Дефлацията, а не инфлацията е най-голямата опасност сега.
Вече 25 години българските граждани страдат от инфлацията, един от главните причинители на бедността. Още са пресни спомените от хиперинфлацията в края на 1996 и началото на 1997 г. Най-популярното определение за инфлацията е повишение на цените на стоките. Има и по-прецизни научни дефиниции с които професионалистите боравят, но сега не е времето и мястото да се занимавам с тях. Почти във всяка икономика има по-висока или по-ниска инфлация, породена от различни причини.
Същност на дефлацията
Напоследък се заговори за дефлация. За нея говорят предимно някои
икономисти в чужбина. Всред нашите икономисти само отделни колеги подават тревожни сигнали. А би трябвало цялата ни колегия да предупреди за задаващата се опасност и да препоръча начини за смекчаване на тежките последствия. Широката общественост не знае почти нищо за това икономическо явление и какво ни предстои.
Какво е това дефлация? Казано най-общо, дефлацията е обратна на инфлацията. Ако цените растат говорим за инфлация. Ако намаляват продължително време, например общият индекс на инфлацията през настоящия месец е 5%, през следващия 4%, през по-следващия 3%, следвана от 2%, казваме че има дисинфлация, т.е. тя все още присъства, но в затихващи или стабилни ниски величини. САЩ е в дисинфлация от 2011 г. насам. Същото важи и за Европа, където инфлацията напоследък е около 0,3-0,5% (най-ниска от последните 5 години, при считана за нормална до 2%), но рискът от дефлация е по-голям, понеже европейската икономика е по-слаба от американската. Дисинфлация има също в Япония, Китай и други страни.
Когато индексът на цените продължава да намалява и от 1% този месец става 0% през следващия, -1% през по-следващия, -2% през другия, -3% след това и т.н. или остава стабилно отрицателен, вече няма инфлация. Тя се е превърнала в негативна. След като инфлацията падне под нулата и се задържи там или продължава да спада, казваме, че икономиката е в дефлация. Това явление е почти непознато у нас и слабо познато в Европа. От средата на 2013 г. обаче тя се настани и в България и продължава през 2014 г. (виж таблицата в прикачения файл).
Месечните данни са достатъчно категорични, за да ги коментирам отделно. Заключението е ясно – България вече е в дефлация. Освен това, дефлацията при цените на производител у нас е най-силна в сравнение с другите страни от ЕС. И това трябва да се знае от всички, особено от управляващите, които са длъжни да предприемат незабавни мерки за смекчаване на негативните ефекти от дефлацията. Ако съдя по политиката на замразени или намаляващи доходи, залегнала в проектобюджета за 2015 г., по нищо не личи, че правителството осъзнава новата икономическа ситуация и потребността от контра мерки срещу настъпващата дефлация.
През ноември 2014 г. видният британски специалист по дефлация Roger Bootle писа във в. Телеграф: „Еврозоната е опасно близко до дефлация, което означава общ спад на потребителските цени. На пръв поглед това може да не е толкова лошо. Наистина, често пъти не е, но то е особено опасно за икономика с такъв огромен дълг, каквато е европейската”. Пак през ноември друг известен специалист по дефлация писа: „БВП на Китай през първото тримесечие на 2014 г. прави впечатление не толкова с по-ниския растеж…, а с общия рязък спад на цените към дефлация… Това прави впечатление на потенциалните инвеститори за общ дефлационен натиск в китайската икономика”.
Дефлацията е по-добре позната в някои страни от Далечния Изток и най-вече в Япония, където започна в началото на 1990-те и продължи почти две десетилетия. Когато инфлацията прерастне в дисинфлация и особено когато се превърне в дефлация реалната стойност на парите расте. Това позволява на притежателите на пари след няколко месеца или след година-две да купуват с тях повече стоки, отколкото могат днес.
И така, повечето икономисти определят инфлацията като растящи цени, а дефлацията като намаляващи цени. Това е вярно, но доста опростено. Друга дефиниция гласи, че инфлацията е нарастване на общата маса на парите и кредита в сравнение с общата маса на стоките, а дефлацията – обратното. Когато количеството на парите и кредита пада спрямо наличните стоки, нараства относителната стойност на всяка парична единица. Трета група икономисти препоръчват по-полезна и може би по-точна дефиниция по отношение на паричните условия. Според тях, инфлацията е разширение на общото предлагане на пари и кредит, а дефлацията – свиване на това предлагане. Такова определение е по-прецизно, защото кредитът е също пари.
Дефлацията е намаляване на равнището на цените чрез снижаване на съвокупното продуктово търсене. То може да се постигне по два начина: Първо, чрез рестриктивна бюджетна политика, като се повишават данъците и се ограничават държавните разходи и Второ, чрез рестриктивна парична политика, като се повишават лихвените проценти и се съкращава паричната маса в обръщение.???
Американският икономист Robert Prechter писа наскоро: „Дефлацията обяснява: 1. Защо доходността на най-привлекателните облигации е на най-ниско равнище в историята на страната; 2. Защо скоростта на обръщението на парите е най-ниска от 1930-те насам; 3. Защо огромни сектори между инвестиционните пазари са спаднали до към 40%; 4. Защо индексът на потребителските цени току що имаше най-големия месечен спад след 2008 г.; 5. Защо има толкова много размирици в Европа”.
Дефлацията е сериозен проблем за съвременните икономики поради многостранните си й тежки поражения: задълбочава рецесията и предизвиква депресия, води до фалити на фирми, повишава безработицата и намалява доходите, намалява бюджетните постъпления и води към по-големи дефицити, повишава реалната стойност на дълга и затруднява неговото обслужване от държавата, фирмите и домакинствата, изправя банковата система пред много сериозни изпитания, като затруднява кредитирането и депозитната й дейност; поражда опасната дефлационна спирала. Ако трябва да се обобщи, дефлацията означава отложено потребление, отложени инвестиции, отложено развитие. Според много икономисти дефлацията е по-опасна от инфлацията и защото е по-слабо позната на управленците, почти е непозната за населението, не са разработени и апробирани достатъчно ефикасни методи за нейното ограничаване и поради това по-трудно се поддава на контрол и управление. Тя е и силно инерционно икономическо явление.
Причинители на дефлацията
Дефлацията е икономическо явление, породено от ред причини. Тя най-често се причинява от намаление на паричното предлагане или ограничаване на кредитирането. Казано още по-точно – от продължителна силно рестриктивна политика – ограничаване на домакинските, правителствените и инвестиционните разходи, с други думи – на вътрешното потребление, както е у нас през последните две десетилетия и особено – последните 5 години. В повечето случаи дефлациите възникват, когато продължително време предлагането на пари е по-малко от предлагането на стоки. Най-често централните банки се стремят да поддържат стабилно ниво на цените, като избягват сериозна инфлация или дефлация. Но това не винаги се отдава.
В повечето случаи дефлацията се причинява от чувствителен траен спад на общото вътрешно търсене при съществуващите цени на стоките, поради ограничаване на паричното предлагане, чрез обща рестриктивна политика по доходите, чрез бюджета и чрез кредитирането. В такава ситуация цените на стоките се стабилизират, а от съответен момент започват трайно да се понижават, потребителите са склонни да отлагат поддаващите се на отлагане покупки и търсенето им спада в очакване на ново намаление на цените. Това води до ограничаване на общата стопанска активност. Понижава се нивото на използване на наличните производствени мощности. То пък води до намаляване на потребността от нови мощности, а следователно и от нови инвестиции за тяхното модернизиране и евентуално разширяване. Това, на свой ред, ограничава още повече общото търсене. Така икономиката навлиза в дефлационна спирала. На това може да се противодейства само чрез икономически стимули. За целта Централната банка следва да увеличава паричното предлагане, а Министерството на финансите да увеличава търсенето с фискални средства.
В по-ново време дефлацията се свързва и с риска – когато влагането на пари в стопанска дейност е силно рисково поради очаквани ниски доходи, загуби. и дори фалити. Много често се очакват минимални печалби, но те, освен рискови, дори и да се потвърдят, са по-ниски от лихвите по ползвания кредит за въпросната стопанска дейност, а също и от лихвите по банкови депозити. В подобни случаи потенциалните инвеститори предпочитат да ги влагат в далеч по-малко рискови банкови депозити, в ценни книжа, имоти и други пасивни форми на спестяване, а не в силно рискована производствена стопанска дейност.
Това създава капан на ликвидността или поражда дефицити на инвестиции, които биха увеличили производството и биха създали нови работни места, нови доходи и постъпления в бюджета. В такива случаи Централната банка не може да използва като стимул отрицателна лихва за парите или нулева лихва за държавни облигации, понеже преди това основната лихва е била вече сведена до символичен минимум. В отворени икономики това обезценява валутата. Обезценената валута пък оскъпява вноса, без винаги да стимулира износа в желания размер.
Дефлацията се проявява и в страни със силна валута, когато паричното предлагане расте по-бавно от растежа на икономиката и от населението. В такива случаи наличният размер твърда валута на човек от населението намалява, което прави парите по-дефицитни и покупателната им сила нараства. Дефлация може да настъпи и при рязко повишаване на производствената ефективност, в резултат на големи технологични пробиви и повишение на производителността, което намалява общата цена на много стоки. Пазарната конкуренция принуждава тези производители да намаляват цените на своите стоки за сметка на постиганата много висока печалба. В тези случаи потребителите плащат по-малко за съответните стоки и възниква дефлация, понеже покупателната сила на парите е нарастнала в големи мащаби. Това не се случва, когато засяга ограничен кръг стоки.
Рязко повишената производителност и намалените производствени разходи в резултат на големи технологични пробиви и тяхната масова реализация в икономиката често пъти пораждат структурна дефлация за определени периоди от време. В отделни случаи това е траело с години.
Има периоди когато производството на стоки нараства в резултат на повишена производителност, без увеличение на паричното предлагане, или пък спад на търсенето на стоки едновременно с намаление на паричното предлагане. Изследвания на Бен Бернанке (от 2006 до 2014 г. председател на Федералния резерв на САЩ) за Голямата депресия в Америка показват, че в отговор на намаленото търсене, Федералният резерв по онова време намалява паричното предлагане и с това допринася за дефлацията. Това се счита за голям негов принос. Такава политика (на количествени улеснения) той прилагаше до скоро в САЩ като ръководител на Федералния резерв и тя даде резултати – умерено висок растеж, чувствително намаление на безработицата, повишени доходи. Ръководството на ЕС обаче продължава да упорства с рестриктивната си политика и тя също дава резултати – продължаваща икономическа стагнация, висока безработица, трайна дисинфлация и предстояща дефлация.
Дефлация възниква и при ограничаване на банковото кредитиране поради фалити на банки, повишен риск от фалити, намалено търсене на кредити по същите или други причини. Свидетели сме на това явление сега и у нас. Намаляването на кредитирането води до намаление на парите в обръщение и последващо рязко спадане на паричното предлагане с намаление на доверието и отслабване на скоростта на обръщение на парите. Това пък води до намаление на производството, на заетостта, на доходите и на търсенето на стоки. С пренасищане на предлагането на стоки намаляват и техните цени. Когато това е съществено и обхваща много стоки, то се отразява неблагоприятно върху производителите, които са принудени да режат разходи от всичко, включително и чрез освобождаване на персонал, намаляване на заплати, неплащане на осигуровки и т.н.
Това може да се превърне в дефлационна спирала, когато цените спаднат под производствените разходи или поради много големи плащания по обслужване на заеми. Фирмите, които не могат да покриват разходите си по производството и реализацията на продукцията, поради намалените продажни цени, фалират. Банките получават обезпеченията по заемите от такива фирми най-често по намалени цени. Ако се опитат да продадат получените обезпечения, освен че е много трудно, то става на още по-ниски цени и още повече увеличава предлагането на стоки, което пък допълнително влошава равновесието на пазара. За да забавят или поне да смекчат тази дефлационна спирала банките често отлагат събирането на обезпеченията по лошите кредити. Това обаче ги принуждава да ограничават още повече кредитирането, понеже нямат налични пари. То, на свой ред, снижава допълнително търсенето и т.н.
Robert Prechter писа през октомври 2014 г.: „Както посочих в моята книга „Овладей сблъсъка”, в крайна сметка няма значение какво правят властите. Те не могат да спрат дефлацията… Дефлацията не може да се избегне… В дефлационни времена наличните пари са кралят, а инвеститорите избраха през последното десетилетие да притежават всичко друго, но не налични пари”. По-нататък той продължава: „Дефлацията още не е очевидна за мнозинството. Повечето икономисти дори очакват продължаващо възстановяване, мека инфлация и растящи капиталови пазари. Но истинските експерти по дефлация са на 180 градуса далече от традиционното мислене. Може да е вече твърде късно да застанете на върха, но може би все още има време да се научите как да заобиколите най-лошото схрускване… Хората ще използват тайната дума „d” много по-често през следващите пет години. В края на този период те ще използват също и извънредната дума „d”, която означава депресия. Но това е дискусионна тема за друг път”.
Същият автор писа наскоро: „Инфлацията царуваше през последните 75 години, от 1933 до 2008 г. Хората са толкова привикнали с нея, че не могат да си представят обратната парична среда. Икономистите на възхода говорят за възстановяване, което означава повече инфлация, а мечешките съветници говорят за срив на долара, което означава хиперинфлация… Има само една дума, която позволява да разберете какво става по света и тази дума не е инфлацията. Секретната дума е дефлация”.
В статия за Блумбърг през октомври 2014 г. американският финансов анализатор Gary Shilling обърна внимание на тревожните признаци на капиталовите пазари, въпреки високите им индекси. Той твърди, че валутните загуби са един от знаците, че на хоризонта се задава дефлация. Известна е също идеята на Ървин Фишер, че прекомерно големият дълг може също да причини продължителна дефлация.
Негативните ефекти от дефлацията
Дефлацията е негативно икономическо явление. Тя поражда сериозни грижи и сега с намаляването на цените на петрола, резките колебания на капиталовите пазари и нарастващата сдържаност на потребителите да купуват. Парадоксът на дефлацията е, че намаляването на цените на отделни стоки е полезно за потребителите, понеже им спестява пари за други покупки. Едновременното продължително намаляване на цените на много стоки обаче има трудно поправими разрушителни ефекти върху икономиката. Когато това настъпи потребителите са заинтересовани да отлагат поддаващите се на отлагане покупки. Обикновено това са нехранителните стоки. Цените на насъщните хранителни стоки, на здравните услуги, на образованието на децата и други подобни не подлежат на трайно и мащабно отлагане. В страни като нашата, където индивидуалното потребление е 70-73%, а само потреблението на домакинствата е 62-65% от БВП през 2012 и 2013 г. всяко масово отлагане на покупки може да има, както посочих по-горе, разрушителни ефекти върху икономиката.
Дефлацията причинява трансфери на богатство от заемателите и притежателите на неликвидни активи в полза на кредиторите (спестителите) и притежателите на ликвидни активи и валута, а погрешните ценови сигнали пораждат стремеж към ниски инвестиции или пълно въздържане от инвестиции. Тя е обратна на резултатите от инфлацията, която облага с „данък” притежателите на активи и кредиторите (спестителите) и използва приходите за субсидиране на заемателите, включително и правителствата и причинява погрешни инвестиции или свръх инвестиции. Така инфлацията окуражава краткосрочното потребление и производството за неговото задоволяване, и стимулира инвестициите в проекти, които могат да се окажат неефективни в реални условия.
Дефлацията има обратния ефект, тя забавя инвестициите, дори когато има реално незадоволено търсене, защото потребителите се надяват да го задоволят по-късно на по-ниски цени. Както вече посочих по-горе, в съвременните икономики дефлацията обикновено се причинява от спад на съвокупното търсене и е свързана с икономическа депресия. Това се случи през 1930-те с Голямата депресия и дългата депресия в Америка.
Докато повишението на покупателните възможности на парите помага на едни хора, тя засилва ужилването от дълга за други. По време на, и особено след период на дефлация плащанията по обслужване на дълга са в по-голям реален размер като покупателна сила, отколкото са били преди време, когато е направен дългът. Следователно дефлацията може да се счита като реално, макар и не открито увеличение на лихвите по заемите. Ако дефлацията достигне примерно -10-12% годишно, даже безлихвеният заем може да се окаже непривлекателен, защото трябва да се плати с пари, които са повече от 10-12% всяка година. Когато краткосрочната лихва достигне нула, както се случва в Америка, Европа и Япония след 2008-2009 г. Централната банка не може да облекчава повече политиката чрез намаление на основната лихва. При нулева лихва дълговите облекчения придобиват нарастваща важност като средство за управление на дефлацията.
Напоследък с разширяване на условията по заемите, заемното финансиране се прилага в много видове инвестиции. Това увеличава негативните ефекти от дефлацията върху заемателите. Дефлацията обезкуражава частните инвестиции поради песимистичните очаквания, при все по-ниските бъдещи цени. При това положение спираловидната дефлация може да доведе до рязък спад на съвокупното търсене. Без „скрития риск от инфлация” инвеститорите са все повече склонни да задържат парите в себе си или в банкови депозити, вместо да ги инвестират. Те лично ще спечелят ако задържат парите си, но това „презапасяващо” поведение не е полезно за икономиката. То допринася за по-нататъшна стагнация и дори рецесия с всичките й негативни последствия.
Дефлацията влияе силно върху кредитната и депозитната политика
на банките. 1. В дефлационна обстановка потребителите са склонни към отложени покупки в очакване на още по-ниски цени на стоките след няколко месеца или години и влагат временно свободните си парични средства в банките. Така те печелят от, макар и скромните депозитни лихви, а също и от прилагането на отложени покупки. Това увеличава привлечените средства на банките, което в нормални условия е добре, но не и в дефлационна обстановка, защото трудно могат да ги използват веднага за кредитни операции с изгодна за тях лихва. 2. Немалко предприемачи от дребния и средния бизнес се опасяват да започнат нова стопанска дейност поради все по-трудната текуща реализация на произвежданите стоки и несигурната конюнктура в обозримото бъдеще. В дефлационна обстановка нараства силно рискът в стопанската дейност. Немалка част от потенциалните инвеститори се въздържат от такава дейност и влагат временно свободните си парични средства в банките. Това също увеличава привлечените средства на банките, което е допълнително натоварване за тях в дефлационни условия. Значителна част от така наречените депозити на домакинствата у нас, особено тези над 0,5 млн. лева, са от такъв произход. 3. Голяма част от все още работещия дребен и среден бизнес срещат все по-големи трудности в стопанската си дейност. Част от тях фалират, а други очакват същата съдба в близко време. И те са принудени да спасяват част от наличните си парични средства в банкови депозити. Това също увеличава привлечените средства на банките от които те не се нуждаят в момента. При това положение значителна част от така наречените депозити на домакинствата над 0,5 млн. лева (1892 депозита в лева, евро, долари и друга чуждестранна валута на обща левова равностойност 2,6 млрд. към края на септември 2014 г.) навярно са на бизнеса. 4. Немалък брой чуждестранни физически и юридически лица от други страни (предимно членки на ЕС), където лихвите по депозити от години са по-ниски от нашите, влагат средствата си в наши банки. С публикуваната оскъдна официална информация не е възможно да се правят оценки за техния брой, за размера на вложените средства и за влиянието им върху нашата икономика.
В сложната стопанска ситуация в Европа след 2008 г. в почти всички страни има спад на инвестиционната активност. В България през 2008 г. размерът на годишните физически инвестиции беше 29,4 млрд. лв., а през 2013 г. е 18,1 млрд. лв. През 2014 г. наверно ще са още по-малко. В тази обстановка на несигурност търсенето на банкови кредити е спаднало чувствително. А банките, поучени от все още пресния опит от 1996-1997 г. и силното нарастване на лошите кредити през 2013-2014 г., сега са много по-предпазливи в кредитирането.
Известно е, че основният източник на приходи на търговските банки е от разликата между кредитните и депозитните лихви. При намаленото търсене на кредити, наред с всичко друго, банките са принудени да намаляват лихвите, за да привличат клиенти. Почти всички търговски банки у нас са задръстени с ликвидност. При натиска от страна на кредитирането, банките са принудени да намаляват и лихвите по депозитите, т.е. своите разходи, за да се издържат. В 2000 г. лихвата по едномесечни депозити е достигала 2,50-2,75%, а по едногодишните – 5,50-7,50%. Лихвите по държавни ценни книжа са били още по-високи – 7,8,9 и 10%. Настоящите лихви по годишни депозити са 1,5-2,5% и продължават да спадат. В близко бъдеще може да се очаква преобладаваща депозитна лихва около 1,0-1,5% и дори по-ниска.
При очакваното влошаване на стопанската конюнктура и в условията на дефлация, в обозримото бъдеще някои банки може да прибегнат и до отрицателни депозитни лихви. Такъв прецедент скоро не е имало в България, но вече има в някои европейски страни. Дания и Швеция са прилагали такива отрицателни лихви, за да отблъснат притока на депозити от други европейски страни, търсещи надеждно убежище за своите пари. Европейската централна банка (ЕЦБ) намали своята основна лихва за депозити в нея до 0,15% и наложи негативна лихва от -0,1% върху депозити от банки в Еврозоната, за да ги стимулира да кредитират малките и средни фирми, вместо да трупат депозити в ЕЦБ.
Някои икономисти смятат, че ако няма голяма задлъжнялост, дефлацията може да е желателна, защото намалението на цените спомага за увеличаване на търсенето, а по този начин и за ускоряване на стопанското оживление. В това може би има истина само ако намалението на цените е краткотрайно, ограничено по обхват и умерено по размери и неговите първоначални положителни ефекти (за стопанско оживление) изпреварват във времето деструктивните му ефекти върху стопанската дейност (с масовото отложено търсене). Всяко продължително и значително спадане на цените на широк кръг стоки неизбежно засяга производителите болезнено с всички негативни ефекти за които стана дума по-горе.
Всички големи икономически школи на нашето време са единодушни, че дефлацията е разрушителна спрямо икономиката. Тя е в основата на рецесиите и депресиите.
Дефлационна спирала
На пръв поглед може да се помисли, че хората ще се радват, когато цените намаляват. Нали всичко поевтинява. Ако обаче намалението на цените е масово, продължава дълго и се задълбочава, то се превръща в деструктивна сила. Потребителското търсене постепенно затихва, в очакване на още по-ниски цени. С понижаването на цените, печалбите на производителите намаляват и дори се стопяват, понеже са принудени на снижават цените под натиска на конкуренцията за привличане на клиенти. Появява се свръх предлагане, което принуждава компаниите да продават стоките си все по-евтино до изравняването им с производствените разходи.
Това ги принуждава да намаляват и разходите, като съкращават от всичко: намаляват заплати, освобождават персонал, престават да плащат осигурителни вноски за персонала си, полагат по-малко грижи за безопасни условия на труд и за опазване на околната среда, ограничават поръчките от доставчиците, което засяга тяхното потребление и инвестиции, налагат по-икономично използване на материалите, пестят от ремонти, намаляват и отлагат важни инвестиции, престават да плащат дивиденти, забавят данъчните си плащания и разплащанията си с доставчици и обслужването на заеми, ограничават и дори закриват отделни производства. В резултат на това затихва и дори престава растежът на икономиката. Ако то продължава настъпва рецесия, расте безработицата, намаляват заплатите, свиват се постъпленията в бюджета, орязват се социални програми и инвестиции. Хората се въздържат все повече от покупки и пестят поради несигурното бъдеще, дребният бизнес свива или преустановява стопанската си дейност и влага останалите си пари в банкови депозити. Това обяснява твърденията, че дефлацията сега е по-опасна от инфлацията.
Дефлационна спирала настъпва когато намалението на цените води до намаление на производството, което на свой ред поражда намаление на заетостта, на заплатите и на потребителското търсене. То пък води по-нататък към последващо намаление на цените, на производството, на заетостта, на доходите и потребителското търсене. И така нататък – кръг след кръг с нарастваща деструктивна сила, все по-надолу и по-надолу към стагнация, рецесия и депресия. Опитите да се обслужват натрупаните през добрите години дългове са безуспешни, макар че номиналният им размер остава същият, дори нараства. Както казва Ървин Фишер, „колкото повече връщате дългове, толкова повече задлъжнявате”. Расте дефлационният натиск върху стойността на активите и цените на потребителските стоки, докато паричната единица става все по-силна. Реалният дълг се увеличава и затова обслужването му се затруднява и става дори невъзможно.
При дефлационната спирала се навлиза в омагьосан кръг, в който проблемите се повтарят и се изострят ускорително по силата на вътрешната им логика и взаимна зависимост, която поражда нарастващ синергичен ефект. Някои икономисти на времето са считали Голямата депресия от 1930-те за дефлационна спирала. Дефлационната спирала е съвременната макроикономическа версия на дискусията за общото пресищане от 19-ти век.
Управляващият директор на МВФ г-жа Кристин Лагард наскоро нарече дефлацията „страшилище, което ще бъде катастрофално за възстановяването на световната икономика”. Засега няма опасност от навлизане на нашата страна в дефлационна спирала през 2015 г., но след време, при неблагоприятен ход на икономическите процеси и това не е изключено.
На фона на всичко това се очудвам на изказванията на политици и на отделни икономисти, че в проектобюджета за 2015 г. се залагал изкуствено занижен темп на растежа на БВП, че могло да се разчита на 2,0% и дори по-висок растеж. Тези хора изглежда не си дават сметка, че от средата на миналата година България е в дефлация, че този процес се задълбочава у нас, в Европа и дори в глобален мащаб. Очакват ни няколко много трудни години на дефлация, която най-вероятно ще бъде съпроводена от стагнация, без да се изключва опасността от нова рецесия. Да се надяваме, че няма да ни завлече вихърът на дефлационната спирала.
Поскъпване на дълга и затрудненото му обслужване
Друг механизъм за негативно влияние на дефлацията е дългът. Умерената инфлация в известен смисъл създава условия за кредитиране, което води към растеж. Заемите се изплащат по-лесно с времето, защото главницата е стабилна, но получаваният с нейното използване доход расте. Инфлацията води не само до повишение на цените, но и на заплатите. При нормални условия заемателите печелят с времето повече и това ги улеснява да обслужват заемите си.
Дефлацията създава обратна ситуация. Дългът реално поскъпва с времето, понеже намалява способността на заемащите да разходват и печелят, за да го обслужват. Когато цените, приходите и печалбите на компаниите намаляват за продължителен период от време, намаляват и заплатите. Това прави дълга с фиксирана лихва по-скъп, понеже индивидуалните заематели притежават все по-малко пари, за да правят редовните си плащания по обслужването. Несъответствието влияе по същия начин на компаниите и на правителствата, като причинява дефицити в паричните потоци, ликвидни проблеми и дори банкрути. Всяко от тези несъответствия подсилва другите, усложнява дефлационната спирала и затруднява излизането от нея.
В контекста на тази неблагоприятна икономическа ситуация сегашното българско правителство провежда най-погрешната за момента дългова политика. Светът и Европа са пред дефлация. Както личи от таблицата, България вече е в дефлация. А известно е, че едно от последствията на дефлацията е все по-трудното обслужване на дълга.
Българското правителство избра най-неподходящия момент – когато сме в дефлация, да увеличи скоростно държавния дълг за няколко месеца в края на 2014 и началото на 2015 г. с 12,5-13,0 млрд лева. През последните 15-20 години държавният дълг никога не е нараствал така рязко от 21% от БВП в средата на 2014 г. на около 30% в началото на 2015 г. Брутният външен дълг на частния сектор в края на септември 2014 г. е бил 81,9% от БВП, а заедно с държавния – 95,2% от БВП. Общият брутен дълг (вътрешен и външен) на държавния и корпоративния сектор вече превишава 100% от БВП. Това е опасно висока задлъжнялост на България като цяло, особено като се има предвид хилавата ни икономика. Освен това, той ще се изразходва за всичко друго, но не и за инвестиции, които биха допринесли за икономическия растеж. Рязкото увеличение на дълга сега е резултат на грубо недоглеждане или некомпетентност. Скоростното набъбване на държавния дълг трябвя да бъде преустановено, докато не е станало твърде късно и страната не е навлязла в още по-тежка дефлационна криза!
Кои губят от дефлацията
1. Губят правителствата, защото намаляват приходите им от данъци и нараства бюджетният дефицит. Губят и ако има голям публичен дълг, чието обслужване се затруднява. Номиналният висок дълг става още по-висок, понеже се свива БВП в номинално изражение, влошава се съотношението на дълга към брутния продукт, затруднява се неговото обслужване;
2. Губят банките, защото те имат малък собствен капитал, а сривът в стойността на активите го ерозира. Пострадалите от дефлацията длъжници престават да обслужват заемите си, увеличават се лошите кредити, които също подкопават капитала на банките. Това ограничава възможностите им за кредитна експанзия и ги застрашава с неплатежоспособност;
3. Губят обикновените хора, защото още повече се затрудняват в обслужването на заемите си, тъй като намаляват доходите им или губят работата си. Реалната тяжест на дълга ги смазва. Стойността на ипотекираните имоти спада и води до негативна нетна стойност за домакинствата.
Противодействие на дефлацията
При остра дефлация определянето на целеви лихвен процент не е ефикасно, защото намалението на краткосрочната лихва дори до нула, може да се окаже твърде висок лихвен процент, за да привлече сериозни заематели. По-добре е Централната банка да определя целево количество на парите (количествено облекчение). Тя може също да използва и други извънредни методи за увеличаване на паричното предлагане. Преди да стане председател на Федералния резерв на САЩ Бен Бернанке писа в 2002 г., „…достатъчно инжектирани пари в крайна сметка винаги обръщат дефлацията”. В Япония обаче и това не помогна.
Федералният резерв на САЩ се стреми да предпази страната от дефлация чрез свръх меката си парична политика от 2009 г. насам, с помощта на така наречените количествени облекчения. Подобна, макар и далеч по-предпазлива, политика провежда и Европейската централна банка. Ако се съди по публичните изказвания на нейния председател Марио Драги, при наближаващата опасност от дефлация тази политика навярно ще се активизира.
До 1930 г. икономистите са смятали, че дефлацията ще се излекува
от само себе си. С намалението на цените търсенето, според тях, би трябвало да нараства и икономическата система да се корегира сама без външна намеса. Това беше опровергано по време на Голямата депресия в 1930-те. Кейнсианските икономисти твърдяха още тогава, че икономическата система не може да се корегира сама по отношение на дефлацията и че правителствата и централните банки трябва да предприемат активни мерки за стимулиране на търсенето чрез намаление на данъците или увеличение на държавните разходи.
Изискванията за резерви на централните банки тогава са били високи в сравнение със сегашните. Централните банки са могли да увеличат паричното предлагане чрез намаление на изискванията за резерви и чрез открити пазарни операции (покупка на емитирани преди това държавни облигации с налични пари). Така са могли да влеят свежи пари в икономиката и да компенсират намалението на паричното предлагане в частния сектор поради срива на кредита.
С разширяване влиянието на монетарните идеи фокусът на борбата срещу дефлацията беше поставен върху увеличаване на търсенето чрез намаляване на лихвените проценти, т.е. на цената на парите. Този подход се провали с неуспеха на политиките в Япония и Америка за стимулиране на търсенето след шоковете на капиталовите пазари в началото на 1990-те и в 2000-2002 г. Потвърди се, че намаляването на лихвите може да се окаже само временен палиатив, който дори влошава дълговата дефлационна криза.
Някои икономисти считат, че с близки до нулата лихви облекчаването на дълга става все по-важен инструмент за управление на дефлацията. Когато централната банка намалява номиналните лихви до нула, тя не може по-нататък да стимулира търсенето чрез лихвите. Това е прочутият „капан на ликвидността”. Веднаж настъпила, дефлацията се нуждае от „специални” мерки чрез предоставяне на пари при нулева номинална лихва, с цел да повиши изкуствено паричното предлагане. Но и нулевата номинална лихва може да се окаже много висока поради дълбоката дефлация, т.е. силно негативната инфлация.
В началото на декември 2014 г. списание Икономист писа, че дефлацията, а не инфлацията сега е най-голямата грижа за световната икономика. През тази година цените на производител са се понижили във всички развити страни. Потребителските цени намаляват през последните шест месеца във Франция и Германия. В Япония заплатите са спаднали с 4% през последната година. Цените продължават да падат в Бразилия, Китай и други страни. Този процес скоро ще обхване и много развиващи се страни.
До скоро се мислеше, че дефлацията не е сериозен проблем за световната икономика, между другото и поради малката вероятност тя да се случи. Това обаче се оказа невярно. Тя вече се случва у нас, а и в много други страни. Оказва се, че е трудно да се предотврати и още по-трудно да се излезе от нея. До скоро се мислеше, че е лесно да се предотврати чрез печатане на повече пари. Широко е разпространено опростеното разбиране, че световните производствени възможности сега нарастват бързо поради глобализацията, високата норма на инвестиране, повишението на производителността. Същевременно търсенето нараства по-бавно или изобщо не расте, поради прилаганата в продължение на много години рестриктивна политика по доходите, несправедливото разпределение и задоволеното потребление, в контекста на ниските доходи. В резултат на това се появяват излишни производствени мощности, които потискат цените, а то води до дефлация.
На пръв поглед в тази политика има някаква логика, но нейното прилагане в Япония и други страни не даде резултати. Защо? Когато една икономика е под дефлационен натиск трябва да се държи сметка дали тя се приближава или вече е в капана на ликвидността, каквото беше положението в Япония. Това може да се случи в Америка и Европа. Как обаче се попада в такива капани?
Промените във външно икономическата среда най-често изискват обезценка на реалния валутен курс. Ако номиналният курс е фиксиран, какъвто е нашият, това се проявява в намаление на ценовото равнище. Логиката на дефлацията в условията на капан на ликвидността е: понеже разходването през текущия период не е привлекателно, освен ако цените растат, текущото ценово равнище се потиска надолу. Общото ценово равнище в една икономика обаче не пада бързо и лесно. В опитите да се предизвикат някакви очаквания за инфлация, вместо това икономиката се подлага на бавен мъчителен процес на дефлация. Голямата опасност е, че тази постепенна дефлация може да се вгради (превърне) в очаквания за това и да се създаде самоподсилваща се нисходяща спирала.
Изразената от списание Икономист загриженост е, че в близко бъдеще голяма част от световната икономика ще започне да прилича на Япония: ще се изправи пред дефлационен натиск, който не може да се неутрализира само чрез увеличаване на паричното предлагане. Какво още може да се направи при това положение?
Един от възможните отговори е провеждане на структурни реформи, които елиминират голямата разлика между натрупване и инвестиции. Това, обаче до сега не е потвърдено от стопанската практика.
Втори възможен отговор е намалението на разликата между натрупване и инвестиции да стане чрез снижаване на правитественото натрупване, т.е. разходване на повече отколкото е създадено през даден период. Това обаче поражда проблеми за дългосрочната платежоспособност на правителството. Япония вече почти е достигнала лимитите на такъв подход.
Това ни води към търсене на решението в нетрадиционни подходи или по-точно – в някакъв вид радикална парична политика. Според някои икономисти по-рационалният подход при продължителен дефлационен натиск е „управляваната инфлация”. Понеже дефлацията е резултат от икономика, която се опитва да постигне инфлация, необходима й за да избегне дефлацията, правителството трябва да се стреми към очакваната инфлация, като гарантира, че бъдещите ценови равнища ще превишават достатъчно сегашните. Получава се нещо като борба срещу дефлацията чрез обещаване на инфлация. Ако не се направи нещо подобно, според тези икономисти, световната икономика е изправена пред глобално бедствие.
Дефлацията е един от най-слабо познатите елементи на икономическата среда за инвеститорите и за потребителите. Тя е най-слабо позната на правителствата, които би трябвало най-активно да й противодействат. Инструментите за противодействие са най-слабо разработени от икономическата наука и проверени в стопанската практика и поради това, тя е потенциално най-разрушителна.
В свои публични изказвания Председателят на ЕЦБ Марио Драги подсказва, че нейното ръководство си дава сметка за опасността от дефлация и че то ще използва всички традиционни и нови средства за предотвратяване на дефлацията: намаление на лихвите, включително и прибегване до отрицателни лихви; количествени облекчения чрез изкупуване на облигации; стимулиране на кредитирането на малки и средни фирми; участие в новия Стратегически инвестиционен фонд на Европейската комисия; и дори в краен случай – печатане на пари за изкупуване на облигации, както се прави в САЩ от няколко години.
Страхът от инфлация е разбираем за континент, който помни разрушителните ефекти от хиперинфлацията през миналия век, спомогнала дори за идването на Хитлер на власт. Обстановката сега е съвсем различна. В настоящата ситуация най-голямата опасност е дефлацията. Даже ниската инфлация от 0,3-0,5-0,7% може да се окаже демобилизираща и деструктивна, понеже подхранва страхове у всички социални групи от опасната близост до дефлацията с нейните недостатъчно опознати в Европа вътрешни механизми на взаимодействие и още по-тежки последствия.
Проф. Иван Ангелов
