Както „деликатно” казват ритуалчиците по погребенията, цитирайки част от Търновския надпис от колоната на кан Омуртаг – „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда”. Но преди това остарява, осъзнавайки го с всяка фибра от себе си, против волята си.
Пенсионираме се от работата, вършена с години, осъзнаваме, че родителските ни задължения приключват, а голяма част от нас дълго преди тази възраст откриват, че приносът им вече не е желан от обществото. Съпротивляваме се, а по-непримиримите могат да станат и карикатура на самите себе си, като продължават да кокетничат или да се петелчат, независимо от настъпващата мено и андроидна пауза, за смях на околните. Все пак, дори и остарял, човек е още жив и не е чужд на обичайните човешки страсти и желания. Но, щем не щем, се примиряваме. Заедно с болестите нахлуват и тревогите, свързани със смъртта. Приятели умират, роднините също. Един от съпрузите умира. И е съвсем сигурно, че и нашият ред ще дойде.
Всеки в подобна ситуация би изпитвал отчаяние. В отговор на този страх, повечето възрастни хора стават прекалено ангажирани с миналото си. Защото именно тогава нещата са били по-добри и оптимистични. Живеейки в него, изпадат в противоречия и неразбирателства с по-младите, които могат да са и неразрешими. Някои се вглъбяват в провалите си, в лошите решения, които са взели, осъзнавайки, че вече нямат време и сили да ги променят. Други се поддават на депресия, озлобление, параноя, хипохондрия или започват да се държат глуповато, без значение дали съществуват реални причини за подобно поведение. Те са изтощени от житейски битки, усилия, успехи и неуспехи. И уплашени от това, което ги очаква.
Неволно си припомням кадрите от американския филм „Бели сенки” с участието на великия Антъни Куин. В навечерието на настъпващата шестмесечна полярна нощ, в ескимоското иглу няма месо. Дни наред ловецът се завръща с празни ръцe, а там го чакат бременната му жена и престарелите родители. С ням въпрос той поглежда старците и те заедно кимват мълчаливо. Със сълзи на очи, той ги качва на шейната и се отправят с кучешкия впряг към ледената пустош. Мъжът ги оставя ги достатъчно далеч, откъдето и да искат, не могат да се върнат обратно. Сбогуват се мълчаливо с поглед, който казва всичко, след което той потъва в снежната пелена на разразяващата се буря. Съвсем наблизо се чува ревът на върховния арктически хищник – бялата мечка, която, подушила човешка миризма, се отправя да извърши жестокия погребален ритуал. Защото и тя, както просълзения ловец, има малки, които трябва да нахрани…
Какво се е променило в нравите от тези преди век? Въпреки социалната ангажираност на съвременната цивилизация, новите поколения не страдат от особена сантименталност. Не защото са коравосърдечни, а защото животът, макар и по друг начин, е достатъчно суров. И много от тях трябва да се борят буквално своето за оцеляване и за бъдещето на децата, които на свой ред са създали.
Икономическата разруха, обхванала страната ни, и свързаната с нея перманентна криза и масова безработица, за около две десетилетия опустоши България и прокуди близо два милиона млади и икономически активни хора в емиграция. Обезлюдяването обхвана най-вече провинцията, като миграцията към столицата и няколкото по-големи града изсмука допълнително като прахосмукачка човешкия ресурс. В провинцията, в малките градове и села, останаха почти само хора от третата възраст. Забравени сякаш, изоставени на произвола на съдбата, на „милостта“ на „социалната” ни държава и на случайни хора, ако се смилят…
Къде са любящите деца и внуци? В уречен час, на оставения на дядо или баба стар компютър или лаптоп, с престорена веселост старците говорят по Скайп с наследниците си за едно-друго, случило се се между поредните видеосесии. Порасналите и отлетели деца показват пред камерите на родителите си чуждоезичните им внучета, които сладко подвикват „Хай, бабо и дядо” и със смешната си реч предизвикват сълзи на умиление. Уведомени за поредния превод на малко долари или евро, старците бързат след това към най-близкия офис на Western Union, за да изтеглят превода и да продължат безрадостното си съществуване. С плахата надежда, че може би тази година ще се видят и на живо с децата и внуците, може би и за последно…
Да-а-а… Младите ловци са далеч от родните домове, в преследване на действително или имагинерно благополучие, заети са да работят за него и за своите собствени деца. С какво се различават те от героя на Антъни Куин, оставил близките си в негостоприемната тундра? С какво и Родината, където са останали старците, се различава от „тундра“, в която истинска мечка може и да не те нападне, но някакви други „мечки“ ще ти вземат набързо половината или цялата пенсия, и където си обречен да изживееш последните си дни ненужен и сам?
Като герои от ненаписан сценарий за „Дивия Изток“, самотните български старци могат да имат дори компютър и технологичната „магия“ да им показва ликовете на техните деца, но нямат никаква „магическа шейна“, с която да се върнат там, където домовете и душите не са празни. Те са си свършили работата, не могат вече нито да ловуват, нито да впрягат шейните. Природният кръг се затваря, почва нов кръговрат… Не се знае обаче дали живелите в китната и богата българска земя ще имат силата като стари ескимоси да погледнат „мечката“, т.е. идещият край, право в очите.
Светослав Атаджанов
