Лидия Петрова – снимки и мисли, вълнували самозапалилия се фотограф

4 thoughts on “Лидия Петрова – снимки и мисли, вълнували самозапалилия се фотограф”

1. Аз подозирам ,че е облъчена с някакво психотронно оръжие

2. „Почина 38-годишната жена, която се самозапали пред Президентството миналата седмица. Това съобщиха от пресцентъра на УМБАЛСМ „Пирогов”. Въпреки усилията на екипа на проф. Огнян Хаджийски младата жена почина през нощта. Миналата седмица в понеделник тя е постъпила в УМБАЛСМ „Пирогов” с изключително тежко изгаряне – 90%.“

   http://www.blitz.bg/news/article/301787

3. Самоубийци
   · ИЛИАНА АЛЕКСАНДРОВА ·

   И днес нямаше да напиша това. Ако сутринта не прочетох една “сензационна” статия със заглавие “Тате, гуш”. Така казвало детето на баща си. Момиченцето на две годинки, което същият баща заклал, а после се обесил; сигурно знаете случая. Статията беше придружена със снимка на щастливото семейство с русото малко момиченце.

   Разбира се, гърлото ми се стегна; разбира се, човек губи съзнание, когато надзърне в ямата на такова зло. Защо обаче се е появила статия с това заглавие? Защото долнопробната “медия” иска да прочетете тази статия. Да я прочетем, впрочем. Иска сълзите и шока на публиката, иска публиката да се идентифицира с родителите на всички деца, които казват “тате, гуш”, да изпита раздиращата болка, да прочете непременно безсмисления текст, който нищо не казва, и медията да регистрира този трафик на внимание. Защото това значи рейтинг, реклами, в крайна сметка пари.

   Заглавието на статията можеше да бъде “Образувано е предварително производство за престъпна небрежност” на служителите, на които майката се е обадила и е отишла на крака, за да поиска помощ и да спаси детето си. Служителите от отдела за закрила на детето, служителите в полицията, които, за да реагират, са поискали писмена жалба. Но такива заглавия сме чели. Пък и “ох, Боже, писна ни!”, нали така? И “знаем, че тая държава е скапана” – и така… нали? Друго си е да бръкнеш под лъжичката на озлобения и апатичен вече български гражданин и да извиеш даже ръка. Ще, не ще – ще чете…

   И днес нямаше да го напиша, защото от три дни се питам какво се случи на четвърти пред президентството. Газя някак си през журналистическата мерзост – не, не е силна думата, а на когото е силна – да й види значението. Слушам и гледам интервюта от първия ден, снимки, коментари. Психиатрични диагнози, поставени по интуиция, се залепиха на тази жена, участие в секта, убийство, предположено въз основа на идиотски съчинени показания на свидетели – недомислени, недоразбрани (защото в България интелектуално сме недовършени някак; и макар децата ни да печелят световни олимпиади, за средностатистическия бирен българин е трудно да ти обясни как да стигнеш на съседната улица, ако си се объркал). Кой знае как се пришиха всевъзможни атрактивни сюжети около тази трагедия. Не спряха от първите минути да възникват “сензационни” заглавия, да валят “сензационни” разкрития. Една криминална журналистка “разкри”, че е работила преди десет години с Лидия, и не я помни, но е била свестен човек. Заглавието на материала е – правилно предположихте – “А. З. с разкрития за самозапалилата се Лидия”. Телевизионни прения на журналисти и фотографи за това дали е трябвало да снимат как гори жената или да я изгасят. Високопарни разсъждения за дълга на фотографа да отразява събитието, не да му въздейства… И така.

   Три дни се питам, защо жената е направила това, чета заглавия с предупреждение 18+, докато накрая снощи в крайна сметка отворих един от клиповете със самозапалването. Разбрах.

   Отворих клипа, след като прочетох новини за състоянието на жената. Безнадеждно, казва професорът от “Пирогов”. Главата й е “почти изпечена”… представяте ли си какъв деликатен човек. Професоре! Детето на Лидия е на 11, то може да прочете и вероятно е прочело тази информация. Защо, защо човек прави това – помислих. И отворих този клип. Докато жената гори, агонизира, наоколо основно гледат; по някое време двама мъже пробваха нещо – размахвайки едно яке и някакъв парцал… около тях спираха и гледаха други… някои снимаха. Никаква спешност, както се казва. После някой донесе пожарогасител и напръска. Вече отпусната, още в огъня, жената угасна. Тогава камерата бавно се приближи до обгорялото й лице, тяло… за да се види добре, че тя диша.

   Тогава ми просветна, че Лидия не е мислела да изгори. Не е искала да изгори. Тя е искала да изкрещи така, че някой наистина да я чуе – че не може да живее повече така, да чисти входове, защото е без работа, да загуби детето си, защото не може да се грижи за него, да е натикана, по-скоро наритана в ъгъла на живота, без надежда, без възможност да е нормална майка и човек, при условие, че е просто една млада, работлива и талантлива жена в България. Тя просто е искала някой да я чуе и това да се промени, дори с цената на унижението и на адската болка, но да “привлече” внимание, защото не е можела повече така.

   Били ли сте в истерия? Когато дълго се влачи една мъчителна ситуация, вървите на тъмно, не знаете къде отивате, и сте готови на всичко, за да я разчупите, да пробиете стената, да счупите дори себе си, но да продишате. Така децата се удрят в пода или стената, когато искат нещо на всяка цена. Или не искат. Възрастните имаме други начини да привличаме внимание, обикновено по-премислени. Но не винаги.

   Някой ще каже, че това е налудничаво. Така е, не се препоръчва на здравомислещи. Но това, което вероятно е мислела жената, е разбираемо. В този момент на най-охраняваното и сниманото място в България, на метри от тълпи, полицаи и журналисти, тя е драснала клечката с мисълта да бъде изгасена. Нямало е как да не я изгасят. Това е толкова логично, защото ако само трима от многото хора наоколо бяха свалили якетата и просто я бяха притиснали с тях, тя щеше за изгасне за секунди. Да, цял живот да живее в болка и обезобразена може би, но да живее. Горката, слаба и отчаяна жена е направила огромна грешка. Не е отчела, че живее в България; че България има как да не те изгасят в такава ситуация. Че всички тези хора ще я гледат, отминават, снимат, докато гори. Докато изгори.

   И после ще публикуват снимките, разбира се. Клиповете. Сензационните заглавия. Ще осребрят ужаса на убитото от баща си детенце и близките планове на изгорялата Лидия.

   И така, по изключение в тази статия не присъства въпросът “кой”, а “кога”. Кога е станало това подривно тежко разлагане на чувството ни за човешко. И колко точно е важно какъв кабинет ще управлява едно общество, което успява да обори ритуално в сърцето на държавата, пред символа на суверенитета си, най-необоримата на пръв поглед презумпция –че докато пред очите на един човек гори друг човек, първият отива да го угаси, не да го снима и оглежда. Че когато някой гори пред теб, това те касае. Пряко.

   Има в Църквата тема и болка за самоубийците, по която е трудно да се мисли и обикновено не се задълбава. Затова аз предлагам друга тема. Темата за “нормалните” живи българи днес. Тема, по която именно Църквата, духовенството, патриархът трябва да говорят непременно. Защото сред всевъзможните културни и морални опасности, които открива и понякога коментира църквата чрез синодални обръщения към обществото, опасността да сме напълно умрели вътрешно е най-страшната. Една фигура ми се натрапва, от областта на стоматологията. Понякога зъболекарите ползват ток, за да проверят дали един зъб, който отвън изглежда здрав и цял, всъщност не е мъртъв. За целта пускат ток и проверяват дали нервът на зъба ще реагира. В случая с Лидия беше пуснат много силен ток. Нервът не реагира.

   Гледах и не догледах кадрите с лежащата, изгоряла и тежко дишаща жена. Докато тя беше в ада пред очите ми, си мислех, какво плаща с тази цена; защо изобщо се случва това. И предполагам, че кошмарът е някаква последна мъчителна възможност за нас като общество да се разтърсим вътрешно, да разберем, че сме ударили дъното. Че сме в ада, макар да не горим.

   И мисля, че точно днес Църквата трябва да говори за това.

4. Ужасен сън

   Ужасен сън, защо – не знам
   От месеци ми се явява,
   Но аз очи отварям сам
   Започне ли да прекалява.

   И действа този начин стар,
   Но подозрение гризе ме,
   Че ако нощния кошмар
   Наяве случи се със мене,

   Тъй както днес нарочно аз
   Се будя при вида му мрачен
   Ще искам сигурно тогаз
   да се приспя по някой начин…

   маестро Валери Петров.