Кой се стъписва от българите в чужбина?

Текстът, публикуван по-долу, е на Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград, Р. Сърбия. Той е предизвикан от статия във в. „Капитал“ от 1 ноември т.г., в която става дума за начините, по които се придобива българско гражданство.

Текстът е бил изпратен първо на в. „Капитал“ на 10 ноември т.г., авторът е проверил след това по телефона дали са го получили. Било му е обещано, че от вестника ще се свържат с КИЦ „Босилеград“, но след това за съжаление последвало мълчание. Тогава Иван Николов решил да го изпрати на нашето издание, защото не виждал кой друг може да го публикува…

Надяваме се все пак, че колегите от в. „Капитал“ ще се обадят на Иван Николов в Културно-информационния център в Босилеград и че ще дадат възможност и неговата позиция по темата, която са засегнали, да бъде представена на техните страници. Още повече, че темата наистина е сериозна, и че той е един уважаван и добре познат български родолюбец зад граница, който има какво да каже по нея. Неговата реакция на представител на българите в чужбина може да се приеме в някакъв смисъл и като право на отговор, който едно сериозно издание би трябвало разбира се да отрази.

Вeстник „Капитал“ – „Гражданство: Българско. Цена: 3000 евро (без транспорта)“

Под апетитното заглавие на горната статия са изразени съмнения за корупция в ДАБЧ и за „противоречивите практики“ при издаването на удостоверения за български произход. Те са от компетенциите на следствието и прокуратурата, където ДАБЧ трябва да признае или оспори обвиненията и в това няма нищо спорно. Но между редовете може да се прочете и нещо още по-тревожно: стремеж да се предотврати и намали потокът на българите извън България, кандидатстващи за българско гражданство.

Съмненията в корупция, както и евентуално някои фалшиви удостоверения за български произход, в никакъв случай не би трябвало да подведат под въпрос българският произход на милионите българи в чужбина и правото им да кандидатстват за българско гражданство под условията, предвидени със Закона. Защото България не принадлежи само на българите в България. Тя принадлежи и на ония българи, които поради стечение на историческите обстоятелства или поради грешките на българските държавници и политици, са останали или са били принудени да я напуснат. Никой не бива да се стъписва от това, че те днес настояват да си получат българското гражданство.

Българите в България получават българско гражданство по рождение без оглед на етническия си (ромски, турски, арменски и пр.) произход. Нелегалните имигранти и бежанци също могат да получат българско гражданство, въпреки че нямат български произход. За нас, българите извън България, е прието, че трябва да доказваме българския си произход поколения назад, че трябва да знаем литературен български език и пр.

Що се отнася до критериите, по които се издават удостоверенията за български произход, в досегашната практика се оформиха два подхода: юридически и научно-исторически.

Юридическият е на основание Член 3 от Закона за българите, живеещи извън Република България, според който български произход се доказва с документ, издаден от български или чужд държавен орган, организация на българи, живеещи извън Р. България, призната от компетентния български държавен орган за поддържане на връзки с тях, от Българската православна църква и по общия исков ред.

Всяка българска общност извън България си има своите особености и не всеки българин може да докаже с документ българският си произход по смисъла на Закона за българите, живеещи извън Република България. И не всеки може да говори на литературен български език на интервюто в Министерството на правосъдието. Как например българите в Бесарабия да покажат български документ, когато те са емигрирали от България още по времето на кърджалийските издевателства в края на XVIII век, когато даже не е имало българска държава? Или например българите католици в Банат, които са отишли там преди 300 години? Как да покажат документ от чужд държавен орган, че са българи, когато националното мимикриране векове и десетилетия наред е било въпрос на физическо оцеляване? Това означава ли, че те не са българи и нямат право да кандидатстват за българско гражданство?

Впрочем, могат ли всички българи в България да покажат документ от български държавен орган или Българска православна църква, в който черно на бяло да пише, че са българи? Какво, ако не изповядват православното християнство? И ако нямат такъв документ, това подвежда ли под въпрос тяхното българско гражданство в България? И изобщо, какво да правим когато българите извън България, например, в спорните области Гора и Жупа на Косово и Голо бърдо в Албания изповядват исляма, и нямат документ от български държавен орган, говорят на развален български, а историята, етнографията и фолклора безспорно показват, че са българи? Все пак, освен стриктното познаване и прилагане на закона, българските държавни органи, издаващи удостоверения за български произход, трябва да държат сметка и за историята на България и българските общности в чужбина.

Сигурно е много трудно тази сложна историческа и съвременна действителност да се регламентира така, че всичко да отговаря на правните изисквания, да бъдат защитени правата на българите в чужбина и да паднат всички съмнения за корупция.

Българските организации в чужбина, признати съгласно Закона за българите, живеещи извън Република България от компетентния български държавен орган за поддържане на връзки с тях, също можеха да издават документи за български произход по смисъла на този закон. На сайта на ДАБЧ, поне досега, имаше две такива признати организации: „Български културен клуб – Скопие“ и „Културно-информационен център на българското малцинство в Сърбия „Босилеград“. Въпреки че техните програми и устави са заверени от македонските и сръбските държавни органи като български организации, които се занимават с култура, просвета и опазване на националната идентичност, от тях също се изисква издаването на удостоверения за български произход да се прави на базата на документи, издадени от български или чужд държавен орган или БПЦ, въпреки че те „никога не са взимани прекалено достоверно“, както твърди в горепосочената статия бившият главен експерт на ДАБЧ Ангел Маринков. Именно тези съмнения за достоверност и изискването кандидатстващите така или иначе да отиват за удостоверения в ДАБЧ, обезсмисли издаването на такива удостоверения от страна на Културно -информационен център „Босилеград“ и той престана да ги издава, като се ограничи да дава консултации и да подготвя документи на кандидатите за българско гражданство.

След направените препоръки към ДАБЧ от Върховната прокуратура на Р. България и Софийска градска прокуратура за съобразяване на дейностите на ДАБЧ с изискванията на Административно-процесуалния кодекс, Закона за българско гражданство и Закона за българите в чужбина, бе донесен нов Правилник за признаване и за реда за водене на регистър на организации на българи, живеещи извън Р. България. С този правилник бяха поставени почти невъзможни, чисто „арийски“ условия за такова признаване, като например: „в устава на организацията да е изрично предвидено, че в нея могат да членуват само лица с български произход живеещи в съответната държава“ или „в устава на организацията да е регламентирана процедура за приемане на членове от български произход, като изрично се предвиждат правила за установяване на български произход на кандидатите“!? Просто да не повярва човек, че в една европейска държава могат да се поставят и такива дискриминационни изисквания – с оглед и на вътрешното законодателство на съответните държави, в които важи принципът, че членството в обществените организации не може да бъде ограничено откъм „…цвят на кожата, вероизповедание, етническа или национална принадлежност, сексуална ориентация и други белези“. Впрочем, може ли в България да се регистрира организация, в която да членуват само лица от турски, ромски или еврейски произход, и то даже с „изрично“ предвидени правила за установяване на етническия или национален произход на кандидатите?

На българските организации (и то само на тези, които могат), бе оставено да оказват само консултативни услуги, евентуално да оформят документите, а кандидатите за удостоверения за български произход и българско гражданство бяха свободни да тръгнат сами или да използват упълномощени лица, съвсем погрешно наричани и „посредници“. Повечето предпочитаха да използват услугите на пълномощниците не само заради „организирането и извозването“, но и заради непознаването на София, бумащината и сложната процедура; и продължиха да ги предпочитат дори и след като упълномощените лица бяха премахнати и бе въведено изискването документите за гражданство да се подават само лично. Върху тия упълномощени лица бяха стоварени и най-тежките съмнения за „корупция“. Не е никаква тайна, че кандидатите за българско гражданство плащат на такива лица, за да им свършат част от сложната работа за подаване на документи за българско гражданство, както биха платили на адвокат или нотариус. Но това още не е корупция. Предпоставките за корупцията са в нарочно създаваните опашки и административни задръствания в София.

И докато българските организации се занимават с българско гражданство все пак на някакво законно основание – Член 3, точ. 2 от Закона за българите, живеещи извън Република България, куриозният въпрос в случая е, на какво законно основание (сръбско или българско?) с българско гражданство започна да се занимава и кметът на Босилеград Владимир Захариев, който даже се заканва, че именно ТОЙ (а не Законът) ще сложи „край на търговията с българско гражданство“?! Държавната агенция за българите в чужбина се превърна в „Агенция против българите в чужбина“ в момента, в който му отказа да приема заявките за удостоверения за български произход, които община Босилеград на организирани групи извозваше всяка седмица от Босилеград до София с общинският автобус, и то за сметка на общинският бюджет, при това и с нередовни документи – някакви заверени копия на сръбските граждански регистри (вместо на предписаните държавни образци), нещо, което в Сърбия е непозволено и наказауемо.

Противоборството на Захариев срещу българските организации в Западните покрайнини, и то от позициите на сръбската националистическа десница с ясни антибългарски, антиевропейски и русофилски позиции, свали популистката му маска, но само за по-прозорливите. Невежите български политици и журналисти си падат по неговите „колоритни“ изцепки и широко му отварят вратите на българските държавни институции и страниците на вестниците. Лидерите на българските организации, защитаващи правата и интересите на българското малцинство и евроатлантическите ценности, той ги нарича с обидните квалификации „българи по професия“ и „българи за пари“. Тия квалификации в Босилеград се появиха още през 90-те години на миналия век. Използваха ги поръчковите журналисти и агентите на сръбската Държавна сигурност, с което искаха да кажат, че българите в Сърбия са си „сърби“, с изключение на няколко там „платени българи“. Въпреки че точно българите не само че не бяха „платени“, но и до ден днешен продължават да плащат тежка лична цена и глоби на сръбското правосъдие за отстояване на свободата на словото, отбелязване на български празници, изтъкване на български знамена и възстановяване на български военни гробища в Босилеград. За разлика от Белград, който изобилно плаща „професионалните сърби“ от български произход с властови позиции и добре платени синекурни длъжности, в София със сигурност няма щат за т.нар. „професионални българи“.

Но тука не става дума за тях. Нито за апетитните цифри от заглавието на горната статия. Нито за стотината българи от областите Гора и Жупа, които може и да са получили удостоверения за български произход от ДАБЧ, но вероятно никога няма да получат българско гражданство.
Става дума за организираната кампания на ония, които се ужасяват от потока българи извън България, които на всяка цена си искат българското гражданство, и то не винаги за да отидат в “Западна Европа“. Впрочем, къде другаде да отидат? В Русия ли? В опустошените български села, където вилнеят циганските банди ли? Или да си останат по македонските и албанските чукари, за да им е комфортно на софийските чиновници? По-страшното за България е, че през Терминал 2 всекидневно изтичат младите и образовани български граждани в Западна Европа. Защото Българските управници нямат какво друго да предложат нито на българите в България, нито на ония, които искат да дойдат в България.

Странно е, наистина е много странно, че горната статия е на същата вълна с множеството македонистки статии от този род: http://www.mkd.mk/makedonija/politika/brisel-da-pochne-istraga-za-izdavanjeto-na-bugarski-za-makedonci ; или сръбски от същия тип: http://www.dw.de/suvi%C5%A1e-lako-do-bugarskog-paso%C5%A1a/a-18029352

Очевидно всичките те преследват една и съща цел – предотвратяване, усложняване и преустановяване на издаването на българско гражданство на българите в чужбина.

А що се отнася до доказателствата за българския произход на кандидатстващите за българско гражданство, те могат да се намерят не само в „краеведските изследвания, написани от ДАБЧ“ и в „анонимните проверки на колегите от Nova TV в Македония“ . Може би все пак проверките трябва да се направят на страниците на българската история, в Държавния архив на „Московска“ 5; във Военно-историческия архив във Велико Търново; в системата от Версайските договори и особено в Ньойския договор, с който България е окастрена, оставяйки територии и българско население в съседните страни; на надгробните паметници по бойните полета в Македония, Беломорието, до Цариград и делтата на Дунав; в архивите на Държавна сигурност и концлагерите на Голи Оток и Св. Гъргур; в документите за „македонизацията“ на Благоевградска област; в статистическите данни от преброяването на населението в Царство България? Може би точно тия тъмни страници трябва да се преточат в национална стратегия, национална доктрина и закони, за да не се чудят напарфюмираните софийски чиновнички откъде идва този външен поток от българи, които си искат българското гражданство и които със сигурност не биха тръгнали на Запад, ако политиците не бяха толкова опоскали България. Впрочем, едва ли някой в България се замисля, че българите извън България са почти три пъти повече от българите в България. И че ако има някаква надежда за България, то тя е именно в тях. Там е свежата кръв, която може да даде нов живот на България, стига да умеят българските държавници и политици да я налеят.

А за нас, българите в Западните покрайнини, изобщо нямаше нужда да кандидатстваме по общия ред, защото точно се знае кога, как, защо и откъде докъде сме предадени за заложници на глупостта, невежеството и предателството на българските държавници. Просто Народното събрание трябваше да гласува закон, с който да се възстанови българското гражданство на потомците на българите, предадени на Държавата на словенци, хървати и сърби.

Иван Николов