Гледам, баба Пена закуцукала по жълтите павета.
– Накъде си тръгнала, бабо Пено? Накъде така в тоя студ?
Старицата се подпря с две ръце на оръфаното от софийските помияри бастунче:
– Отивам, баби, да помагам на Гладния прокурор. Видях го снощи по талавизията. Реве човекът: „Прокуратурата не може сама да се справи с механизма на престъпността по високите етажи на властта”. Не го разбирам аз много-много какво значи туй, ама едно е ясно – Сотирчо има нужда от помощ. Някакви зли инициали от тефтерчето на Филип Златанов искали да го махнат. Отвсякъде имало политически натиск върху него. Горкичкият той, миличкият, бедничкият…
Баба Пена продължи да се тюхка и да жали богопомазания обвинител № 1 на държавата, но аз нещо се разсеях:
– Чакай, чакай малко – опитах се да прекъсна жалейката. – Този Главен прокурор не го ли назначиха същите тези негови господари, които сега уж го притискат? Нали не е избран пряко от народа? Борисов, Станишев, Първанов, Доган, Костов, Златев, Божков, Гергов… – нали те си го сложиха, за да прикрие старите им престъпления и за да могат да продължат необезпокоявано да ни грабят? Спокойно, бабо Пено, всичко е само театър. Те – прокурорите и съдиите са кукли на вериги, марионетки, узаконяващи геноцида над българския народ. Не се притеснявай.
– Не, не, добри са ни момчетата! – клатеше глава безутешната помагачка – аз и на предишния Гладен прокурор, на Борката Велчев – и на него помагах 7 години. И той страдаше, милият. Все нямаше достатъчно доказателства за корупция по висините. Ох, как се мъчеше, завалията. Да не мислиш, че е лесна тая работа? Седем дълги години да стискаш здраво затворените си очи и да не смееш да трепнеш? Клепачите му се бяха сраснали с бузите. Знаеш ли колко мехлемчета съм му носила? Ама всичко беше напразно, нищо не му помогна на Борето. Така и не успя да ги намери, пустите доказателства. Добре, че го пратиха на заслужена почивка в Конституционния съд. Там и без друго всички са недъгави и не им пречи на работата, даже напротив – колкото си по-сляп, толкова си по-ценен. Еех, добри са ни момчетата…
– Добре де, а сега на Цацаров с какво ще помогнеш? И за него ли си приготвила мазила?
– Ето, виж – баба Пена измъкна изпод ватенката една опърпана торбичка и ми я подаде. – Виж сам. Измайсторила съм му на Сотирчо специална отвара от билки против уплах. Да не им се страхува толкоз от тия инициали. После, ей т´ва във вестника, дето съм го увила, е филийка бял хляб, с олио и червен пиперец съм я намазала. Да похапне нашият юнак, че нещо изпосталял ми се видя. Отгоре сложих още една филийка. Така – без нищо, че ми свършиха оливията и пипера, но то не пречи. Една в друга ще се омажат – като прокурор в съдия. Нали ме разбираш? И най-накрая в найлоновото пликче съм пъхнала едни свои чисто изпрани бели килоти.
– Хубаво, бабо Пено, браво на теб. За отварата и хлебеца е ясно, ама тия килоти ли са, кюлоти ли са, тях за какво си му ги помъкнала? Те пък с какво ще му помогнат?
– Ааа, бабиното, те са с двойно предназначение – ако случайно не свърши работа настойката против уплах и Сотирчо оцапа гащите, да има резервни. От друга страна, докато са още чисти, винаги може да ги развее, като бяло знаме. Щото той, Сотирчо, го дава така курназ момчето – уж никога нямало да се предаде, ама не се знае знае ли се. Нека си има. Па каквото и да го напъне, да е подготвен тоз юначен борец срещу корупцията.
Ивайло Зартов,
28 ноември 2014 г.
