Павел Серафимов, Sparotok.blogspot.nl
.
В работата си “История на Витиния”, древният летописец Ариан разказва за красива тракийска нимфа, наречена Траке. Тя притежавала необикновени качества. Можела да омагьоса и подлуди някого (както правят и самодивите), но също така била способна да изцели тежко болен човек с билки и заклинания (Фол. с.75-76).
Всъщност в облика на чаровната тракийка няма нищо необикновено. Нашите предци са местно население, обитавали са земите ни хиляди години. Точно това им е дало възможност да опознаят добре различните видове билки. Лечението с пеене (баене), повтаряне на особени думи е също древна традиция, поддържана до днес от българските билкарки и баячки. Легендата за нимфата Траке е породена от удивлението на гърците, които са влезли в контакт с красивите и познаващи природата тракийски жени, на чиято свобода и жизнена сила е гледано като нещо неестествено.
За някои названия на лечебните растения, ползвани от дедите ни, получаваме сведения от древните летописи. По имената на билките може да се отсъди, че са създадени от хора, говорещи архаична разновидност на българския език. Нашият езиковед Владимир Георгиев подлага на етимологически анализ имената на няколко тракийски растения (Траките…, с.194-200), но съзнателно или не прави сериозни пропуски.
АДИЛА бива свързано с гръцкия глагол айто – горя. Възможно е растението да се е ползвало за лекуване на треска, висока температура. Пропусната е българската дума ад – пъкъл, място на огъня, жегата. Официално ад е гръцка заемка, но това не отговаря на истината, понеже паралели съществуват в галски, ирландски, санскрит и авестийски. В Галия има племе Aedui (горящи, светли). Тяхното име Жорж Дотен сравнява с ирл. aed – огън – L.G.- c.224. Към ирландската aed – огън могат да се добавят санскритските думи аdhа – желая да запаля огън, аdhаna – запалване, а също и авестийската atar – огън. При тълкуването на българската дума ад, успоредиците от ирландски, галски, санскрит и авестийски не са споменати изобщо. Не е споменато и, че наставката ла (в адила) се среща в български думи като: мъгла, копрала (копраля), кошула (кошуля), мигла.
БОР е тракийската, т.е. древнобългарска дума за бор – иглолистно растение. Названието е документирано в споменатата от Прокопий Цезарийски крепост Бор Брега. Тук трябва да се уточни, че смолата на бора се е използвала за мехлеми, а от младите шишарки може за се приготви субстанция, подобна на пчелния мед. Този така наречен боров мед се ползва за лечение на заболявания на дихателните пътища.
БЕРЗА е тракийската, т.е. древнобългарска дума за бреза. Сокът, добит от корените на това растение, е сладък и се използва за лечение на бъбречни заболявания. Може да се възрази, че думата бреза е твърдо разпространена. Да, така е, но не е важно дали определена дума присъства в даден речник, а дали има обяснение за нея. Бреза е обяснима с българското прилагателно брез – бял, докато в много други езици думата виси във въздуха, т.е. заемка е, и то явно е дадена от българи.
БРЕЙ е име на вид мъх, който причинява раздразнение на кожата при докосване. Владимир Георгиев смята името за пеласгийско и го свързва със стблг. брити – бръсна, т.е. режа. Не е обяснено обаче как уж дошлите през Ранното Средновековие българи ще имат в речника си не само пеласгийска дума за растение, но обяснението за нея идва от българския език.
ДАКИНА бива преведено от гърците като вълче сърце. Георгиев търси връзка с тракийската дума ДАУОС – вълк, която на своя страна идва от ДАУА – давя, душа (това, което прави един вълк). Въпреки, че българския глагол давя е споменат, не е пояснено, че наставката на (в дакина) се среща в имената на други наши растения като къпина, детелина, малина, а това е граматическа особеност, типична за езика ни.
ДЕЛА, ЗИЛА се тълкува като зелено, лист. В този случай Владимир Георгиев споменава старобългарската успоредица, именно ЗЕЛѤ – зеленина, зеленчук.
ДИВИСМА е лечебно растение, което вирее почти навсякъде в Източна Европа. Билката е считана за свещена, защото първият й елемент диви е тракийската дума за бог. Леонид Гиндин си опитва да даде обяснение на дивисма с диво есе (дума, подобна на чудесе – чудо). Значението на дивизма е Божие растение. В речника на Найден Геров срещаме Див огън, което е равностойно на Божий огън.
ДИН е тракийска дума за коприва. По необясними причини при търсенето на етимология на древното име е пропусната нашата билка динче. Не е направен и задълбочен анализ на името на билката. Дин е свързано с тракийската дума дин – ден, а ден означава яркост, светлина, топлина. При контакт с коприва се получава зачервяване на кожата и се усеща парене, топлина. Не е никак трудно да се обясни името на растението, но българската етимология май не e отървала на някого.
ЗЕНА е име на силно отровно растение. Георгиев търси връзка с персийската дума зян – вреда (която според него е навлязла чрез турския в езика ни). Нашият езиковед пропуска да отбележи връзката със старобългарския глагол женти – повалям, жъна. Той е сроден на санскритския ханти и староперсийския жанайти – жъна, убивам, унищожавам… Точно това, което ще направи едно отровно растение.
КОТИЯТА Георгиев обяснява с чешката дума котята – котенца (котета ) на върба. Растението е имало мъхниста повърхност, подобна на котенцата на върбата. Въпреки, че чешката и българска дума са споменати, една важна граматическа подробност е пропусната, а именно образуването на множествено число с (т)а. В езика ни има достатъчно съществителни, чието множествено число се образува с(т)а : момчета, момичета, дървета, кокичета, камъчета…
КУРИНОКУМ е червеникаво растение. Връзката с българските думи кръвнина, кръвник и червеникав не може да бъде отречена.
МЕНДРИТА е вид кукуряк. Владимир Георгиев посочва сръбската и хърватска дума мездра – ципа, мембрана, защото листенцата на кукуряка са като мембрана. Мездра е и българска дума, мездрест означава тлъст подкожен слой, а най-древната и форма е била męsdra (менсдра). (БЕР, том III, с. 717.)
МИЗУЛА, МОЗУЛА е древното название на мащерката. Тя е известна с пикочогоното си действие. Като сродни думи са предложени арменската мизем, хърватската и сръбската мижам, със значение уринирам. Пропуснат е старобългарският глагол мочати, диалектнета дума мащам – махам, отделям, а също и мизинец – най-малкото дете. Нейното значение е този, който се напикава – БЕР, том III, с. 786.
СЕВА е вид бъз. Георгиев правилно свързва тракийската дума с българската дума ЦЕВ, защото бъзът е кух и стъблото му фактически е цев.
СОПИТИС е название на растение, имащо благотворно действие върху нервната система. Георгиев търси обяснение с помощта на редки гръцки и латински глаголи, което е излишно, защото сописис е чуждото записване на старобългарския глагол съпати – спя. Растението е имало успокояващо действие и е помагало за спокоен сън.
Понеже имената на тези растения имат обяснение на български, то е повече от ясно, че са дадени от хора, говорещи наречие, което след време се е развило в езика, който говорим днес. Не само етимологията на имената на тракийските билки е българска, но дори граматически особености на думите са типични за езика ни. Става дума за образуването на множествено число с (Т)А (в КОТИАТА), наставката НА (в ДАКИНА), наставката ЛА (в АДИЛА, МИЗИЛА, МОЗУЛА).
Жалко е, че нашият езиковед е бил принуден да премълчи, че дивизма, динче и др. са названия на български билки, че берза е прекрасно обяснима на български, че мендрита е обяснима не само със сръбска и хърватска дума, но и с нашите мездра, мизинец. Какво да се прави, такива са били времената. Концетрационният лагер Белене бе пълен с хора, разгневили по някакъв начин тоталитарната власт.
Все пак Владимир Георгиев е успял да подскаже доста неща, за което заслужава нашето уважение. Сигурен съм, че той се е надявал хората след него да използват трудовете му и да открият цялата истина на българския народ. Точно това се случва днес. Работите на нашия езиковед, макар и осакатени от цензурата, са ценен източни на данни за езика на предците ни.
Те едва ли са предполагали, че тяхната идентичност ще бъде закодирана в имената, които те са дали на билките си. Ставали са рано, събирали са полезните растения, лекували са с тях и са дарявали здраве на съплеменниците си. Традиция, която ние днес продължаваме. Нимфата Траке не е изчезнала. Тя продължава да живее в сърцата на българските билкарки и баячки, които упорито пазят древната традиция и продължават да пазят нашето здраве с даровете на природата.
.
