България – „Мека“ на рушвета

Магаре, натоварено със злато, може да превземе и най-яката крепост.

Народна поговорка

.

Отново сме в окото на медийния ураган. То не бе френският, че и общо 7 европейски посланици, които в хор крещят, че царят е гол. Че съдебната ни система е прогнила и корумпирана отгоре додолу, както и цялата ни държава. У нас рушветът е традиционно на уважение още от периода, когато сме били част от Ориента и откогато е поговорката „Истемем, джебеме кой” („Не искам, ама сложи в джоба ми“). Но той отново е възроден, издигнат в култ и доведен до изкуство.

Всъщност време, в което всички са били честни и неподкупни, никога не е съществувало. Шумерските князе са получавали подкупи за разрешаване на всеки развод. Подкупите се давани с лявата ръка, а подаръците с дясната. Добродетелните спартанци са имали толкова големи проблеми с подкупите сред висшите представители на обществото, че царят им забранил да притежават злато. Единствено той имал това право. Особено важен и добре организиран клон на стопанството в древен Рим бил подкупването на избиратели за Сената. Рушветът дори се оставял на съхранение при съответните посредници – „секвестори”. Професията станала така привлекателна и доходоносна, че множество граждани от провинцията се преместили в Рим, за да я упражняват. Прибирайки пари, избирателят можел да получи безплатно също хляб и зрелища. Организирането им изпразвало джобовете на политиците. За да изплати заемите си, Гай Юлий Цезар е принуден да завладее Галия и със заграбеното да се разплати. Веднъж стигнал заветния пост, политикът можел да се обогати. Император Веспасиан дори обложил с данък „урина” тоалетните (урината се ползвала в кожарството). На забележка на сина си Тит, бащата показал монета, помирисал я и отговорил „Non olet” (не мирише). Всички постове, раздавани от императора, можели да се купят. В късния период на империята е било обичайно частното лице да плаща за всички административни услуги, отиващи направо в джоба на държавния служител.

Райските градини на корупцията процъфтяват открай време. През средновековието е било прието духовническите санове да се разиграват на търг. Продажбата на индулгенции за опрощаване на греховете, като посредничество между хората и Бога от католическото духовенство, осигурявала издръжката му. А в периода преди революцията, Франция е единствената европейска държава, където съвсем легално е можело да си купиш служба. В Ориента пък е било традиция шахът или падишахът безпощадно да изтискват класата на чиновниците, които от своя страна правели същото с народа. В Италия традицията в това отношение също е богата и се обяснява с изключителното влияние на семейството (фамилията) в католическото общество. Добруването му се поставя над всички закони. Държавата се възприема като излишна и корумпирана институция и е въпрос на чест да я заобиколиш и измамиш. Смята се за съвсем сигурно, че там всяка сделка над 100 хил. евро е възможна само след подкуп на съответните чиновници.

А как е в Третия свят, неразделна част от който се превърнахме и ние?. Малкото богати и управляващи фамилии получават от чуждестранните фирми рушвети, срещу които издават разрешителните за ползване на природните богатства. Приватизират се на безценица крупни предприятия и отрасли – като енергетика, водоснабдяване и комуникации. Многоцифрените комисионни за избраниците тихо пристават в шифровани сметки в непристъпни за закона офшорни зони. Окупират се най-добре платените постове и служби. Това става възможно зад паравана на многопартийната система. Членове на една и съща фамилия участват в различните партии и периодично се редуват във властта, като несменяемо имат представител в нея.

Но каква е същността на подкупа?

Да вземеш рушвет означава да поискаш възнаграждение за нарушаване на задължение. И да дадеш, съответно да платиш някому за това. Ако съществуваше по-удобен начин за постигане на някаква цел, не би се прибягвало до този риск. С него си служат обикновено там, където свършва нормалният път за уреждане на нещата, или където процедурите са твърде сложни. Почти винаги възнаграждението е от материален характер и има парична равностойност. Дори „услуга” от проститутка си има тарифа. Всеки подкуп ощетява този, за когото официално работи рушветаджията. Независимо дали това е работодателят му или държавата, ако е държавен служител. Така той получава облага, която не му се полага. Хъркащият чиновник се събужда най-лесно от приятното шумолене на банкнотите. Срещу съответно заплащане човек може да се сдобие с всякаква привилегия. Та кой не иска да бръкне в общата каца с мед? Добра инвестиция е и търговията с „вътрешна информация”, че даже и „строго секретна”, както и такава, която да узнаеш преди конкурентите. А там, където се намесва заплахата от ревизия или съд, „доброжелателни” чиновници сами поемат инициативата и в желанието си да получат подкуп, са на границата на шантажа.

И одумваният от всички политик иска да си остане политик. Той обича властта, популярността и не иска да изгуби ореола си на важна персона и чудесните си приходи – и официалните, и особено тези „под масата”. Подкупните политици могат да свършат изключително полезна работа – от най дребната – да завъртят един телефон на когото трябва („Ало, Ваньо, виж оправи Мишо Бирата“), до най сериозната – да прокарат закон, който отърва на който плаща. С активната си дейност подкупният политик си осигурява честити старини (служебна кола, разкошен кабинет, пожизнена тлъста персонална пенсия). Често някой така се е потрудил през „активния” си период, че не се и налага да заеме добре платено място в частния бизнес, който е протежирал. Народните ни „избраници” си правят винаги сметка къде да се насочат, след като им се наложи да напуснат мандатното кресло.

Зад всеки мъж на важен пост стои по една жена (а понякога и повече). Пътищата към съблазняване на подкупвания обект чрез нежния пол са достатъчно разнообразни. Особено лесно това става, като се използва „приятелката”, онази изискана дама, на която той купува и обзавежда цял апартамент, дава й да кара скъпа кола, а често й заема и пари, които тя все забравя да върне. Може да стане и чрез свърхамбициозната съпруга, която знае всичките му слабости и може да го манипулира и изнудва, както си знае. Напористите секретарки и PR-ки, често и любовнички по съвместителство, също не са за пренебрегване. Те са своеобразен проводник на влияние и могат срещу съответно възнаграждение да придвижат вашия въпрос към благоприятното му решаване.

Известен е вицът за богаташ, който на смъртния си одър поискал вместо свещеник да доведат адвоката и лекаря му. На въпроса „Защо тях”, отговорил: „За да умра като Христос между двама разбойници”. Всъщност в този американски анекдот прозира цялата истина за проблемите с корупцията и в двете гилдии. На потърпевшите е добре известно, че адвокатите, не забравяйки и себе си, са приносители на пачките, размислящи уважаемите съдии. Започващи след получаването им да четат и прилагат закона, както дяволът – евангелието. А какво да кажем за лекарското съсловие, вечно претендиращо за още и още пари? Масово източващо Здравната каса с лечение на несъществуващи болести и пациенти. С измислени клинични пътеки, ненужни операции и процедури. С шантажа на пациенти за доброзорни дарения за съответното здравно заведение, често без официални документи. Вече почти няма лекар, специалист на възлова длъжност в здравната система, който да не е ходил поне няколко пъти в луксозни екзотични дестинации по света на симпозиуми и конгреси, „спонсориран” щедро и изцяло от благодарните фармацевтични компании. Естествено срещу настояще и бъдещо изписване на най-скъпите им медикаменти за лечение. Именно за запазване на привилегированото си положение от конкуренция, подобни лекари възпрепятстват получаването на специалност от новозавършилите медици и ги подтикват да емигрират от страната.

Заразата е поразила цялата държавна и общинска администрация. Естествено и частният бизнес, неразривно свързан с тях. Всъщност те са скачените съдове, между които циркулират живителните корупционни потоци. Защото бизнесът дава, но за да получи многократно повече. По тази причина е огромното недоверие от ЕС по отношение определянето на изпълнители на обществени поръчки с национално значение и системното бавене на финансирането. В челните редици на корупцията са политиците, упражняващи активен подкуп на гласоподаватели. Политическите лидери и партии, за да подсигурят изборния си успех, предоставят незаслужени привилегии и помощи на определен кръг от гласоподаватели, или на босовете, диктуващи гласовете им. Така ощетяват със стотици милиони държавния бюджет. А използването на връзки – роднински и приятелски, отдавна е в реда на нещата. Декларациите за конфликт на интереси са досадна формалност, с която се занимават само медиите.

Но в какво се състои трудността за документиране на подкупа? В това, че е резултативно престъпление – и както при изневярата, трябва да хванеш участниците „на калъп”. Изискващо изключително много работа от участващите в разкриването и разследването му. А това са полицаи, следователи, прокурори и съдии. Във всяко от тези звена е много вероятно нишката да се скъса, при това именно поради корупционен или политически натиск отгоре, както е в повечето случаи. Помня един случай, в който мой бивш столичен колега бе участвал в залавяне при предаване на подкуп на известен политик, преди повече от 10 години. Точно в сюблимния момент, при предаване на сумата, записващата апаратура внезапно изключва. Обектът успява да предаде куфарчето на неизвестно лице, което се измъква и при последвалия обиск политикът чист като момина сълза. И досега моят колега е с подозрението, че това е било режисирано „отгоре”. Именно почти пълната увереност от досегашната практика, че реализирането на наказателна отговорност ще бъде протакано и в краен случай осуетено от заинтересованите, прави работата по проблема особено непривлекателна и безперспективна за професионалистите от службите. Но има и друго. Новите технологии в банкиране и безкасови преводи на виртуалните пари правят излишен риска с предаване на пачките. А за някакво си финансово разузнаване, уж следящо паричните потоци, просто забравете. Всички сме свидетели как ръководителите му проспаха източването на КТБ, заедно с „надзираващата” БНБ, начело с шефа си Искров.

Както за всяко заболяване, и за корупцията съществува лекарство. Това е непримиримостта на потърпевшата част от обществото и читава съдебна система и законодателство, затрудняващи в максимална степен любителите на рушвета. Също и опростена нормативна база, регламентираща икономиката и съответните данъчни, митнически и прочие разпоредби.
Но дори беглият поглед върху националната ни корупционна традиция е в състояние да изпълни цели томове. За невероятната човешка изобретателност, остроумие и добре заплатена „нравствена толерантност” към явлението от заинтересованите. Не се е родил този, който да обхване необятното – подкупа и българския принос в усъвършенстването му до нивото на изкуство.
Светослав Атаджанов