Почетният консул на Р. България в Намибия, арх. Михаил Михайлов, е човек с много дарби и поприща. Той е един от изявените български писатели в екзотични и далечни краища на света, каквато е африканската държава, в която живее. В интервюто с него, което може да се прочете по-долу, писателят, преподавателят, дипломатът Михаил Михайлов говори за творческия процес, за контактите между България и Намибия, за ценностите, които винаги са важни, за литературните и за житейските си възгледи.
Михайлов е автор на книгите „Научна философия“, „Генезис на еврейската вяра“, „Анича“, „Африкански пусии“, „Бушменска прокоба“. Той е член на Съюза на българските писатели.
С писателя и български почетен консул в Намибия разговаря Георги Николов
– Г-н Михайлов, Вие сте архитект, музикант, преподавател, ловец, дипломат… Кое събуди и провокира таланта Ви за литературно творчество? Кога почувствахте потребност да споделяте с белия лист?
– Без съмнение разнородните ми занимания са допринесли за един по-широк поглед върху живота, ала желанието да пиша се роди в мен още в юношеските години. Тогава сестра ми следваше френска филология и баща ми й купи двеста тома класически романи на издателството „Garnier Flammarion”. По онова време нямаше модерно кино, пъстра телевизия, нито интернет. Четенето на книги беше любимо занимание на българите. Изгълтах библиотеката на сестра си на един дъх, от Омир и Платон, през Юго и Достоевски – до Хемингуей и Ъруин Шоу. В мен забушува буря от епохални събития и уникални герои – и не се укроти, докато не хванах перото.
– Лесно ли Ви е да пишете при толкова дарби и поприща, в които се изявявате, или литературните занимания донадграждат творческите ви търсения?
– Пиша, сякаш мечтая. За щастие имам богато въображение и разностранните интереси го разпалват допълнително. Човек на изкуството съм, живея чрез него. Обичам литературата, защото тя е най-многообразното изкуство.
– Освен на „Научна философия” и „Генезис на еврейската вяра”, сте автор и на романа „Анича” и на разказния сборник „Африкански пусии”. А за новелата „Бушменска прокоба” бяхте наречен от министър-председателя на Намибия „Писателят на Африка”. Това определение задоволява ли Ви или се смятате за гражданин на света?
– Всички сме граждани на света. Земята е нашата голяма Родина. После идва географското място и битието, в което сме се родили и отраснали. Те имат огромно значение, защото определят съзнанието ни. Щастлив съм, че съм роден в тази прекрасна страна България. Гордея се, че съм българин. А това, че Нахас Ангула ме нарече „Писателят на Африка”, ми помага да се чувствам удовлетворен от къртовския си труд. Защото да бъдеш писател е достойно, но изключително трудно.
– Понякога Ви оприличават на Хемингуей, Ъруин Шоу, Хайтов, Дончо Цончев. Приемате ли това сравнение или смятате, че всеки творец има различна, завършена индивидуалност? Търсите ли свое място в съвременната българска литература?
– Да бъдеш сравняван с тези титани е просто чутовно. Истината е, че те са мои любимци и със се учил от тях. И все пак всеки творец е различен. И това е прекрасно. Нека има в литературата многообразие, за да не е тривиална. Докато сме живи, никой от нас не е завършен. Мястото ми в българската литература ще определят читателите, а не аз.
– Как избирате темите си и колко време „узряват” те в творческата Ви лаборатория? За бъдещия си роман „Уаенра” бяхте споменал, че е плод на 14-годишен писателски труд. Има ли теми, до които не бихте се докоснал, и такива, които определяте като приоритетни?
– Вероятно и аз като другите пиша за онова, което ме вълнува. Успехът на книгите ми се определя до голяма степен от това дали моите вълнения съвпадат с тези на читателите. За съжаление виждам, че голяма част от публиката се увлича от лековата самолетна белетристика, изпълнена с криминални сюжети и сапунени сериали. Без свян мога да нарека така романите на най-четените днес писатели Сидни Шелдън и Дан Браун, защото е несериозно един истински творец да бълва като от конвейер по два, три, та дори и по четири романа на година. Ето, аз писах цели четиринадесет години книгата си за фараон Ехнатон и все още не съм убеден, че работих достатъчно, за да разкрия напълно енигмата на тази уникална личност. Писателите следва да се ръководят от отговорността си пред историята, а не от финансовия си интерес, защото написаното остава завинаги!
– Познавате ли днешната ни литература и как оценявате нейното развитие? Мислите ли, че тя е на европейско и световно ниво, или се върти все още в омагьосания кръг на традицията?
– Българската литература линее, загърбена от социалния преход. Издателите ни фаворизират чужди писатели, готварски книги, хороскопи и компютърни помагала. Увлечени в консуматорска надпревара с времето, хората престанаха да търсят високоморална, стойностна литература. Да бъдеш достоен писател в България е трудно, много трудно. Бих казал невъзможно.
– Екзотиката, социалният момент, човешкото достойнство и ловните страсти сполучливо се преплитат в творчеството Ви и Ви правят интересен и търсен автор. При това – от далечни географски ширини. Мислите ли да се спрете в бъдеще време и върху „чисто” български мотиви? Може ли България да бъде за Вас извор на вдъхновение?
– Бях решил да напиша роман за Самуил, но Антон Дончев ме изпревари. И добре, че ме изпревари, защото няма в момента по-способен от него, който да пресъздаде величието и трагедията на Самуил. Сега съм се вторачил в друг български епохален владетел – Борис-Михаил, ала се чувствам все още неуверен в своите сили за това високоотговорно бреме. Дано е жив и здрав Антон, та да освети и тази свята за всеки българин личност, а аз да се отдам на една книга за прехода в България, която отдавна замислям.
– Вие сте в разцвета на творческата си възраст, сигурно Ви предстоят още много и вълнуващи произведения. Търсите ли предварително мнението на аудиторията какво иска да прочете и какво послание да получи от автора? Каква бихте искал да бъде книгата на живота Ви?
– Не търся ничие мнение относно темата, ала безкрайно се вълнувам от становището на аудиторията за качеството на моето писане. Всичко, което съм написал, и онова, което ще напиша, е „Книгата на моя живот”, защото всяка книга ми е еднакво скъпа и всяка е написана през обектива на моя живот.
– Убедително сте се вписали в духовния живот на Намибия, където живеете трайно. Какво Ви даде тя и отне ли Ви нещо? Каква е литературната картина в тази срана, твърде малко позната за мнозина? Кои са водещите й имена, освен Вас, и какви теми ги вълнуват?
– Всеки, който е посещавал Намибия, знае, че тя е една прекрасна страна с добри хора. Те ме посрещнаха дружелюбно и ме приеха като един от тях. Намибия е млада, едва на двадесет и пет години, а историята й е на стотина. Все още няма изявени писатели и артисти. Преподавам в Колежа по изкуствата и мога да ви уверя, че има много млади таланти, които скоро ще се изявят. Вълнуват се от сериозни социални теми: безработица, образование, здравеопазване – и по-специално борбата с маларията и спина. Разбира се не са безразлични към приятелството, любовта, веселието, спорта и всичко онова, което вълнува младите хора, които преобладават в Намибия.
– Като Почетен консул там какви взаимни културни контакти можем да осъществим и какви идеи – да заимстваме? Дали те биха звучали странно в съзнанието на съвременния български интелектуалец? Има ли книги на местни автори, които е добре да бъдат преведени на български?
– Тази година успях да доведа в България Младежкия хор на Намибия – трети в света. Изнесоха няколко фантастични концерта. Пяха дори и в храма „Св. Александър Невски“ и в Парламента. Депутатите ги посрещнаха на крака. Всички останаха очаровани от тях, а те обикнаха България. За съжаление все още нямат изявен писател, който да ви препоръчам.
– Какви съвети бихте дал на младите български писатели, тръгнали с перото да доказват себе си пред света? Да се въоръжат с търпение и много стоицизъм, или въобще да не бързат да почват?
– Първо бих им казал да си осигурят странични доходи, защото, ако разчитат на перото си, ще умрат от глад. После бих им предложил, преди да се заемат с писане, обезателно да прочетат класиците, за да се ориентират в белетристиката и да намерят себе си в нея. Накрая бих ги посъветвал да не пишат с перото, а със сърцето си. Това е най-важното!
– Какво бихте пожелали на съвременния български читател?
– Наближава Новата година. По традиция по това време се отправят пожелания за здраве, щастие и късмет, но аз бих добавил още нещо. Желая им да имат повечко пари за култура. Най-вече за книги, които за съжаление не стават за ядене в тези мизерни за доста хора години, ала са единствената храна за духа.
– А на себе си като човек и творец какво пожелавате? Освен здраве, разбира се.
– Желая да запазя своите приятели и да намеря нови. Приятелите са най-голямото богатство. Бих искал да бъда много богат!
.
