Нокаутиран многократно за три дни, за първи път в живота си се питам – нали не съм мазохист, защо ми е всичко това? Защо ми е да се връщам към България, след като Америка ме посрещна и се отнася по-добре към мен, отколкото родната ми държава?
Всеки ден обикновените български граждани получават удари и често изпадат в нокдауни. Макар и далеч, останах си българин, на който нищо българско не му е чуждо, поради това понякога и аз го отнасям. Но като човек, тренирал бокс, винаги съм смятал, че на мен е по-лесно, че мога да понасям по-голяма болка от другите, че мога да се изправям по-лесно след удар. И понеже за краткия си спортен път в бокса не завоювах шампионска титла, за мен най-ценното качество си остана не колко души си повалил на пътя си, а колко пъти си се изправил, след като си бил на пода. Но след нокаутите, които получих в последните дни, ми се ще да се откажа – да захвърля не само ръкавиците, а и да загърбя всичко зад мен.
По-надолу помествам и няколко чужди изказвания, и моите изводи – надявам се да става ясно за какви удари и поражения става дума.
НОКАУТ 1
Още след първия нокаут се почувствах зле, разболях се, три дни бях на легло. Разбира се първият бе този на Кубрат. Всички го видяха, но мен ме болеше не от загубата, а от коментарите след нея. И се чудя колко от критикуващите са чели изказването в „Шоу“ на Михаил Таков – дългогодишния треньор на Кубрат Пулев 4 дни преди мача:
„- Г-н Таков, има ли шанс Кубрат Пулев срещу Владимир Кличко?
– Като говорим за шанс, първо трябва да започнем малко по-отдалеч. Всичко, което направи до момента Кубрат Пулев, е невероятен успех. За първи път български боксьор в тежка категория излиза да спори като претендент срещу шампиона. Това е сериозен успех, който трябва да се признае. За шанса – и двамата имат шанс. Това е бокс и един удар може да реши абсолютно всичко.
– Щеше ли да е по-лесно, ако Кубрат беше приел немско гражданство? Щеше ли по-лесно да се стигне до големия мач с Кличко?
– Бъдете сигурни, че щеше в пъти да е по-лесно, отколкото е сега. Първо – немските телевизии ще дадат много повече пари, ако Кубрат Пулев вместо българското знаме беше сложил немското на гащетата си. Рекламодателите вероятно щяха да бъдат много повече, мощен немски концерн би застанал зад гърба му при слагане на офертите на масата за организирането на двубоя. Това обаче още веднъж доказва, че Кубрат е устоял на всички изкушения, които са му предлагани през годините. А те не са едно и две. Със сигурност са му били предлагани повече пари, ако подпише това или онова, казвано му е, че ще си уреди живота, ако еди какво си, че ще получава пенсия от Германия и още и още благини. „
Вместо мой коментар ще цитирам коментара на Мариана Христова, известна в България гражданска екоактивистка, постнат на стената й във Фейсбук в деня след мача Пулев-Кличко:
„Чета едни коментари днес и се чудя, дали и в другите държави критикуват и плюят така безпощадно отборите и спортистите си, когато са загубили? Защо, още когато тръгваше към ринга, имаше хора, които го оплюха? Оплюха го за всичко – от патриотизма и България, през приятелката му, до самонадеяното говорене, което явно си е съвсем в реда на нещата и част от шоуто на този спорт.
Плюещите, като гледах, не се отличаваха с по-висока компетенция от моята в областта на бокса, та исках да попитам – прави ли ви плюенето по него по-значими в собствените ви очи и много ли ви струва просто да подкрепите някого?“
.
НОКАУТ 2
В същия ден в Детройт д-р Иван Гаджев – доайен на българската емиграция в САЩ, бе награден с най-високото отличие на Външно министерство – „Златна лаврова клонка“.
Заслужилият, вече възрастен човек, моли местни българи, издаващи емигрантско издание, и те му обещават да ми изпратят снимки от тържеството с неговото награждаване. Аз им пиша напомнящ имейл и чакам. Тези хора, на които не искам да споменавам имената, са се обръщали за съвет към мен неведнъж, помагал съм им, доколкото мога; съпругата ми им е обяснявала как се създава нон профит организация, с цел да развият родолюбива дейност. Сигурен съм, че ще получа снимките. Но… чакам до късно вечерта, и изгубил търпение се обаждам, за да разбера, че снимките не са ми изпратени, защото… „Важни са тези, които плащат парите, че то кой работи за без пари?“. Да ама те знаят, че ние работим така повече от 10 години и в случая пак не го правим за пари, а за да отразим важно събитие за човек, който цял живот е жертвал лични средства, за да събере архивите на емиграцията. Накрая снимки все пак са изпратени, но в ушите ми вече кънтят думите на Ботев:
„И е добър християнин:
не пропуща литургия;
но и в черква за туй ходи,
че черквата й търговия!“
НОКАУТ 3
От години няколко емигранти, пръснати по света, организираме Временни Обществени съвети на българите в чужбина и се опиваме да работим за институционално представителство на сънародниците зад граница.
Стараем се да привлечем по-активните българи. Правим всичко възможно да им се чуе гласа по медиите. И вече постигаме първите успехи, въплътени в новата стратегия, изработена под патронажа на вицепрезидента Попова, и приета от Министерски съвет.
Но се оказва, че уж се борим за изборно представителство, а много хора, живели с години на Запад, всъщност не са научили елементарни правила на демокрацията. И целта на реформите и протестите, в които участват, е горе-долу като в шеговития лозунг: „Станете, за да седнем ние!“
А седнат ли – изглежда ставане няма. Тук ще цитирам няколко реда от правилата в една Фейсбук група на българи от чужбина, прославила се с активността си около изборите.
„Администраторите не са изборни длъжности. А главният координатор е инициатор и вдъхновител на проекта. Той дефинира мисията, целите и задачите на проекта. Координира дейностите. Обобщава резултатите. Поддържа информационния и координационен сайт. Той е несменяем.“
Правилата не се обсъждат и несъгласните са длъжни да напуснат.
И тук се сещам за „Немили-недраги“ където Вазов пише за заветите на Апостола на свободата:
„Попитаха го един път селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:
– Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?
– Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство – отговори Левски навъсено.
– Ами ти каква служба ще вземеш тогава?… Зер, пада ти се най-първа служба.
– Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега.
И той говореше искрено.“
Вече сме в XXI век, а се оказва, че всъщност много малко сме се развили от времето, когато сме били под игото. И не е толкова страшно, че някой, e залитнал и се е полакомил по власт или пари, лошото е, че ние повечето сме останали на нивото на селяните отпреди 150 години, щом можем да го търпим.
.
НОКАУТ 4
Ето какво нaписал олигарха Прокопиев за рекламата на lafka-та във вестника си:
„На всички искрено загрижени за независимостта на „Капитал“ по повод рекламата на Lafka, благодаря. Заради тях си струваше да изтърпим всичко, което изтърпяхме през последните години. „Капитал“ продава реклама, а не редакционната си позиция. Никой не може да купи позицията на „Капитал“, защото тя не се продава. Приемам рекламата на Lafka като провокация, в която се прави опит „Икономедиа“ да бъде поставена в lose-lose ситуация. Няма бизнес или правен аргумент рекламния отдел да откаже реклама на сок. Ако откаже, дава основание на Lafka също да откаже да разпространява изданията на „Икономедиа“, което вероятно е било целта. Не стана. В „Икономедиа“ разделението между редакционно съдържание и реклама не е от вчера, и не е на книга. Това разделение е принципът, на който са изградени всички качествени медии в света. Притесненията на много читатели са разбираеми, но не са основателни.
Не е основателно и питането: Не е ли шизофренно, че критикуваме практиките на Lafka и едновременно с това сме приели рекламата им? Може и така да изглежда на някои, но ние в практиката си сме приели, че разделяме двете неща.“
А сега няколко мнения на читатели под горния текст:
„Не по врат, а по шия, видиш ли. Когато разделяш обективната реалност на две равни части си е шизофрения, драги господа.“
„Класически макиавелистичен похват на Капитал – признавам Ви го, умеете ги тези работи.
1. Създай у събеседника впечатлението, че действията ви са необходими и правоподобни.
2. Използване на времето и средата в подкрепа на действията ви.
3. Поемане на бъдещи ангажименти, в подкрепа на действията ви и т.н. Нямам време да ви разчепквам целия текст, но тези неща личат най-ясно.“
„Идеали, идеали… ама парите са си пари…“
„Защо Костов имаше депозит в КТБ? Защо и реф-блока също – едно мъничко, забравено депозитче…. Защото сме в България – тука е така.“
.
Тук свършвам с цитатите от „Капитал“ и ще кажа, че мен олигархът Прокопиев не ме изненада и не той ме „нокаутира“. А като видях коментарите на моите приятели протестърите по тази публикация… Добре, че има такива като Атанас Чобанов да мислят като мен.
Може би защото и той се е сблъсквал с практики, разследвания на неговото издание Биволъ да не бъдат публикувани в някои медии, само защото в тях се засягат големи рекламодатели. На мен, заради Еврочикаго, ми се е случвало редактори на други издания да ми го кажат директно и приятелски в очите. И ако подобни практики не се отнасяха за „Капитал“, би било добре. Но никой не се сеща да попита олигарха Прокопиев защо на страниците на неговите издания не чуваме например гласа на ядрения дисидент – физикът Георги Котев? Не е ли така, защото Котев пише срещу АЕЦ „Козлодуй“, а самият олигарх търгува и изнася електричеството от централата?
И тук си спомням как в нашата малка редакция съвсем наскоро, преди последните избори, дойде интересно предложение от една голяма партия. И въпреки, че някои от сътрудниците ни в България живеят с минимална пенсия и нямат пари за ток и дърва, и въпреки че аз като шеф пусках от името на редакцията писмо и действително желаех да приема офертата заради екипа, не получихме парите. Защото именно този екип, начело с редактора на изданието, ме отказаха и намериха начин да не обслужат голямата партия.
Излагацията на националния ни отбор по футбол срещу Малта въобще не ме докосна, a никаква изненада не може да бъде това, че „Америка за България“ дала едни добри пари на фондацийката на ексминистър Николай Младенов и говорителката на Външно Весела Чернева. Познаваме ги и двамата – интервюирали сме ги, въпреки строгите забрани срещу прозрачността, които въведе самият Младенов и които и до днес пречат на посланици, дипломати и журналисти.
Но да се върна отново към „мутрата Пулев“. Мутра, ама отказал няколко милиона. Отказал ги заради правото да бъде един от този отруден и беден народ. Беден ни е народът, гладен е, но по страшна е моралната бедност, която цари около нас и вече не подминава никого.
И именно тази бедност ме накара днес да се замисля какво да правя от тук нататък.
И добре, че неотдавна прочетох едно почти нецитирано писмо на писателя Георги Марков – ето част от него:
„Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!”
Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?
Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.
Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).
Георги Марков до Димитър Бочев, писмо от 18-22.02.1977 г., Лондон
.
Няма какво да добавя след тези думи на големия писател. След нокаутите и на мен, като на Кубрат, ми трябва почивка.
.
Петър Стаматов
Мноого добре те разбирам, Петьо. Благодаря и за твоята част от тази публикация, и за писмото на Георги Марков.