ксантийско и Гюмюрджинско“, С., Синодателно издателство, 1960). На практика това е рупски диалект от Родопите и Беломорска Македония. В днешна Гърция този говор се нарича помашки. Помаците в Гръцка Тракия помежду си се наричат „наши“. С това название ги определят и българомохамеданите от Родопите.
В Гърция живеят около 35 000-40 000 помаци. Ако към тях прибавим гурбетчиите, работещи в Германия, Турция, Атина, цифрата ще стане 80 хил. души по данни на Ахмет Имам, лидер на Пангръцкия помашки съюз – неправителствена организация за запазване на културата на помаците в Гърция. Той е главен редактор на „Загалиса“ (дума в родопските диалекти за любов, обич), вестник, писан на помашки диалект с гръцки букви. В гръцката икономика помаците са заели важна ниша от селското стопанство – производство на мляко и сирене, месо, животновъдство, добив на тютюн. Мъжете се препитават като гурбетчии строители в големите градове на Гърция и Западна Европа.
„В Атина, като ме питат „Как те викат?“ и разберат, че съм Ахмет, казват: „Ти си турчин.“ Не съм турчин, помак съм!“, обяснява Ахмет Имам, който е роден в село Термес (Лъджата), на няколко километра от границата с България, до Златоград. Ахмет има братовчеди в Мадан и Смилян, баща му е роден в Чепинци. Пътувайки от Ксанти към българската граница, той сочи старите табели край пътя, на които пише, че е забранено да се снима и че зоната е контролирана. Има и бункери. „Гърците не ги махат, за кана го има?“, пита Ахмет (кана, дума в родопските диалекти за какво – бел. авт.). По време на Студената война помашките села край град Ксанти, наричан от местното население Скеча, са били с ограничен достъп. „Днес с България сме в Европейския съюз, защо не ги махат?“, пита Ахмет.
„Ние искаме да запазим нашия майчин език – славянския, българския. Ние сме по-близо до България и искаме България да ни помогне, да даде стипендии нашите деца да учат в български университети… Искаме десет наши деца да учат български в България, да има курс по български език за наши хора. За 2-3 месеца ще се научим да четем на кирилица, иначе езика го думаме, знаем граматиката. Нямаме нищо общо с турския език, но ще ни го направят майчин. България може да ни помогне. Гърците за 50 години ни направиха турци, а турците за 5 века не успяха да ни направят турци.“
Когато Ахмет станал учител в родното си село Термес, там никой не знаел „нито една турска речка“. След 1975 година започнала турцизацията на гръцките помаци чрез обучение на турски език. Помаците започнали не само да говорят на турски, но и забравили своите песни на майчин език. Ахмет Имам се опасява, че с изчезването на песните и език помаците в Гърция ще бъдат асимилирани културно и търси помощ от България: „Допреди 25 години песните се пееха в селата. Когато имаше раждане, при сенокос, жените пееха на сватбите, на Байрям, момите пееха врит (всички – родопски говор – бел. ав.) помашки песни, пееха и български песни: „Йорданка се е люляла, коса се е ветрела“, „Вчера съм минал, мале, през долно село Райково“, „Майка е дъщеря накарала оти е седела на малкореченски юнаци на скутене“. Моя майка ги знае „врит“. Всичко това умря. Трябва ни наш човек, който да запише нашите песни… Ние нямаме нито един музикант, който пее нашите песни на помашки. Искаме България, ако ни драгова, да помогне нашите певци да научат песните на Родопите, защото вие ги пазите, а ние ги забравяме. Нямаме и музиканти, нямаме фолклор, а каква култура имаме, щом нямаме песни?“
След 1989 г. и особено след падането на визовия режим за България през 2001 г. българите мюсюлмани от Родопите се срещнаха с българоезичните мюсюлмани от другата страна на планината, в Гърция. Общувайки на своя родопски говор, те се припознават и се наричат едни други „наши“. Връзките им се засилиха с влизането на България в ЕС на 1 януари 2007 г. След отварянето на граничния пункт Златоград – Термес на 15 януари 2010 г. контактите са ежедневни.
Не само златоградчани имат роднини при гръцките помаци. Съби Атанасов, който е от българското гранично село Горно Юруци, се запознава преди 9 години със своите роднини в помашкото село Хлои (Хибильово), Гърция. Съби говори на български с роднините си в Хлои. Той е доволен, че на 9 септември* бе открит новият граничен пункт Ивайловград – Кипринос. Баба му и дядо му останали в Гърция, когато сложили границите след войните. Съби и неговите роднини в Гърция са чакали толкова години, за да се срещат нормално. Това ще стане факт през 2011 г., когато България влиза в Шенген, и на следващата година границите ще паднат.
Снимки: Авторката
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Този текст на Таня Мангалакова е публикуван във в. „Сега“ на 1 октомври 2010 г. Въпреки това го препубликуваме в нашето издание защото темата продължава да е важна, тя не е изгубила своята актуалност, а малко се пише по нея.
