Някога, много отдавна имало един вид птици, които ги мързяло да летят. Постоянно се влачели по земята. Летенето им се струвало твърде енергоемко – прекалено много усилия, а и къде-къде по-лесно било да пълзят.
Годините си минавали, бившите птици – настоящи влечуги стържели коремите си в прахта. Мощните им криле закърнели и се превърнали в жалки, гротескни израстъци. Тези странни същества не били никак обичани в животинското царство. Всички ги презирали и странели от тях.
Но на мързеливците не им пукало. Голяма работа, че предизвиквали погнуса и отвращение. но кръвта им изстивала все повече и повече. Получило се така, че дори студенокръвните се оказали по-горещи от тях.
Децата им обаче били точно толкова любопитни, колкото и всички останали малчугани по света. Непрекъснато тормозели родителите си с въпроси: „Защо пълзим? Вярно ли е, че някога сме били птици? Защо сме се отказали от летенето? Някой принуди ли ни да се влачим по земята или сами сме изоставили небето? Кой е виновен? Защо, кога, как…?“
Дъртите били меганепукисти. Обръгнали и залоени, ленивите им сърца не трепвали дори от тревогите на собствените им деца. Въпросите им увисвали и може би всичко така щяло и да си остане…
Но един ден от небето се спуснала огромна сянка. Закърнелите запълзели бясно и се изпокрили по дупките си. Само едно дете не помръднало. Останало на място и започнало да задава въпросите си. Сянката прибрала крилете си, заслушала се и решила да отговори:
– Да, истина е – вие сте потомци на птиците. Предците ви бяха господари на живота си, използваха крилата си по предназначение. Но избраха път, който тогава им се стори по-лесен. Да летиш не означава вечно да се рееш по вятъра. Много по-често ти се налага да се бориш срещу силните въздушни течения. Никак не е сладко всеки ден, ежедневно да преодоляваш насрещния вятър. Трябва да бъдеш силен не само физически. Необходими са воля, устойчивост на духа, упоритост и постоянство. Всъщност да летиш е трудно. Непрекъснато се съпротивляваш на земното притегляне и на още по-страшното собствено желание да се отпуснеш, да си починеш. Вашите родители решиха, че не си струва да се борят. Вие сте следствие на това тяхно решение. Затова сега пълзите и се криете по дупките. Изборът, който те направиха, предопредели начина ви на съществуване. Разбра ли ме защо е така? Стана ли ти ясно?
Детето мълчало. Само необичайното му влечугесто телце се загърчило. Но не настрани, а някак си нагоре, нагоре… и още веднъж нагоре.
– Не искам повече да пълзя. Искам да летя! – прохлипало то. – Какво да направя?
Птицата разперила криле:
– Вече го правиш. Изправяй се отново и отново. Нищо, че ще падаш. Ставай и опитвай пак. Отново и отново – докато полетиш.
Ивайло Зартов,
31 октомври 2014 г.
