Проф. В. Минеков: „Червената къща“ се превръща в плячка

 Рени Нешкова,  „Гласове“

.

„Слушам с интерес дебата за съдбата на т.нар. „Червена къща“, ателието и дом на Андрей Николов. Никой никога не попита как и защо се случи това дарение. Никой , никога не попита тате и Лиляна Николова защо е това дарение. Никой не знае какво точно е това дарение. Никой никога не прочете и не се докосна до предложения от мен проект до министър Москова – 1997 г. Никой не желае да изпълни завета в дарението. Никой не желае дарение. Въпреки добрите намерения и реализации, забравен бе геният, майсторът, историческата личност и дори собственикът на къщата, която не беше червена… Съдбата на този дом е мое семейно задължение, част от мен, моята младост и съвест. Желаното и очаквано престъпление няма да се състои. Дори и драматично да звучи – през трупа ми.“

Това написа известният скулптор и специалист по металодизайн проф. Велислав Минеков във Фейсбук. Той е син на големия скулптор проф. Величко Минеков, чиято съдба е свързана с „Червената къща“ и духовния му учител и собственик на имота Андрей Николов, дарил го за културна дейност. Велислав Минеков разказва за читателите на „Гласове“ каква е истината в разгорелия се скандал около къщата, властта и нейните храненици. С проф. Минеков разговаря Рени Нешкова.

– Проф. Минеков, казахте ми, че баща ви не иска да се коментира дарението на „Червената къща“. Защото е „старомоден“ човек, с различен морал и смята, че така се омаловажава жестът. Това е тъжно сравнение със сегашното дередже на културната политика. Но все пак вие зададохте във Фейсбук въпроса, който никой не зададе – защо бе направено дарението на „Червената къща“?

– Не мога да разкажа историята без изричното съгласие на баща ми. Жалко е, че до днес никой никога не пожела да чуе или запише човека, който е бил до Андрей Николов, неговия любим ученик и достоен наследник в занаята. Това е част от нашата история. Ние не заслужаваме гениите си, харесваме посредствените. Преди време баща ми цитира Тургенев – „Ярките звезди светят и в най-тъмната нощ”. Тъжна работа. Все пак за дарението. То е направено преди много години, в основата бе всъщност един случаен повод, след което Лиляна Николова взе решението, което беше подпомогнато – да дари къщата срещу някакво скромно обезщетение за останалите роднини. Беше съгласувано с  Комитета за култура, тогава все още нямаше министерство. В последствие това дарение не беше използвано по предназначение, а бе дадено на част от учениците на Андрей Николов да го използват като ателиета, преди да се започне осъществяването на идеята за музей. Там беше моят баща, там съм работил и аз. Всъщност мога да кажа, че баща ми е не точно отгледан, а възпитан от Андрей Николов, за да стане скулптор. Живял е там още като младеж, срещат се за първи път когато е шестнайсет годишен, голяма част от спомените му са свързани с тази къща. След като в един момент се взе решение за започване на музея, всички, които бяха там, напуснаха. Имаше един етаж от къщата, където работеха хора от Комитета за култура, останалата площ остана празна. Това стана с решение на тогавашния директор на Националната галерия, каскетен партиен секретар с псевдопартизанско минало и обикновен завистник. Той ненавиждаше с цялата си душа „царският скулптор” и неговите ученици. Проведе се внезапна акция за „почистване” на ателиетата, при която бе натрошен оригиналът на паметника на Ивайло, войниците от паметника на Аспарух и всичко, което бе намерено като работа на баща ми. Изхвърлиха се и работи от Иван Варчев. В този отмъстителен акт беше счупен на парчета „Ангелът” на Андрей Николов, а недовършения бюст на Борис Трети изчезна безследно. Единственото, което се случи, бе, че сградата бе доведена до пълен разпад. Тя беше ограбена, в нея живееха хора от улицата, изобщо бе в много окаяно състояние. След демократичните промени решихме нещо да направим – тя да не бъде само музей, но и използвана. Имахме достойни и добри намерения. Нужен беше добър стопанин. Първоначалната идея бе това да е Съюзът на художниците, но тогавашният Управителен съвет каза, че не могат да стопанисват и поддържат подобен имот. С една колежка скулпторка замислихме план за оцеляването на къщата. В основата на този план беше да намерим фондация с предмет култура, която да поддържа този имот, в него да има конкретна дейност, свързана с култура. Мислехме също едно от ателиетата да се ползва за реализацията на млади художници, избрани с конкурс. Дори тази резиденция можеше да бъде международна, нещо много характерно в целия останал европейски свят. Например двама или трима млади автори, които да са достатъчно кадърни, да им бъде подадена ръка, за да продължат своето развитие. И, естествено, основното условие беше оборотна колекция от произведенията на Андрей Николов, голямата част от които са в Националната галерия. Допълнително имаше и други условия към тези, които наемат къщата – да направят голям представителен каталог на творчеството на Андрей Николов, да финансират документален филм за него и да участват в реставрация на работите му, тъй като голяма част от колекцията му в галерията е в окаяно състояние. Виждал съм негови неща – изпочупени и лепени толкова несръчно, че човек да изтръпне от безумието и отношението. Тези работи, които са от гипс, според мен трябва своевременно да бъдат отлети качествено от метал, тъй като този гипс няма да издържи още дълго време. Разбира се, това не трябва да бъде далавера на министър и негов любим тенекиджия. Нужни са достойни реставратори, а такива имаме.

– Това вече е по новите времена, кой беше министър на културата?

– Тези предложения ги дадохме на министър Ема Москова, тя ги прие с възторг. След това обаче контактите ни с нея прекъснаха и разбрах, че има фондация, която може да влезе в този имот. В интерес на истината след това имотът беше реставриран достойно, там бяха положени много усилия. Има и неща, с които не съм съгласен, но с оглед на това, което вършеха, те заслужават моето уважение и считам, че беше достойно. Не мога да разбера как беше допусната частична реституция в напълно обезщетен имот. В момента обаче нещата се развиват към друг край и цялата работа започва да прилича на някаква плячка, което у нас се случва доста често.

– Какво се случи всъщност?

– Това, което разбирам, е, че Министерството на културата не само, че прекратява договора с наемателите на къщата, но би желало къщата да мине и в друга собственост, първоначално се определя да бъде дадена като общинска собственост. Това би било тежко нарушение на волята на дарителите да бъде ползвана като дом-музей. Всичко останало може да е чудесно като явление, но все пак това е къщата на Андрей Николов и тя не може да бъде подмятана на кой както му хрумне, бил той министър или кмет.

– Как си обяснявате всичко?

– Къщата е на прекрасно място, може да се очаква плячка от съвременни разбойници. Самият министър е раздвоен. Сърбят го ръцете, но от другата страна на теглилката тежестта е в изключително опасна и блестяща трупа. Кражбата би застрашила една измислена биография. Господин министърът ще бъде принуден да бъде любезен, отстъпчив и красив. Далавера или една презряна „смърт“. Договорът ще бъде продължен. Не съм запознат с мотивите на ползвателите на „Червената къща“, но струва ми се, че те заслужават да останат и да продължат своята дейност, тъй като нито съм видял, нито чул да има по-добри от тях в момента.

– Юридически ли е спорът?

– Ще стане юридически, ако се наруши статутът, но засега е икономически. Повече прилича на окопна война с желание за абордаж.

– Като стана дума за Министерството на културата, да минем към министър Вежди Рашидов, ваш колега скулптор. Вие дори го смятате за много по-вреден от Слави Бинев. Защото е „мултак“ или имате и други съображения?

– Твърденията, че той е мой колега, считам за твърде преувеличени. Рашидов беше в тясна връзка с „Мултигруп“, беше наречен „главен мултак на републиката“, но той не се срамува от това, гордее се дори. Какво повече искате от това? Бих искал някой да попита господин министъра как така се е случило той да стане милионер, а скулпторът Андрей Николов да не е. Да го попита също така какво стана с онези негови пари в банката, за които така горко плака. Цесийка някаква? Някой да провери доходите му в Сметната палата, за да се разбере как така аджеба се става милионер със скулптура, защото за мен това е твърде неясно. Трябва да се направи и една сериозна проверка в Комисията по досиетата. В едно свое предаване Сашо Диков разкри неговото съучастие като съветник в ЦК на БКП във връзка с преименуването на българските турци с мюсюлмански имена, които са част от българската интелигенция. Имате министър, който псува държавата си и нейната хилядолетна история. Културен ли е министърът на културата? Смел, неподкупен разследващ журналист е нужен. Или прокурор.

– Призовахте Радан Кънев Реформаторският блок да напусне тази коалиция и може би да се върви към нови избори. Това според вас по-добро решение ли е?

– Хубаво е да има различно мнение. Радан Кънев е на друго мнение. Той смята, че по този начин Реформаторският блок ще бъде заздравен и ще се извършат действително някакви реформи. Аз не мисля така и смятам, че Реформаторският блок е обречен да бъде погълнат от ГЕРБ. Казвал съм го многократно, че ГЕРБ не е партия, а организация от тарикати с „джобно“ мислене. Политически идеи там няма. Егоизмът не е политика. Идолопоклоничеството е забранено от Библията и Мохамед. От тиква идол не става.

– Ако имахте възможност, кого бихте посочили за министър на културата?

– Това е в противовес с намеренията ми да има изобщо министър. Все пак, ако има такъв, той трябва да разбира от култура, трябва да е добър администратор, да извърши промяна в няколко закона. Трябва да знае как и доколко да субсидира културата, за да се прекъснат възможностите за корупция и грабеж и глупост. Да пожелае европейска държава с европейски закони за подкрепа на културата. Не съм сигурен, че министърът трябва да е артист, художник, певец или нещо подобно. Даже би било грешно явление. Там трябва да има културолог, администратор. Не толкова политик, а човек, който е вътре в тези пластове – от паметниците на културата до читалищата, музеите, галериите, архитектурните резервати, балет, опера, музика, театър… Проблемът не е в мизерията на артистите, музейните работници и заплатата на жертвалия младостта си цигулар. Закони няма, държава няма… Премиерът харесва Цеца Величкович, а аз дарявам детето си с Бах.

– А кои закони според вас трябва да се променят? По едно време се говореше за закона за меценатството?

– Закон за меценатството трябва да бъде вкаран като част от един закон в подкрепа на националната култура в европейските му форми – с данъчни облекчения и поощрения. В Европа отдавна съществува т.нар. корпоративно меценатство, което е основна форма за подпомагане на културата. Това е далеч по-голяма сила, отколкото държавните субсидии. У нас такова нещо няма.Корпоративното меценатство освен това е и реклама за този, който го прави и е най-достойният вид реклама.

– Ами ако този, който го прави, е някой от „Мултигруп“ или друг олигарх, няма ли да се получи същата схема за получаване на влияние, срещу което и вие се бунтувате?

– За съжаление сте права. Но в нормалните държави няма обществено признати престъпни организации. В нормалните държави има конституция, ред, съд, право и законност. Камората не рекламира себе си като корпоративен меценат. Когато се дават пари за култура, трябва да видим как и защо се извършва това. Ще дам за пример големи корпорации в Германия, които направиха всичко възможно, за да изчистят своето нацистко минало или екологична престъпност с дарения в областта на културата. Това е достойно заплатен грях.

– Вие бяхте в Изпълнителен съвет към Реформаторския блок. Имаше ли готови проекти, които да се предложат.

– Има такава програма, в нея участват достойни имена от българската култура и имаше възможност за реализация, но никой не го пожела. Твърденията, че аз съм автор на тази програма, са неверни. Бях колекционер на съвети в продължение на две години. В тези съвети имаше противоречия, но и ясни насоки. Изводът от тази селекция на достойни люде е, че националната култура е в състояние на хаос и нищета. Отношението на държавата е перверзия. Желаете възход на икономика без култура. Парадоксална илюзия. Не е възможно. Получавате грабеж, мутри и олигарси. Рецептата за възход е образование и култура. И морал, разбира се, дори този морал да носи религия. Ако вашата ценност е споделеното хранене, ритмичният удар на тъпан, виещи зурли и пейзаж в рамката на кревата, вие сте примитив, напредничав ниандерталец. Културата не е част от ваши вторични рефлекси. Трябват закони, които управляват културата, а не министър и министерство. Всеки министър се чувства заплашен, когато пожелаете такива закони. И ще бъде най-доброто решение да се появи министър, който поиска този закон в името на собствения си край. На Балканите това е абсурд.

– Реформаторският блок може ли да посочи човек, който съвместява такива комплексни качества – култура, мениджърски умения, че и саможертва?

– Не бих искал да критикувам повече Реформаторския блок, защото се надявам на техния успех. Бедата е, че не бе обърнато внимание на тази тема, нито са имали представа за такъв човек, нито дори посегнаха към програмата за култура, нито пожелаха Парламентарната комисия по култура. Пожелаха стюардеса. Попитайте ме защо съм огорчен.

– Поддържате ли връзки с тях?

– Изневярата на вашата реформирана съпруга не може да бъде тема сред приятели, в които си се заклел, но дълбоко в душата си очакваш съпричастие и дори деликатно признание на своята правота. Рогоносецът може да получи признание единствено в Ловно-рибарския съюз. Контактите ми с реформаторите имат летаргична, писмовна форма.

– Може би те са прекалено заети със съдебната реформа, виждате какво се случва там?

– Съдебната реформа не е мое амплоа. Културата е сирачето в българския парламент. Грозно, глуповато, нежелано сираче, което няма нужда от осиновяване, оставено е на природата, защото от това дете, тъй или иначе, нищо няма да излезе. Всички, които работят в тази област, са като уличните кучета на държавата, които обикалят за парченце от вашата баничка.

– Артистите обаче са най-гласовити в такива конфликти с властта. Стана ясно какво не искат, но какво искат да се направи, май не стана ясно?

– Факт е, че театрите също са в мизерно състояние. От време на време някой прави ремонт и този ремонт се усеща по джобовете му. Масово артистите са назначени с изключително жалки заплати – по-ниски и от учителските, полицейските и на средно ниво чиновник. И въпреки това съществуват, пълнят салоните и публиката им е огромна. Достойно е да си артист в държава на мрака, мизерията и пожеланата простотия.