Д-р Горан Благоев, в. „Преса“
.
Църквата е общност от хора, събрани в името на Христос. Поне такъв е смисълът на гръцкия вариант на думата „еклесия“, която в славянските езици съответства на „църква“. Тя кодира един от най-старите принципи на Църквата – съборността. Проявява се не само в богослужението, но и в цялостния живот на християнската общност. Най-важните решения се вземали съборно – с вишегласие – от всички църковни членове, независимо дали са духовници или миряни. Оттук идва и идеята, че върховният ръководен орган в една Църква не е Синодът, съставен от висшия клир, а съборът. Това е парламентът на Църквата.
Уставът на Българската православна църква (БПЦ) също предвижда съборно управление – на всеки четири години да се свиква събор, който има правомощията да се произнася по всички църковни въпроси.
През тази есен се очакваше най-сетне да се проведе поредният, който вече закъснява с няколко години. Владиците се оправдаха, че го отлагат за догодина, защото подготовката му била много сложна. Нищо подобно.
Свикването на един събор не е сложна процедура
ако се спазва уставът.
След промените от ноември 1989 г. се очакваше Синодът да свика църковно-народен събор, какъвто не е имало близо 40 години. Той беше четвърти по ред и трябваше да стане обновителен за Църквата. Случи се едва през 1997 г., без да е обновителен. Оправдаха забавянето му с разкола. След това Петият събор беше свикан в срок и това породи надеждата, че Църквата ще започне да се управлява адекватно чрез своя парламент. Илюзии за наивници. Шестият събор заседава с три години закъснение. Седмият все още не е насрочен. При стриктно спазване на уставното изискване за четиригодишния срок от 1997 г. насам БПЦ вече трябваше да е провела осмия си събор…
Отговорността за регулярното провеждане на най-висшия ръководен форум на Църквата е изцяло в компетентността на патриарха и митрополитите. Системното несвикване на съборите е нарушаване на църковния устав. За което трябва да бъде санкциониран целият Синод. Няма от кого, категоричен е доц. Дилян Николчев, който преподава църковно право.
Той припомня, че старият църковен устав предвиждаше църковно-народният събор да се свиква както от Синода, така и от квалифицирано мнозинство делегати – т.е. 50+1. При втората ситуация може да бъде потърсена сметка от висшия клир, ако забавя събора и не спазва нормативните си актове. През 2008 г. обаче Шестият църковно народен събор отмени тази възможност. И сега Светият синод има правомощия безнаказано
да действа като абсолютен монарх –
да свиква върховното ръководно тяло на Църквата, когато му скимне. Уставното изискване за регулярно провеждане на съборите се изражда в синодален произвол и безпринципност, приличайки на прословутата улична игра без правила „Тука има – тука нема!“.
„С отлагането на събора се ограничава възможността епископи, редови свещеници и миряни да участват в управлението на БПЦ. Когато няма събор, управлява само Синодът.“ Така проф. Иван Желев коментира през лятото за „Преса“ слуховете, че Седмият събор няма да се случи и през тази есен. И досега няма официално съобщение на Синода, че съборът се насрочва за догодина.
Несвикването му е симптом, че висшият клир бави отговорите на неудобни въпроси, които делегатите могат да поставят.
Единият от тях се отнася до трудностите при съставянето на централизиран регистър на църковните имоти – проблемът е, че не всички митрополити са склонни да обявят собствеността в епархиите си. Висшият ръководен форум трябва да се произнесе и по някои уставни нарушения – като например защо през тази година Синодът прие архимандрит Арсений, дясната ръка на Пловдивския митрополит Николай, да бъде хиротонисан (ръкоположен) за епископ далеч преди да е навършил възрастта, изисквана от църковния устав.
Съборът не може да отмени хиротонията, но има право да реши трябва ли подобен прецедент да става практика. Делегатите могат да поискат обяснение от Синода и защо няма никакъв резултат от църковно-наказателните дела, които са заведени заради блудствени прояви срещу бившия бачковски игумен Борис и йеромонах Кирил от Троянския манастир.
Обект на съборна дискусия може да се окажат и пропуските във функционирането на Светия синод. Клирици отбелязват, че откакто Неофит е патриарх, намаленият състав на Синода – т.е. оперативното му звено – изобщо не заседава. Бъдещият събор може революционно да повдигне и въпроса за отмяна на промените в църковния устав, които бяха извършени от предишния събор под
умелата манипулация на владиците
сред които се открояваше покойният вече Кирил Варненски.
Тогава беше ограничена ролята на миряните във върховното управление на Църквата. Измени се съотношението между духовници и миряни сред делегатите на събора – преди беше 1:1, а сега е 2:1. Беше отречена и исторически зародилата се практика миряните да имат решаващ глас в църковното управление. Съборите вече няма да са „църковно-народни“, а само църковни – така че предстоящият Седми църковно-народен събор всъщност трябва да бъде Първи църковен събор. Форумът от 2008 г. наруши и основополагащия принцип на изборността, смята доц. Николчев. Една част от духовниците делегати на събора вече не избират, а се назначават от съответния митрополит – т.е. това са негови доверени лица. Така плурализмът в предстоящите събори вече е бламиран и при дискусиите е малко вероятно да се допусне инакомислие, оспорващо синодалната позиция. Важните решения най-вероятно ще бъдат вземани не в интерес на цялата църковна общност, а в услуга единствено на висшия клир. Още повече, че купуването на гласове и задкулисният натиск не са патент само на Народното събрание – познати са и в съборната практика. Което не означава, че съборът е обезличен като форма на църковно управление – неговата численост все пак подхранва надеждата, че далеч не всички решения може да бъдат манипулирани.
Делегатите за предстоящия форум са избрани още през 2012 г. и Църквата се намира в абсурдната ситуация да има съборяни, но още да няма събор. Отсъствието на трескава подготовка за провеждането му догодина подклажда
опасенията, че ще го свикат чак през 2016 г.
Ако го допусне, Синодът ще вкара Църквата в патова ситуация – може да се окаже, че тогава делегатите на Седмия събор ще са с изтичащ или вече приключил четиригодишен мандат.
А ако съборът бъде отложен за след 2016 г., може да се породи трагикомичен прецедент – за първи път в БПЦ да има делегати, чиято мандатност е приключила, без да е свикан събор! Според доц. Николчев мандатността означава и доверие – хората, които са избирали делегатите, са им гласували доверие за определен период, а те изобщо не са го оправдали. Забавяйки съборите, българският висш клир потъпква най-древния и важен принцип на църковния живот, и целенасочено концентрира цялата власт в Синодалната палата.
Но така Църквата губи основните си жизнени функции и се отчуждава от вярващите. А когато един организъм не функционира нормално, той рано или късно умира. Ще рече, че с перманентното ограничаване на съборността си БПЦ бавно се самоубива.
.
