Имало едно време един беден поет, който се влюбил искрено и чисто в една девойка. Бил толкова стеснителен и скромен, че не смеел да й се представи. И през ум не му минавало да й разкаже за чувствата си, да й поднесе цвете. Не смеел да й предложи ръката и сърцето си. Често оставял на прага й наръчи прекрасни цветя, но без бележка кой е дарителят. Седял по цели нощи в малкото си мизерно таванче и зъзнел буден, защото нямал пари за дърва и въглища. Дъвчел сух чер хляб и варени картофи и пишел стихове за любимата. Чудни, вълшебни творения, в които вплитал своята необикновена любов без капка егоизъм.
Едва много луни по-късно разбрал, че девойката е сляпа и много се натъжил. Ех, тя можела само да вдъхне аромата на прекрасните рози, които й оставял, но не била способна да прочете сама поетичните му послания, които оставял с цветята. Като си мислел как неговата любима вехне във вечен мрак, сърцето му се свивало от болка. Накрая, обезумял от гняв, че най-доброто, най-чистото момиче, е ограбено така от боговете. Грабнал един груб чувал и всяка нощ го разтварял там, дето звездният и лунен блясък сияели най-ярко и ги “събирал” в него. Денем “събирал” слънчевата светлина.
След много дни и нощи завързал чувала и тайно го поставил на прага на момичето. После цяла нощ ридал и се молил на боговете да излекуват очите й, за да види светлината.
Трогнати от тази безкористна обич, боговете направили чудо и момичето прогледнало.
Иска ми се да вярвам, че мъничко приличам на клетия момък. Иска ми се да вярвам, че моя изстрадал народ най-после ще намери пътя към Светлината.
.
Паула Лайт
2.12.2014 г., България
.
