Крисия, Хасан, Ибрахим и гузната ни национална свяст

Крисия, Хасан и Ибрахим са безспорно много талантливи, очарователни и мили. Крисия има неповторимо детско алто, непринудена и артистична е. Хасан и Ибрахим са вече истински професионални изпълнители, душичките им трептят с музиката. От тук нататък започва огромната ни отговорност на възрастни да подкрепяме адекватно тези малки таланти и да ги образоваме добре.

Защото, нека говорим честно, треперливите (и фалшиви) гласове на журналистите, посрещащи децата на летището, безвкусният национализъм, с който се говори за тях – сякаш те, говорещите и крещящите, са талантите, срещите на Плевнелиев и Цецка Цачева с тях идват малко в повече. Щели да бъдат дори „приветствани в пленарната зала на Народното събрание”.

Има нещо ужасно безбожно и жалко в това национално опиянение, нещо много погрешно и непорядъчно в очевидното прикриване на реалното нравствено и социално състояние на нацията и държавата ни с фалшив ентусиазъм. В тази истерия има дълбок духовен провинциализъм, който дори не е байганьовски, защото бай Ганьо е поне пълен с енергия и мощ да успее на всяка цена. Нещо повече, всичко, което се случи тези дни покрай изпълнението на трите деца, звучи като последно издихание на националното ни себеуважение. Сякаш за да забравим, че сме народ, който току-що отново е избрал за министър председател една мутра от СИК, и има вместо президент човек, измислящ си безсрамно биография на демократ и антикомунист, ние правим отвличащ националистически маньовър. Нещо повече, всеки неучастващ в истерията е сякаш потенциален предател.

Как стигнахме до това положение? Над какво всъщност ридае и виртуално се прехласва нацията? Песента на Крисия, Хасан и Ибрахим „Планета на децата” не блести с някакви изключителни музикални качества, текстът е средностатистически. Онова, което очевидно умилява зрителя, е образът на три малки, невинни, при това талантливи деца. Това е основата на бизнеса с деца изпълнители – най-вече как изглеждат и какви емоции предизвикват у публиката: майчинско обожание, възторг на лели и чичовци, гордост у баби и дядовци. Задачата на възрастния е да не експлоатира единствено външността на децата, а да направи така, че изпълнението им да е духовно преживяване и за двете страни. Онова, което децата губят, когато станат сценични изпълнители, има оправдание единствено, когато също научават нещо, образоват се, стават по-добри на сцената и чрез сцената. И тук да си спомним кой всъщност е съавтор на музиката на „Планета на децата”.

Откакто видях интервюто на трите деца със Слави Трифонов в шоуто му, не ме напуска неприятното чувство, че тази негова сегашна активност е може би нескопосан начин да се извини на България, че 24 години продава на децата й чалга и откровена простащина. Но Слави си е Слави, превръща в чалга всичко, до което се докосне. Гледах как преди месеци, поклащайки се на стола, хвали момиченцето Крисия, че била хубава, а тя му благодари. Душата ми на педагог „рикае, мята снопове лучи” (от „Джаберуоки” в превода на Стефан Гечев и Лазар Голдман), като чуя да се разговаря по такъв начин с едно дете. Всеки разумен родител ще се съгласи, че е странно човекът, който някога пееше в „Ку-ку” по Коледа „черна катафалка мина, дядо Мраз почина” (става дума за шедьовъра на Христо Недялков „Над смълчаните полета”) и който стана един от водещите глашатаи на чалгата в общественото ни пространство (заедно с Кеворк Кевркян и радио „Сигнал +”), да се занимава и с правенето на изкуство (мислено като „високо”) със и за деца.

Ако Слави не знае, му е време да го научи: децата са най-скъпоценното, което има едно семейство и един народ. Той лично унищожава духовно това богатство в продължение на четвърт век. С децата трябва да се разговаря разумно, с достойнство и уважение, като ги гледаш в очите. По възможност очите да са на едно равнище с техните. За тези цел не продуцираш и не бълваш музикална и поведенченска чалга повече от две десетилетия в общественото пространство, а клякаш до детето и виждаш света от неговата височина и с неговите очи. Децата поемат и преработват невероятно количество информация, общувайки с възрастните – етическа, естетическа, образователна, емоционална. Не можеш да си позволиш да разговаряш с една бъдеща жена полуизлегнат и с престорено троснат глас и след това да очакваш в България да растат скромни, добре възпитани, образовани и чаровни девойки и жени. Нещата са взаимосвързани, получаваме онова, което им даваме.

Преди месеци слушах друг клип, пак от „Шоуто на Слави”, на Крисия с Орлин Горанов. Песента, която изпълняваха, е „Светът е за двама”. Послушайте го, гледайте го! Детето наистина е невероятно, с каква лекота пее втория глас до певец като Горанов (https://www.youtube.com/watch?v=oxQBDdWQ0ho).

Но не мога да допусна, че съм единствената, която се чувства некомфортно от факта, че едно малко дете изпълнява този текст и изразява чувствата на зряла жена. Наистина ли в пеенето в България е останала само формата? Някой не се ли пита за съдържанието на изпятото? „Светът е за двама” е песен от времето, когато бях на годините на Крисия, по музика на Мария Нейкова и текст на Димитър Точев. Много силна песен, написана под реален напор на чувства. Това определено не е песен на дете. Още повече, едно дете не би трябвало да пее тези думи дори на толкова мил човек като Орлин Горанов и да го гледа по този начин. Говоря за стопяването на естествените граници, които съществуват във всяко нормално общество между възрастен и дете. Те сякаш не съществуват в предаването на Слави Трифонов. При него е нормално тази песен да се изпълни по този начин, а също е нормално да се обсъжда хубостта на малките момичета пред тях самите. Не ви ли притеснява вечно усмихнатото личице на Крисия, което казва безпомощно и заучено: „благодаря ви”, „обичам ви”?

Детското битие на малките изпълнители, от които се очакват „възрастни” резултати, дисциплина и професионализъм, и без това е проблематично. Децата ми израснаха на сцената на Метрополитън Опера в Ню Йорк, дето пяха общо 11 сезона в детския хор. След „пенсионирането” си от Мет синът пя няколко години и в младежки музикален театър, и в момчешко-мъжки хор в една епископална църква. Не беше планирано, но се превърна в част от виждането ни как да бъдат възпитавани и образовани децата. Синът ми пее от двегодишна възраст. Ранното му пропяване беше свързано по невидим начин с онова, което беше България преди и след 1989 г. Семейството ни посрещна 10 ноември с току-що изписания ни от „Пирогов” син. Лежахме в Детско гръдно отделение след упорита стафилококова инфекция, прихваната в Първа градска болница в София. След няколкочасова операция и няколкоседмична несигурност дойде изписването ни на 9 ноември. Прекараният месец в „Пирогов” имаше силен ефект върху детето. Броените минути, в които ме пускаха при него по време на хранене, свършваха бързо и започваше сърцераздирателна раздяла, три пъти на ден. Преди 10 ноември децата над две години нямаха „право на майка” в стаята си. Живеехме в подземието на „Пирогов” и ни пускаха при децата за малко.

От травмиращите раздели, от воплите „мамо, не си тръгвай”, от денонощните писъци на децата, лекувани в Детско гръдно – а 90% от тях бяха с изгорени хранопроводи, от селата, надигали бутилки „лимонада”, в които имало сода каустик за правене на домашен сапун – синът ни почна да заеква. А по това време вече говореше добре. Темата как се лекуваха в 1989 г. заекващите деца в България е дълга. След няколко консултации най-мъдрото, което чухме, бе политкоректната мисъл, че „заеквали само умните деца, циганчетата – никога” (явно трябваше да сме горди). Решихме да се самолекуваме. Прочетохме тук-там и направихме план: пълна изолация от други хора и деца, да не насочва вниманието към проблема, и постоянно пеене или напевно говорене (заекващите деца нямат проблем при пеене). Баща му му каза: „От днес в къщи се пее, не се говори. Никой вкъщи вече не говори. Пееем”. Нашият семеен грамофон стана обект на интензивно използване от дете на две и половина години, което само си слагаше плочи, после със стъргане наместваше игличката, с трясък затваряше капака и пееше, пееше, пееше. Беше декември 1989 г. Следващия юни с изненада установихме, че той говори с други деца без сянка от запъване. Сами се излекувахме, за шест месеца.

Оттогава той не спря да пее. Беше напълно естествено да му потърсим подходящ хор и попаднахме в „Бодра смяна”. Всъщност едва след второто прослушване. На първото ни казаха, че е много малък, само на пет, но истинската причина пак бе датата 10 ноември. На прослушването нашият син заявил, че ще изпее „Със конски вагон, подобен на салон”… Намерил пред кого да го направи: Лиляна Бочева, лека й пръст. Е, след няколко месеца, на ново прослушване с песента „Робинзон Крузо” от Карадимчев всичко беше наред. Беше за кратко, имаше концерт в зала „България”, сетне заминахме за Ню Йорк и още първата година попаднахме случайно на прослушване за детския хор на Метрополитън Опера. И така, той деветгодишен, ние млади-зелени родители, стъпихме заедно на пътя на „децата изпълнители”. След година го последва и сестра му, беше на четири и половина.

Първото, което ви казват в Метрополитън Опера, е: „Нали знаете, че това е работа (job)”. Моят отговор беше доста глупав, адекватен за човек от социалистическа България: „Какво значи „работа?” Ами такова, казват ви, от децата се очаква това (изреждат) и те получават заплащане за труда си. Децата в САЩ трябва да получат разрешение, за да работят, и първото нещо, което чухме от чиновника (възрастен афроамериканец) беше намръщеното: „Тези деца са на възраст да учат, не да работят”. Хората на моята възраст ще разберат изненадата ми: за нас, родени и израсли при социализма, да пееш в опери като „Кармен”, „Бохеми”, „Тоска”, „Селска чест”, „Мойсей и Арон”, „Сватбата на Фигаро”, „Мадам Бътерфлай” редом с Рене Флеминг, Пласидо Доминго, Чечилия Бартоли, Лучано Павароти, Стефка Евстатиева не е работа, а чест. Това, че на децата се плаща, е плюс, но е някак необичайно. Истината е, че децата реално работят, наравно с възрастните. По време на репетиции стоят точно толкова, колкото и възрастните. Стават свидетели на радост, гняв, провали, произшествия, сълзи, сплетни, на всичко, което има в една опера. Излизат на сцената понякога с температура 39,6, потушена за час-два с лекарства. По-тежките недоизмити гримове се чистят в колата, на път за къщи, или едва на сутринта, под душа. Те не могат да си позволят да са само деца. Те са възрастни деца. За липса на дисциплина, за блъскане на другарче на сцената и други подобни веднага биват отстранявани. На тази възраст се учат на пеят на италиански, френски, немски, руски, да играят като артисти, да внимават в действието на сцената няколко часа, защото влизат, пеят, играят и излизат в точно определен момент. Мущровани като истински войници, представлението започва точно на минутата, всеки закъснял бива заместен веднага и т.н. В една или друга степен от Крисия, Хасан и Ибрахим се очакват същите качества.

Всъщност децата ни се учеха добре. Успeхът на сина ни никога не е бил толкова еднообразно отличен, както по време на престоя му в операта. Работата там прави децата изключително дисциплинирани и целеустремени. Домашните бяха приоритет номер едно и ако не бяха написани по време на почивките между репетиции и действия, трябваше да бъдат писани в полунощ, което никога не се случи, слава богу. Семейството живееше по часовник и на колела. Децата се извозваха за броени минути от операта до в къщи, редовно недоспиваха. На 12 години синът ни вече ходеше до операта сам, в определено време разговаряше с нас от градския телефон в кафетерията, ние му звъняхме. 11 септември 2001 г. беше все още далеч – едва след тази дата всички деца, включително 7–8-годишните, получиха мобилни телефони.

Сто деца в Мет бяха като нашите и само половината от тях ходеха на училище. Останалите бяха „домашно обучавани” (home schooled – родителите сами ги обучават, а в края на годината детето се явява на изпит за съответен клас). Светът на родителите с деца изпълнители е шарен и човек чува и вижда какви ли не истории. Някои деца пътуваха до Манхатън от Ню Джързи и Кънетикът по 2–3 часа път в едната посока. Поне половината родители изживяваха амбициите си и компенсираха житейските неуспехи чрез децата си. Някои свръхамбициозни майки оставяха децата си вкъщи и казваха, че това е единственият начин децата им да участват в повече опери и да правят прослушвания за Бродуей, да се наспиват и да поемат всички възложени им ангажименти. Кой им бе казал, че трябва да приемат всички предложения за участие, не разбрах – за всяка опера имаше прослушвания и се избираха малцина, но всеки имаше право да откаже ангажимента. Явно натискът да приемеш без допълнителни разговори, когато си избран, е жесток. Всеки избор на децата им беше извор на гордост за самите тях, животът им беше пряко зависим от детските успехи. Самочувствието им също, в отделни случаи се стига до пълна зомбификация.

В началото не разбирах как някои деца знаеха така добре огромните масиви от текстове за дадена опера. После ми подсказаха – те учеха всекидневно тези текстове с родителите си вкъщи. Ние също започнахме да го правим, неизбежно е – децата не могат да научат нещо добре само в клас, особено на чужд език. Освен това разучаването на чуждоезичен текст е чудесен начин да учиш с детето други езици. Зад всеки детски успех лежи тонове родителски труд. Зад малките Хасан и Ибрахим стои амбицията на техния баща. Зад Крисия определено стои амбицията на абсолютно посветената й майка.

Едно приятелско семейство поляци и ние май бяхме единствените, които водихме децата си, защото е забавно да учиш за оперното изкуство по този начин, защото е добре за общата им култура и защото, признавам, умирахме от удоволствие да слушаме по 10–15 пъти „Кармен” за месец-два. Родителите знаехме всички потайности на Метрополитън и не беше проблем да се шмугнем от кафетерията в залата на най-горния балкон да слушаме като правостоящи. И тайно записвахме изпълненията, непозволено, но това е единственият начин детето да има спомен от това неповторимо преживяване.

Дъщеря ни прекара 8 години от детството си на сцената и зад сцената – и ако я попитате дали й е харесвало, твърди, че било върхът. Отчитам го като добър педагогически успех. Тя винаги се настаняваше най-близко до танцьорките от първият акт на „Кармен” и гледаше в захлас вихрения им танц. След това тези сцени се повтаряха съвсем точно вкъщи. Повечето майки имаха точен план какво трябва да стане детето им – в тях непременно присъстваше училище по изкуствата. Нашият план беше децата да имат реален досег до оперното изкуство и толкова. В момента, в който синът ни беше приет в първата по успех гимназия в града и в същото време го приеха специалност „Пеене” в легендарното училище по изкуствата „Ла Гуардия”, му обяснихме, че да бъдеш изключителен певец е нещо рядко, а да си добър ученик в семейството е задължение. Не му позволихме да отиде да учи „пеене” и не съжалявам за това – светът на изкуството не е за всеки. Имаше малко емоции на тема „всички мои приятели са в музикалното училище”, но така би казало всяко 14-годишно дете на негово място. С дъщеря ни увещанията не успяха – тя влезе в „Ла Гуардия” с огромна радост и завърши специалност „Пеене” също с усмивка. Обожаваше да пее в госпел хора и изобщо във всеки възможен хор, но в университета нещата се промениха. Увлече си по съвсем различни специалности.

Има един праг, при който всеки отговорен родител с дете изпълнител трябва да каже „не”. Ако установите, че дъщеря ви започва да се държи фриволно вкъщи; ако забележите, че в операта/шоуто/музикалния проект колеги артисти, „сценични” майки и приятели всяка вечер я даряват с ненужни и скъпи играчки; ако учителите в училище ви кажат, че отсъствията на децата ви заради дневни репетиции в извънкласна дейност са повече от допустимото; ако агенции за детски модели се опитат да ви увлекат в техния бизнес, кажете „не”, не приемайте всяко предложение за участие, и няма да сбъркате. Децата ви ще пораснат, най-вероятно, разбира се, няма да станат певци, точно както нашите не станаха (и дори не поискаха да станат), и единственото, което ще им остане от това време, е наученото от сцената и хубавите спомени.

От десет години работя с музикалния екип (диригент, пианист, вокален педагог) в училището ни „Гергана” и знам добре: Стефка Евстатиева, прочутото сопрано, изпитва свещен ужас от това да „пипа” гласовете на малки деца на годините на Крисия. Тя настоява за правилното им дишане и стойка, на артистичното им поведение, на доброто разпяване, на елементарните правила къде се вдишва и издишва, как се пеят гласни и съгласни, как не се насича фразата. Но смята за вредно интензивната и всекидневна обработка на гласовете на малките деца. Крисия ще порасне и нищо чудно да живее от професия, която няма нищо общо с пеенето и сцената. Родителите й трябва да я подготвят за това. Те са длъжни да й дадат отлично образование, но още по-длъжни са да не прехвърлят личните си амбиции върху крехките й рамене.

По съвсем друг начин стои въпросът с малките пианисти Хасан и Ибрахим. Ако са упорити и амбициозни, ако желаят да бъдат изпълнители, те ще бъдат и никой не ще им попречи. Напротив, дори ще им помагат.

Съдбата и успехите на всяко дете изпълнител би трябвало да са частен въпрос. Представете си в Америка Барак Обама да приема на аудиенция всяко дете, спечелило музикална награда. Единственият спомен, който имам американски президент да е проявил интерес към децата от детския хор в Мет, беше в 1997 г. След частно посещение на „Кармен” Бил Клинтън отиде зад сцената и поздрави всички участници, включително децата. Всеки знае, че икономически стабилните, социално проспериращите, добре образованите и щастливи нации рядко проявяват силни чувства на креслив национализъм. България ще е оздравяла, когато успехите на деца като Крисия, Хасан и Ибрахим престанат да са общонационален въпрос.

Източник: Гласове 

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Нели Хаджийска е завършила философия и история в СУ „Климент Охридски“. Защитила е докторска дисертация по философска антропология в БАН. От 20 г. живее в Ню Йорк. Като училищен ръководител в Български детски хор и училище „Гергана“ е наградена с почетно отличие „Неофит Рилски“.